автор: PapurcheMehurche

23

В седем сутринта в понеделник Джани търпеливо чакаше доктор Макс.
Той имаше спешен случай и не можа да й обърне особено внимание. Но я изпрати при сестрата, за да подпише болничния си лист. Джани взе графика с предстоящите изследвания от сестрата. Новата седмица стартираше с вземане на кръв. Тя не се боеше от подобни манипулации. Беше посъбрала достатъчно кураж, за да изпълнява точно предписанията на лекаря. Пред лабораторията се зарече още веднъж да бъде любезна и стриктна. И най-важното – да не дава външен израз на страха, който на моменти я задушаваше.
Късно следобед получи по електронната си поща писмо от клиниката Сан Себастиан. Разпечата го на принтера, за да си даде секунда време преди да види какво са й отговорили. Стегна се, пое дълбоко дъх и започна да чете. Обясняваха й как преминава лечението и възстановяването, какви са условията в клиниката, какви изследвания са необходими и т.н. Джани не прочете нито ред статистика за успеваемостта на програмата. Нямаше и информация какво ще й струва евентуалното лечение там.
Запали цигара и започна да се разхожда в офиса си. Върна се отново на писмото. Прочете го още веднъж, вече много по-внимателно. И тогава забеляза послеписа: “Уважаема госпожо, до няколко дни ще получите пълна информация по зададените от Вас въпроси. Прилагаме списък с всички необходими изследвания, за да бъдете одобрена за тази програма. Оставаме на Ваше разположение при необходимост от допълнителна информация”. Добре, ще се наложи да почакам! Джани отговори любезно на писмото и се приготви за тръгване. Беше решила да компенсира сутрешните си закъснения, заради изследванията, с работа след края на работното време.

Джани се беше превърнала в нещо подобно на робот, със зададена програма за функционалност. Денят й започваше с ходене до болницата. Независимо дали имаше предвидени изследвания за деня, тя неизменно изчакваше визитацията. Беше обещала на доктор Макс и спазваше дадената дума. После отиваше в “Бета”. Заравяше глава в документите по бюрото си, както щраусите заравяха главите си в пясъка, когато се страхуваха. Вечер отдаваше цялото си внимание на Джейми. Опитваше се да му вдъхне кураж, че ще се справи отлично на предстоящия концерт. Не й оставаше време нито да мисли, нито дори да се страхува от диагнозата си. Упорито избягваше всяка мисъл и за Тед. Успя да го убеди, че наистина е адски ангажирана, защото се опасяваше, че той може да проумее, че нещо с нея не е наред. Страхуваше се, че той може да разруши маската й с нежност и топлина, че може да направи на пух и прах изградения от нея самата образ на самоуверена силна жена без никакви проблеми в живота си. Дори не й мина през ум, че би могла сама да си свали маската пред него и да потърси утеха в прегръдката му или пък упование в силата му. Но тя си беше просто такава. Не се сещаше, че приятелите са и за добро, и за лошо. Дори не й хрумваше, че ще се почувства по-добре, ако разкаже страховете си, ако сподели ужаса си с някого, с истински човек. А Тед несъмнено беше точно такъв истински човек. Само дето тя упорито избягваше да го признае дори пред себе си.

В петък следобед Джани пооправи безпорядъка от бюрото си. Концертът на Джейми започваше в седем. Родителите и брат й нямаше да присъстват. Така и не разбра защо. Но тя щеше да е там със сигурност. Беше нетърпелива да види малкото си момченце в красива носия, унесено в стъпките на танците, които обичаше. Имаше още малко време преди тръгването. Зае се да оправи грима си. Тъкмо приключваше със спиралата за мигли, когато в офиса й влезе Силвия.
- Охо! Правим се красиви! Да не би да имаш среща с Тед?
- Не, не. Джейми има концерт в Драматичния театър и трябва да съм хубава.
- Ето това е вече върхът. Кога почна, кога стигна до концерт!? Явно малкият е упорито амбициозно дете. Ама то с такава майка, как да е другояче!
- Аз нямам заслуги в случая. Той сам пожела да се занимава с народни танци. Решението си беше негово. Не съм го провокирала по никакъв начин.
- Дано концертът мине успешно! Аз дойдох да ти оставя едно писмо за теб. Преди малко дойде с препоръчаната поща.
- Мерси. – Джани погледна испанския адрес на подателя и за малко щеше да издаде вълнението си – После ще го погледна, че сега нямам време.
- Добре. И, Джани, сложи си малко повечко руж. Бледа си като смъртник! Хайде, ще се видим в понеделник. Стискам палци за концерта. Приятен уикенд!
- На теб също! До понеделник!

