автор: riiva

2063 година,
Месец на слънцето
Убежището

Пиша това писмо, макар да знам, че неизвестния му получател все още не се е родил или, твърде вероятно, отдавна не е между живите.
Пиша до някой, когото не познавам и който никога не ми е бил близък, но трябва да пиша. Не мога да облека това чувство в думи, просто усещам, че е важно. Важно е поне да опитам. Самият аз не съществувам, така дълго съм сам. Милосърдни инстинкти пълнят дробовете ми с въздух, отварят устата ми за да ям, движат ръцете и краката ми за да ловувам, но аз съм мъртъв. Костите ми лежат, оглозгани и бели, захвърлени между сандъците на дядо и парцаливият странник, доведен по волята на Бог (или щастливата случайност) пред прага на убежището. Аз сам пренесох сандъците с останките им, но никога вече не се осмелих да сляза до ниво минус едно. Чудатата завъртулка се нарича единица, знам го, защото странника ми каза, но от това не ми става по-леко.

Така приятно е да съм мъртъв, да лежа безчувствен и недосегаем за отминаващото вчера и неумолимото утре. Но после писъците и ревът, проникват през закованите прозорци на убежището и ме изтръгват от вцепенението, а животът ме напада по-свиреп и по-гладен от всякога. Един – единствен път се приближих до гроба на дядо – когато трябваше да отнеса там разложения труп на странника. За да погреба и него. Не съм луд! Все още не - това не са точно погребения, но е успокоително да зная, че по някакъв начин съм почел човешкото в тях. И когато мисля за смъртта си, се виждам там, между онези сандъци, макар че мен няма да има кой да погребе. Ще се превърна в ненужна мърша, храна за създанията, бродещи нощем в тихите коридори на подземията и ще изгния там, където ме застигне лудостта … или отровните им нокти. И когато пирът им приключи, няма да има нищо за погребване.

Питам се какво ли се е случило с останките на другите? Ако знаех, може би щях да погреба дядо и странника при тях. Исусе, кого заблуждавам? Не вярвам да е имало други. Това са приказки на оглупял старец. Годината е 2063-та … или 2070 – та … или … не зная коя година е, би могла да бъде всяка. Научих се да броя времето единствено заради дядо, отбелязвах изминалите дни с драскулката за да му угодя. Само докато бяхме заедно. Отбелязвах старателно - черен въглен по стената на убежището. Кой знае, може и да съм вярвал мъничко, някога времето беше важно и за мен. Не помня имената на месеците, не помня толкова много от нещата, които някога знаех, изтрити сякаш с един мах от съзнанието ми. Но ясно си спомням играта на думи, която дядо измисли за да запомни малкото момче нещата, които не разбира: месеца на началото, месеца на снега, месеца на равния ден, месеца на възнесението, месеца на топенето, месеца на късата нощ, месеца на глада,, месеца на слънцето, месеца на равната нощ, месеца на листопада, месеца на дъжда, месеца на Бог. Погребах дядо в месеца на снега. А после плаках цялата нощ, докато не заспах от изтощение.

Така дълго съм сам.



***


2063 година,
Месец на равната нощ
Убежището

Странникът се казва Богдан. Даден от Бог. Казва, че имал и друго име, красиво име, но вече е без значение. Днес нищо не е от значение. Моето име е Влад* . Странникът се смее, смее се дълго, със сълзи. А после ме гледа, раздалечените сини очи са жестоки и хладни. Пита ме над кого ще властва славния принц сега, когато човечеството е мъртво. Презрението му изгаря дупка в мен. Мразя го затова, че е тъй надменен и груб. И заради свободата да се присмива над незнанието ми. Мразя го толкова отдавна, че стискам юмруците си до синьо зад гърба. Как бих искал да хвана тънкия му врат и да дърпам, докато вътре в него нещо се счупи и не чуя отвратителния звук на хрускащи под ръцете ми кости! Някога пълзеше в краката ми, кървящ и изнемощял от жажда и глад. Пълзеше ТОЙ, не аз! Отпускам ръце, безполезно е, не мога да го убия, всички сме мъртви. Изгорели като свещици само в един ден. Ден който не помня, но единствения ден, в който съдбата ми е можела да се промени – към по-добро или по-лошо, всичко би било за предпочитане пред Чистилището, в което съм затворен сега. Ще ми се болестта да беше убила и мен! Мигновена целувка по челата на юдите, а сетне - сбогом, свят. Само, че аз и странникът още сме тук, впримчени в зловещото настояще – между отровните нокти на уродливите създания и лудостта на самотата. Понякога си мисля,че не Бог е жесток, а Дяволът, отдавна забравил двамата свои грешници. На милостивия Бог се молим и уповаваме да спаси душите ни … Кажи, Господи, имаш ли власт тук, когато ние вече сме в ада!

