автор: KMiddleforest

Стани, отиди до вратата, моля те.
Харесваш ли новото ми стихотворение?

Оттук не го виждам, отвръща.

Добре, заповядай. Вземи този лист.
Приближи го съвсем до очите си.
Разбираш ли всичко, което се казва във него?

Какво да разбирам, възкликва.
Така е съвсем нечетливо, размазано...

Виж ти, отдръпвам листа от очите й.
Излиза, че за да харесаш и да разбереш,
е нужно разстояние с определена неопределеност.
На безучастно съучастие, да кажем.
Или на съучастно безучастие. Но както и да е.
Кажи ми, моля те, сега какво си мислиш,
прочитайки това стихотворение?

Чете.

На първи прочит ми харесва, но май не го разбирам много.

Чете.

Сега разбрах. Но пък... не ми харесва.

Чете.

По дяволите, всъщност ми е мътно. И да ти кажа, май не струва много.

Чете.

Хм, сляпа ли съм?! Просто е прекрасно! Идеята, че всеки следващ прочит
е прочит в друга дълбина на четене, е някак батискафна и изобщо...

Последно? Мога ли да знам какво си мислиш?

О, мисля си, че трябва да го прочета за пети път.