Джани изчака излизането й от офиса. Едва тогава взе писмото в ръце. Беше от клиниката Сан Себастиан. Явно имаше много неща вътре. Пликът беше доста обемист и тежък. Понечи да го разпечата, но се спря по средата на движението. Не! Детето има концерт сега. То трябва да види една горда и щастлива майка! Ще видя писмото по-късно.

Залата на Драматичния театър беше препълнена. Нетърпеливи родители и роднини заемаха местата си с буйни ръкостискания и помахвания. Джани беше взела видеокамера да снима концерта. Занимаваше се с какво ли не, само и само да не мисли за писмото, което тежеше в дамската й чанта.
Концертът започна с ентусиазирани ръкопляскания. Джани нагласи камерата и се съсредоточи единствено върху ставащото на сцената. Танцовият състав на Джейми излезе трети по ред. Децата танцуваха прекрасно. Очите им светеха, а погледите им бяха премрежени от вълнението заради първото излизане на голяма сцена. Бяха чудесни. Джани дори не опитваше да скрие сълзите, които се стичаха по бледата й кожа. Беше горда и щастлива майка. Щастлива?! Да! При всяка стъпка, която Джейми правеше по сцената, нейната решимост растеше. Всяко негово движение й даваше още един повод да поиска да се пребори. Да повярва, че ще надвие смъртоносната болест и ще бъде щастлива с детето си.
Джани изправи рамене. Ще е трудно, но ще оцелея! Обещавам ти, Джейми. Обещавам, че ще се преборя!
Седна на мястото си и за първи път от много дни насам усещаше как я обгръщат вълни на спокойствие и твърда решимост. Продължи да снима до края на концерта. Струваше си да запечата всичко това на лентата. Беше истински юбилеен концерт – с невероятното себераздаване на участниците и буйните аплодисменти, със стотици щастливи детски усмивки и родителска гордост, с красотата на танца и носиите, която не можеше да бъде описана с никакви думи. Беше истинска, неподправена, всепоглъщаща красота.
Вечеряха с Джейми на ресторант. Но детето едва успя да изяде порцията си. Беше като убито от умора. Явно вълненията от деня му дойдоха повече. Прибраха се и той моментално заспа.

Джани си наля чаша портокалов сок, този път без водка, и излезе на терасата. Миришеше на пролет. Планината на юг вече не белееше под зимните снегове. Във въздуха се усещаше ароматът на разцъфнали дървета, на ново и свежо. Тя вдиша с пълни гърди и се върна отново в хола. Все още не беше отворила писмото от клиниката. Извади плика, подържа го за малко в ръце. После го върна отново в чантата си и отиде да си легне. Денят беше чудесен! Никакви мисли за болести и клиники! Не и днес!

В събота сутринта дойдоха зълва й и свекърва й. Изпиха по едно кафе набързо – нямаше какво да си кажат. После взеха Джейми за уикенда. Джани нямаше нищо против. Те бяха роднините на баща му, нормално беше да го виждат от време на време.
Изми чашите от кафето и се зае със съботното почистване на апартамента си. Попретупа домашните си задължения. Мисълта й все отлиташе към дебелия плик в дамската й чанта.
Тед се обади следобеда. Този път беше настоятелен, нямаше как да измисли причина да откаже среща с него. Разбраха се той да донесе нещо за вечеря и да се видят в апартамента й.
Джани упорито отказваше да се видят през изминалите две седмици. Чуваха се по телефона, но тя поддържаше версията за работещото момиче и все не й оставаше време за него. Уж!