Странникът се старае, учи ме да чета и пиша. Нужен ми е. Сам не съм предполагал колко много ми е бил нужен – сега, когато лудостта безмилостно ограбва мозъка ми, го виждам по-ясно от всякога. Помня спомените му и историите, но ми липсва – човекът от плът и кръв. Казва ми, че преди е бил доцент. Няма да питам какво е „доцент”, ще ми се смее и тогава ще го убия! Учи ме денем, а нощем, заслушан в тънкото свирене на хлътналите гърди, си представям как безшумно пристъпвам към него и прокарвам здраво въжето през гърлото му, точно под зиналата уста. После с рязко движение затягам клупа и гледам трескавото ритане на краката му. Последен конвулсивен тик и с него е свършено. Няма да използвам ножа, в никакъв случай ножа, миризмата на кръв ще се разтвори във въздуха, ще пролази под залостените отдушници и ще се разнесе като сигнална ракета в хищно притихналия мрак. Мисля си за това в тихите кратки нощи, когато озверелият свят отвън временно обявява примирие и тогава сме само аз и той. И лудостта ми. Но не всякога. Има нощи на гърлени викове и яростни бързи атаки отвъд заключената врата, когато страхът ме сковава тъй здраво, че забравям отчаяните си планове да убия странника.

Уча се бързо, но разполагам с толкова малко книги. Сега знам, че моето убежище се нарича ЦУМ, а изкривената избледняла буква „М” в далечината, означава, че някога там е имало метростанция. Странникът разказва за пътуването си, изрича думи, които за мен не означават нищо. Сочи пухкаво сиво кълбо в овехтялата ми детска книга и пита дали ми е познато. Как бих могъл, по дяволите, да знам! През целия си живот не съм напускал зоната на убежището, познавам животните, които ловувам, защото и те ловуват мен. Знам всичко за хищните зайци с разкапваща се от гнойните язви плът. И за дивите кучета, които тичат със 120 километра в час и могат да живеят с дни без храна. Познавам гигантските паяци с бавно убиващата отрова, която парализира тялото за по-малко от секунда. Грешен отговор. От мен се изисква правилния. Не ме интересува! Не ми пука за сладкия дългоушко от картинката. Само че ми пука, нали, пука ми и от това ми се плаче. За мен самия. Странникът се смее. Устните отчетливо изговарят „зайче”. Очите му са пълни с презрение.

Кълна се, ще го убия при първа възможност!



***



2063 година,
Месец на листопада
Убежището

Странникът е живял в голямо убежище преди да дойде при мен, нарича го Дъ Мол. Било е търговски център, някъде на Цариградско шосе, най-големия булевард в София. Дори и аз знам, бил е пътя, свързващ кварталите в източните райони с централната част. Дядо казва, че съм минавал често по него, някога сме живели в Младост – аз и мама. Между моето и убежището на странника има осем километра. Колкото и да опитвам, не успявам да си представя такива разстояния, но няма да позволя да види затруднението ми. Кимам усърдно, цял приведен напред - ако забележи, че не слушам, ще спре да говори. Разказва за изродените животни при тях – хищните зайци, кучетата –вълци и всеядните хамстери.По – дребни на ръст, по-големи гнезда, повече месо за изхранване на котилото. Лицето му се изкривява - гигантски паяци е срещал само тук. Едно на нула за хората от убежището! Странникът ме гледа сърдито, сарказмът в гласа му реже като нож - на света има по-ужасни неща от уродите навън, но какво ли знае вчерашен пикльо като мен. Ядосах го, но се владее, не спира да говори. Напоследък е затворен и раздразнителен. Впрочем, не ми пука – за пръв път успявам да го уязвя и чувството е неописуемо приятно.

Странникът не е виждал паяците – водих го на лов за зайци и няколко пъти намерихме гигантски хамстер, уловен в капаните. Но не смея да ловувам от другите, големите. Не смея! С радост бих оставил и двама ни да умрем от глад пред заплахата да изляза, докато кучетата – вълци и огромните паяци са будни и са навън. Не и когато той е с мен. А това ще се случи – ако скоро не излезем на лов. Гладът го прави неуравновесен и зъл. Има дни, в които жлъчта му ме задушава и не мога да си поема въздух. Веднъж ми призна, че полудява. Направи го със странно изстинал поглед и шепнещ прегракнал глас. Изсмях се и той ме удари. Ръката му е корава и суха, счупи един от пръстите на лявата ми ръка. В такива дни лудостта му прихваща и мен. Мислите ми се лутат безпомощни и слепи и мога да мисля само за смъртта му. Не се страхувам от себе си, един ден ще изрежа подигравателната усмивка от грозното му лице и ще танцувам върху агонизиращите му останки. Но не по време на тези излети, не, все още имам толкова ум в главата.. Страхувам се от него. От начина, по който изсмуква волята ми и превръща разсъдъка ми в безформено желе. Изтощен съм, не спя добре, най-страшни са сънищата. Сънища, в които бягам, останал без дъх, а едно от онези неща ме преследва, усещам на тила си зловонният дъх, докато ме застига. Странникът е до мен, толкова близо, че гледам право в разширените му зеници. В сините ириси има лудост, същата зловеща лудост като в зиналата паст зад гърба ми. Изблъсква ръцете ми, протегнати за помощ, и се смее. Не спира да се смее.

Мога да си позволя да ме ругае, да ме заплашва, все още не е прекалено гладен, още не. А когато се мръкне и пирът отвън изпълни убежището с ужасяващи звуци на мляскане и хрущене, с глухия тътен от влачещи се членестоноги крака, той зарязва надутите приказки и се превръща в изплашено до смърт същество - с посинели устни и треперещи колене. Ако поискам, мога да подуша страха му. И тогава го карам да говори, за каквото и да е, стига да не мисли, да не чува. Разказва ми за Пътуването, не възразявам, макар да съм слушал до втръсване тази история. Така го нарича. Пътуване. Така го наричаме и двамата.



* Влад, Владимир – името е със славянски произход и означава „славен принц”


Следва продължение ...