Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Vrytka
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14027

Онлайн са:
Анонимни: 455
ХуЛитери: 1
Всичко: 456

Онлайн сега:
:: UchenikaWAvtobusa

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2022 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
3 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПясък
раздел: Разкази
автор: typa

- Здравей, бабо Цонке, прибираш ли се вече? – Сузанка радостно помаха на възрастната съседка, минаваща край портата. Не беше я виждала има-няма две седмици.
- А, добре съм, ми вий къде бяхти? – баба Цонка гонеше осемдесетака и много-много недочуваше, ама пък зрението й явно си беше наред, та огледа отгоре до долу купчината пясък, стоварена на Вакриловия тротоар.
Беше в навечерието на първия уикенд след края на отпуската и домашният съвет единодушно беше решил той да се оползотвори за отдавна планираното укрепване на дувара, както и за локален кърпеж на участъци от предната фасада на старата фамилна къща. Тепърва предстоеше дъждовният сезон, а лицевите помещения упорито образуваха плесен. За целта вече бяха подготвени необходимите материали, включително и споменатата купчина пясък.
Къщата се намираше на малка ретро уличка в един от периферните квартали на града - направо оазис насред кварталния пейзаж, транспониран все едно от Алисината Страна на чудесата. Панелобетонните соцкибуци кротко съжителстваха с озадачаващите архитектурни недоразумения, находчиво наречени мутробарок и малко по-човешките кооперацийки от по-ново време.
Имотът граничеше с тесния тротоар посредством същия този каменен дувар, нуждаещ се от ремонт, но непоколебимо подпиращ телената мрежа, опъната върху него. Такава имаше и от двете страни, отделящи го от съседите, а задна граница му беше грамаден новичък зид, издигнат от непознати поселници. Освен непретенциозната едноетажна къща от средата на миналия век, имотецът включваше и широчък двор с източно изложение. По двата му края бяха разположени цветни миниалейки, а в средата – симпатична неголяма тента, приютила пластмасов комплект маса със столове. Всичко беше чисто и добре поддържано. Вдясно от входа на къщата, залепена на самата фасада, имаше чешма с малко каменно корито, вероятно инсталирана допълнително преди две-три десетилетия от Вакриловия баща или дядо. Самият Вакрил пък от няколко часа беше инсталирал в коритото композиция, съдържаща метални бирени кутии, шише бяло газирано вино и разни плодове. Часът леко преваляше 20.30, вечерта се стичаше като разтопено сребро в калъпа на всемирния ювелир и двамата домошари по навик отдъхваха под тентата, кроейки планове за утрешния съботен трудоден.
- На море бяхме, на почивка – подвикна домакинята на любезната старица, която така и не я чу, подминавайки със слабоватата си походка. Сузи изпитваше искрена симпатия към самотната жена, въпреки че рядко бяха общували досега.
- Не се занимавай с тая – отбеляза Вакрил, който на свой ред не понасяше особено съседката си. Струваше му се досадна и премного любопитна и никога не й обръщаше внимание, като изключим сдържаното и строго кимване, срещайки я някъде навън.
- Стига, де, и тя душа носи –жалостиво го погледна момичето, което всъщност леко се отдалечаваше от тая възрастова категория със своите 34 години. Беше кльощава, миловидна и някак неестествено мургава.
- И други работи носи тя и ми е чудно понякога откъде ги намира – многозначително я изгледа Вакрил, който беше с година по-голям от нея, но със смолистата си коса и причудливо изваяните бакенбарди изглеждаше като изгряваща рок звезда.
- Какви работи? – Сузана придърпа кутията цигари от масата и се зае с отварянето й.
- Не ме занимавай сега, да почивам – Вакрил пална клечка кибрит и галантно я поднесе под носа на приятелката си. Те двамата, както повечето им познати двойки, не бързаха да сключват „граждански брак”. „За кво се женат, кат после се развеждат”, викаше Бончо, техен познат. На тая вселенска мъдрост засега не смееха да опонират.
- Кажи дее – изпусна гаджето му нетърпелива въздишка наред с първия облак тютюнев дим. – Не се занимавай, не ме занимавай, все това повтаряш. Казвай, като си почнал.
- Ми почнах... – Вакрил сякаш с досада отвори поредната бира и отпи. – Искаш ли още вино?
- После, да допуша. – Сузана имаше странния навик да не смесва пушенето с други занятия. – Кажи ми какво си видял? – Мъжът се усмихна насила и като кимна по посока на бедната съседка, започна да разказва.
- Една вечер, преди морето беше, поливах алеите с маркуча и по едно време я виждам, иде отнякъде с оная умрялата походка и мъкне една найлонова хладилна чанта. Викам си, тая, откъде пари за Била, майна, ама като мина край дувара, гледам вътре тенджера, пълна с пръст и отгоре кактус няк’ъф стърчи. Имаше и малка лопатка, и... един гумен крокодил, зелен, хахаха... – Вакрил хашлашки се разхили, гледайки „жена си” право в очите. – Викам си, тая, майна, по кофите ли рови, по кво ли... баси...за кво са й тия боклуци, не стават за ядене, хахаха...
- И к’во, ако рови. Вакриле, не се подигравай. Кой знае и ти на нейните...
- Стига ма. Рови друг път. Слушай нататък, ъъъ, Наздраве. – Вакрил й наля чаша вино, чукна я по ръба с кена си и отпи жадна глътка.