Тед пристигна в доста приповдигнато настроение. Но след като я огледа добре, изразът на лицето му се смени.
- Какво става с теб? Много работиш. Все не ти стига време. И си ужасно бледа. Отслабнала си. Какво има?
- Ами нищо. – Джани се опита да звучи убедително и го погледна в очите за по-голяма достоверност, това беше грешка, която пречупи решимостта й да мълчи. – О, Тед! – почти проплака името му. – Де да беше нищо!
- Какво е станало? Ей, какво има?
Джани беше решила да не казва нищо за проблемите си, но топлината и онова нейно любимо златно кадифе в гласа му я докоснаха право в сърцето. Сълзите сами почнаха да текат от очите й. Беше толкова неочаквана реакцията й, че вече не можеше да се овладее. Продължаваше да хълца и да плаче. Тед я хвана за ръцете и я принуди да го погледне.
- Разкажи ми какво е станало. Ето, вземи салфетка да се избършеш. Сега те слушам. Какво е станало?
- Тед, аз съм болна. – издуха носа си и почти на един дъх изстреля следващите си изречения – Много съм болна. Имам рак на щитовидната жлеза.
- Какво? Сигурна ли си?
Джани само кимна и продължи да плаче. Не беше си позволявала подобна слабост пред никого от времето, когато научи диагнозата.
- Има ли лечение? Какво казват докторите?
- Шансът е единствено операция. Но перспективите не са много добри.
- Значи затова изглеждаш така бледа. Сега разбирам на какво се дължи загубата на неизчерпаемата ти енергия. И отсъствията от работа, и всичко.
- Да. Това е причината. Не исках да ти казвам. Затова отказвах да се видим в последните дни.
- Защо? Знаеш, че можеш да разчиташ на мен.
- Знам, благодаря ти за това. Всъщност не съм казала на никого. Ти си първият и, надявам се, последният човек, който ще научи.
- А вашите?
- Не, не искам никой да знае. Ще се оправя сама. Не искам да ги тревожа с нищо.
- Джани, това е пълна глупост. Не можеш така.
- Мога. Няма да им кажа.
Замълчаха, заплетени в плашещи картини и мисли, заслушани в тихата музика от уредбата.
- И сега какво? Разкажи ми повече.
- Едва ли те интересуват медицинските определения. Според лекуващия лекар, карциномът е между І-ви и ІІ-ри стадий. Което не е чак толкова зле. И изходът е операция.
- Ти си силна, ще я издържиш.
- Вярвам в това. Минала съм достатъчно тежки изпитания. Дано мина и това. При раждането на сина си получих хипотония на матката, голяма кръвозагуба, кома. Но се оправих. После получих тромбофлебит като резултат от кръвоизливите и кръвопреливането. После – микроемболия. Попадна ми съсирек в белия дроб. Бяха ужасни месеци. Но се справих. Вярвам, че след като два пъти се срещнах със смъртта и се разминахме, ще мога да го направя и сега.
- Ще можеш, разбира се! Аз дори не предполагах какво става. Иначе нямаше да те оставя да се измъчваш сама.
- Явно съм била доста глупава да мисля, че мога да ти го спестя. Съжалявам и сега, че те замесвам в проблемите си.
- Стига глупости! Ще помагам с каквото мога.
Джани само стисна ръката му и леко го целуна по бузата.
- Има още нещо. Един американски институт провежда експериментална програма за лечение рака на щитовидната жлеза. Работят съвместно с испански институт. Вече писах до клиниката в Мадрид и ми отговориха.
- Разкажи ми подробностите.
- Аз самата не ги знам. Не съм отворила писмото.
- Къде е то?
- В дамската ми чанта.
- Донеси го! Ще го прочетем двамата и ще ми преведеш какво пише.
- Сигурен ли си?
Тед кимна и й помогна да стане от мястото си. Джани се върна с плика. Ръцете й трепереха ужасно докато го отваряше.
- Хайде, превеждай.
Джани се зачете в напечатаните редове. Минута по-късно почна да превежда написаното.
- Обясняват какво представлява клиниката – ултрамодерна, с апаратура и лаборатория на изключително високо ниво. Работят по тази програма от две години. Вече десет пациенти са се подлагали на лечение там. Лекарският екип бил от известни имена, от хора, които дълги години работят в областта на ендокринологията и онкологията. Разполагат с отличен оперативен и следоперативен блок.
- Дотук добре. Какво пише конкретно за теб?
- Изчакай малко. Има много медицинска терминология и не мога да преведа всичко толкова бързо.
- Добре, добре, извинявай.
- Така. Изпращат ми картони за всички необходими изследвания. Тоест трябва да направя всичко това тук и да им го изпратя като комплект документи.
- Какви са изследванията?
- Не разбирам нищо. Но предполагам, че доктор Макс, моят лекуващ, ще разбере за какво става въпрос.
- Добре, има ли още?
- Да. След като получат и разгледат изследванията ми, ще решат дали да ме включат в програмата. Тук пише, че след като е експериментална, заплащането на болничния престой се поема 50 % от клиниката и 50 % от мен. Тоест трябва да заплатя 7 500 евро за цялостното лечение и престой там.
- Това са адски много пари!
- Да, но иначе общата сума е 15 000 евро.
- И още?
- Пише, че пациентът доброволно и в съзнание поема отговорността за участието си в програмата. Клиниката не гарантира нищо за крайния резултат. Останалото са вече маловажни подробности по процедурата за включване в експеримента и сроковете.
- Срокове?
- Да, пише, че е добре да им предоставя изследванията си възможно най-скоро и ако получа одобрение, в началото на юни ще ме приемат в клиниката. Това е всичко. Няма смисъл да гледаме картоните за изследванията, без това не сме лекари.
- Да. Е, как ти звучи?
- Не знам. Още не мога да асимилирам информацията. Всъщност тук не ми дават почти никакъв шанс да се оправя. И в двата случая изходът е операция. Но при операция тук ще ми отстранят щитовидната жлеза, което значи, че цял живот трябва да поддържам функциите й с хормони. А и цялостният ми хормонален баланс ще се наруши тотално. Ако оживея след операцията де.
- Не говори глупости! Ще оживееш!
- А в клиниката в Мадрид има вероятност да отстранят карцинома, ако е капсулиран и без метастази. После използвали някакъв имплантант, който да катализира функциите на жлезата и да я доведе до нормалната й дейност. Което ми изглежда по-добър вариант.
- А премерваш ли риска?
- Май рискът и в двата случая е еднакъв. Никой не може да каже какво ще се случи преди да ме отворят. Едва тогава ще стане ясно. Засега не се виждат никакви метастази, но кой знае дали наистина няма.
- Какво ще правиш?
- Не ми се ще да взема решение веднага на момента. Ще поговоря с доктор Макс. Ще му дам това писмо и материалите, които вече проучих в интернет. Искам да чуя и неговото мнение. После ще решавам. И без това нищо не правя и сега. Тоест няма да загубя никакво време.
- Да, но в Мадрид се иска заплащане.
- И тук няма да мина без плащане. Аз всъщност имам част от парите. Ако реша да замина, ще взема заем и ще се оправя.
- Съжалявам, че не мога да ти помогна сега. Но знаеш, че купих кола. Всичките ми спестявания отидоха в нея.
- Няма нищо. Аз ще се оправя.
- Пак ти казвам, че можеш да разчиташ на мен. Ако не за друго, поне да говориш с някого.
- Аз няма с кого да говоря за това освен с теб. Съжалявам, че те забърках.
- Недей. Няма нищо. Дано всичко да се оправи!
- Дано!
Джани се сгуши в прегръдката му. Останаха така замълчани повече от час. Тед също трудно успяваше да асимилира чутото. Не можеше да приеме, че тази млада жена, която доверчиво се беше отпуснала в ръцете му, можеше да изчезне. Стана му гадно при мисълта, че смъртта може да му я вземе от ръцете дори и в този момент. Никога не се беше замислял какво правят двамата. Беше му страшно хубаво да общува с Джани. Тя беше изключително умна, забавна, щурава на моменти, сериозна, когато трябва. Беше наистина изключителна жена. Знаеше, че изпитва към нея дълбоко уважение. Осъзнаваше, че тя е най-добрият му приятел. Тя беше единственият човек, пред когото някога в живота си беше казвал нещо за себе си, за опасенията или комплексите си. Обичаше и да се любят. Тя му се отдаваше с такова доверие и преданост, а страстта й беше удивителна. Не беше имал толкова истинска жена в леглото си никога. Просто Джани беше невероятна комбинация от неща, емоции и желания, за които той изобщо не се чувстваше подготвен. Погали я леко по косата и мисълта му отново се върна на тази нелепа гадна диагноза – рак. Не искаше това да й се случва. Но не беше готов да си признае, че има нужда от нея.
- Ти май дремеш. Хайде да хапнеш нещо.
- Тед, – Джани се изправи и почна да оправя разпиляната си коса – само не се дръж с мен като с болна. Това ще ме убие. Чуваш ли?
- Няма, обещавам. Тогава стани сама и се нахрани.
- Не съм гладна, по-скоро ми се ще да си легна. Ще останеш ли при мен тази нощ?
- Да, защо си помисли, че ще си тръгна.
- Ами не пиеш и си помислих, че искаш да се прибираш, нали си с колата.
- Това няма значение. Искам да остана.