- Та, викам си, къде ли съм виждал аз такъв кактус в тенджера... – дълбокомислената му артистична поза с тенекия бира в ръка развесели Сузана и тя мило му се усмихна. Напомняше на философа Цицерон в римския сенат пред важна изобличителна реч, но Сузи си спомни единствено за комшията бай Лазо кръчмаря, в моментите, преди да почне важно да философствува.
- На другия ден ходих да плащам водата. В оня пункт срещу парка, нали го знаеш, в една двуетажна къща... – усмивката на жена му плавно премина в загадъчна гримаса, предусещайки, че ей сега ще разбере нещо важно..
- Входът е от задната страна и се минава край една алейка, подобна на нашите, нали? – Джокондата от Кючук Париж продължи да го гледа втренчено и някак търпеливо.
- И там, к’во мислиш – тенджери с кактуси цяла редица... Ма не беше цяла, щото в началото, още стоеше кръгъл отпечатък от една липсваща... – победоносно завърши Вакрил, въртейки глава, и като замери стоящия до входната врата отпадъчен кош с празния вече кен, награби шепа ядки от изсипания в купичка микс.
- О, Суузе Кюуу... – затананика той с пълна уста и самодоволно разчекна крак върху облегалката на пластмасовия стол.
................................................................................................................................................................
Уличката, на която живееха Вакрилови, по принцип си беше спокойна и тиха, но пък спуснеше ли се нощта, върху й кацаше самата Хеопсовата пирамида – гробна Тишина и непрогледна Тъмнина. Обитателите на повечето къщи се оттегляха в задните помещения при телевизорите, уличните лампи не светеха още от втората година на царския мандат, а дрънченето на тролеите по паважа на близкия „булевард” , се чуваше докъм не по-късно от 22.00 и нещо. От време на време само някое самотно МПС пробиваше за кратко двете „Т”-та, но то и нямаше кой да разбере. Вакрил и Сузи Кю пушеха последни цигари, интимно намествайки пъзела на разбърканите си, съвсем не от алкохола, мисли. Ежедневието им без друго беше напрегнато и изпитото количеството изобщо не влияеше на перманентния им житейски стрес. Нека бъда простен за тоя стереотипен израз, ама както обясняваше Черноризец Храбър в своето Слово за буквите – Има и други отговори, които другаде ще кажем, а сега няма време...
Че сега няма излишно за губене време, явно мислеше и някой друг. В тишината се чуха приглушени звуци от уж грижливо притваряне на входна врата и много тихи, сякаш тренирани стъпки, изпълнявани от неясен силует. Двамата се „спогледаха” в сляпата тъмнина.
- К’во става, ве, излезе ми акъла... – пошепна Сузана, заставайки инстинктивно до приятеля си и наостри слух до краен предел. Непознатият упорито стопяваше разстоянието, а фасовете благоразумно бяха загасени някъде под масата.
- Тихо! – рязко заповяда също така шепнешком Вакрил и строго присви очи в тъмнината. Нинджата достигна до пясъчната им купчина, ослуша се на свой ред и припряно се сниши зад нея, като че щеше да се облекчава. Скоро обаче собствениците й доловиха периодично повтарящи се шумове, подозрително напомнящи пълнене с пясък на детска плажна кофа голям формат.
- Ей ся ти еб...- се надигна Вакрил, шепнейки гневно и решително.
- Шшт, сядай! – Сузи силно го стисна за ръката. – Баба Цонка е. Тихо да не я уплашим, че каквато е дърта, да не получи някой инфаркт – притесни се добрата жена.
- Да ве, тя ша ме краде, а аз... – разколеба се властелинът на пясъка и се почеса по врата.
- Не дишай! Остави я. Колко може да открадне...? – Сузи благородно го погали по устните и долепи своите до ухото му. Вакрил послушно спря дишането, но това май му подейства опасно за живота и отново се размърда.
- Къде тръгна пак? – загрижи се момичето не на шега.
- Ми, до тоалетната. Ходи ми се. Ще се прибирам вътре.
- Трай де – шептящият диалог тревожно набъбваше, точно както набъбваше пясъкът в бабината Цонкина кофичка.
- Ми ходи ми се. Тия шам-фъстъци... – лицето на Вакрил се зачерви от напрежение, докато стискаше всичките си мускулни групи в поза клек. Сузана сложи ръка на уста и стисна носа си, за да не прихне...
- Дръж се мъжки – едва успя да отрони тя и отново се ослуша, понеже в този момент шумът от пясъкотоваренето се преустанови. - Тръгва си, май... още малко... – Вакрил облекчено въздъхна и за миг изгуби концентрация.
Този миг, едничък миг на отпускане...! Тишината сякаш разтвори ципа си насред Вакриловия двор и заизмъква продължителен плътен звук, наподобяващ стържене на пирон по ламарина. Не, скърцане на ръждива панта. Не, раздиране на шаячно платно. Не, отпаряне на перфориран седеммилиметров кадастрон. Не...! Ефирът се напои с натурални неблаговония, но секунда преди това съвсем наблизо една душа се сбогува с мирозданието.
Великото провидение реагира мигновено и лукаво примами в уличката някакво заблудено кабрио. Светилата му огряха пясъчната могила. Баба Цонка лежеше на хълбок, конвулсивно стиснала малка лопатка, а край нея се търкаляше шарена плажна кофа, разсипала половината от фаталното си съдържание...
От купето тържествено се лееше парчето на Фейт ноу мор – Пепел при пепелта.


Публикувано от alfa_c на 07.04.2013 @ 12:10:41 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   typa

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Снежинка на конци
автор: elsion
332 четения | оценка няма

показвания 41474
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Пясък" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.