Легнаха си. Джани отново заспа в прегръдката му. Тед я стискаше здраво, сякаш някой зложелател се опитваше да я изтръгне от ръцете му. Малко по-късно я събуди да се любят. Искаше да й даде поне малко от своята сила. А тя я поемаше жадно и ненаситно.

Джани започна новата седмица по обичайния начин – с минаване през болницата. Отби се в кабинета на доктор Макс. Той я покани да седне.
- Е, Джани, как се чувстваш?
- Не знам какво да отговоря, докторе. Опитвам да се държа, сякаш животът ми си е както преди. Ангажирам се с доста неща в работата, с детето си. И така. Опитвам да не мисля за това. Защото май най-гадно при всички болни от рак е мисълта за бъдещето и осъзнаването, че могат да не го дочакат.
- Удивяваш ме! Не съм имал пациент, който така смело да приема фактите и да намира сила, да вярва, че може да има щастлив край болничната история.
- Аз също на моменти не вярвам. Но после отново намирам сили. И аз не знам откъде. Всъщност дойдох да говорим за нещо. Прегледах информациите за експериментите по американската програма. Работят съвместно и с клиника в Мадрид.
- Да, чувал съм добри неща за клиниката. Май се казваше Сан Себастиан, ако не ме лъже паметта.
- Точно така. Изпратих им едно голямо запитване. Отговориха ми. Все още не мога да реша какво да правя, определено се колебая. Имам нужда от Вашето мнение. – Джани извади папка с документи и я сложи на бюрото му – Преведох Ви цялата преписка с клиниката. Ще можете ли да разгледате нещата и да поговорим отново?
- Разбира се. Интересно ми е как работят колегите и какво предлагат. Днес съм доста ангажиран, но утре ще имам повече време. Ще ти се обадя, когато съм готов.
- Разчитам на това. – тя само му се усмихна и стана от стола си – Аз нямам изследвания за днес. Отивам на работа.
- Само не прекалявай. Най-важно е да не се натоварваш емоционално и физически. Внимавай за това!
- Добре, докторе, ще внимавам. Чакам да се обадите.

Джани се отби при Силвия, преди да се качи в своя офис.
- Как си, Силвия?
- Здрасти, Джан! Не знам какво да ти кажа. Документите ми са готови. Летя на 16-ти април. Имам съвсем малко време да си подготвя необходимите неща. Смятам да си подам молбата за напускане днес.
- Ужасно ще ми липсваш! Не мога да повярвам, че тук ще дойде някоя друга секретарка. И не само в работата ще ми липсваш.
- И ти на мен. Но има всякакви интернет комуникации. Ще се чуваме, ще си пишем.
- В такъв случай остават само две седмици до заминаването ти.
- Да, две седмици. Така се притеснявам. Не познавам никого, никога не съм ходила в чужбина.
- Но всичко това ще ти бъде ново и интересно. Ще видиш, че нещата сами ще се подредят. Само малко кураж се иска!
- Ами ти трябва да ми дадеш малко от твоя, без това имаш в излишък.
- Да бе! Голяма куражлийка съм. Не си го мисли, само така изглежда. Да не мислиш, че съм толкова непоклатима!
- Не мисля. А вярвам, че си. Между другото, Харианг питаше дали си дошла.
- Уф, днес и утре е време за месечните отчети. Най-противната част от работата ми са тези простотии.
- Няма начин. И това ще мине.
- Да, ще мине. Нямам друг избор. Хайде, отивам да смятам, ще се видим по-късно.

Джани включи компютъра си и отвори прозорците в офиса. Нахлуваше свеж пролетен вятър. За миг загледа щуравото движение по транспортния надлез до сградата на “Бета” и отново се върна към листовете върху бюрото си.
В края на деня Голдън я извика в своя офис.
- Джани, какво по дяволите става в тая фирма? Ти закъсняваш всяка сутрин, което вече ме тревожи. А току-що Силвия депозира при мен молбата си за напускане.
- Тя не ти ли каза защо напуска?
- Не. Само ми се усмихваше.
- Явно го пази в тайна. Ще ти кажа, защото искам да й направим парти за изпращането.
- Чакай да седна, че от вашите щуротии човек може да получи гърчове.
- Е, Голдън, чак гърч едва ли! С една дума Силвия заминава за чужбина. Одобрена е за работа там. Но го пази в тайна, моля те.
- О, Боже! Направо не е за вярване. Но се радвам за нея. Тя не беше доволна тук. Полага й се да потърси щастието другаде.
- Така е. Иска ми се да направим една голяма изненада преди заминаването й.
- Кога тръгва?
- Следващия петък.
- Какво ще направим?
- Да заформим едно парти с много колеги. Аз ще се погрижа. Нека да е тази събота. Предполагам, че този петък ще й бъде последният работен ден в “Бета”.
- Така се очертава. Добре. Виж какво ще измислиш. Аз ще помагам с каквото кажеш.
- Разчитам на това. И, Голдън, прави си пас!
- О`кей. Ще мълча! А ти действай за партито.
Джани се върна отново на работното си място. Вярваше, че с това парти ще успее да зарадва Силвия и да й покаже, че има приятели, които й стискат палци в това предизвикателство. Изготви списък с колегите, които смяташе да покани. Утре ще се заема с това! Изключи компютъра и си тръгна.

Следващият ден започна кошмарно. Лаборантката успя да й спука вена при вземането на кръв. Мястото посиня и я болеше. Но тя не би се притеснила от подобна болка.
Върна се на работа, решена да предаде отчетите на Харианг до обяд. Малко след два следобед влезе в офиса му.
- Харианг, ето ти месечните отчети.
- Да, добре. Всичко наред ли е?
- Ако приемем, че растящите разходи са нещо нормално за административния отдел, тогава всичко е наред.
- Престани да се занимаваш с тези разходи! Щом са похарчени парите, значи е било нужно.
- Добре, – Джани направи най-милата си физиономия – щом ти го казваш, аз няма да споря. Ако няма нещо друго, да вървя.
- Знаеш ли защо напуска Силвия? Все пак сте много близки.
- Да, знам. Но тя сама ще каже, когато е готова за това.
- Хубаво де, само питах.
Джани повдигна рамене най-невинно и излезе от офиса му. Премести папките на местата им и се зае да телефонира на колегите за прощалното парти на Силвия. До края на деня присъствието си потвърдиха 24 души. Цифрата беше доста голяма. Но имаше време. Джани позвъни в няколко подходящи заведения, но й отказаха резервация. Последно пробва в ресторанта до техния блок. Където започна всичко с Тед! Усмихна се при споменаването на името му и продължи да говори с управителя на заведението, за да уточнят часа, деня и мястото на избраната от нея маса. Всичко беше уговорено. Остана да мине да плати капаро и можеха да се готвят за истински купон в събота.
Телефонира на Тед.
- Ало, здрасти. Как си?
- Здрасти! Лудница. В апретурата е някакъв ад. Имаше проблеми със захранването с пара. Изтървахме срока на няколко поръчки и сега работим на пълни обороти. Ти как си? На работа ли си?
- Да, работя. Добре съм. Но ти се обаждам за друго. В събота организирам прощално парти на Силвия.
- Прощално?
- Да, напуска “Бета”, но ще ти разказвам по-късно. Ще бъде в ресторанта до нашия блок. Ще дойдеш ли?
- Много добре го помня това място, – в гласа му се усещаше частица от онова златно кадифе – ако не излезе нещо непредвидено, ще дойда.
- Добре, ще се радвам, ако успееш. Сега те оставям да работиш. До скоро и лека работа!
- Няма ли да се видим през следващите дни?
- Не съм сигурна. Нали знаеш какво е положението.
- Знам. Чудя се откъде намираш сили и ентусиазъм даже да организираш парти.
- Искам да го направя, правя го. А и така се разсейвам от моите неща. Хайде, затварям, до скоро.
- До скоро.
Джани се замисли над въпроса му за секунда. И тя не знаеше какъв беше този прилив на енергия, но се чувстваше достатъчно добре, за да подготви партито и да достави радост на приятелката си.

В събота мина през ресторанта да остави две дузини балони за повишаване на настроението. Имаше час за фризьор. Анжела я чакаше с голяма усмивка.
- Винаги се радвам, когато намериш време да наминеш насам.
- О, Анжи, знаеш ме колко съм заета. Но сега искам да ми направиш нещо специално с косата.
- Какъв е поводът?
- Приятелката ми заминава на работа в чужбина и днес й организирахме прощално парти.
- Да бе! Жена да се прави красива заради жена, странно е.
- Какво се подхилваш, не ме дочака да се изкажа! Там ще бъде и един друг човек.
- Нова любов?
- Не знам. Просто един много специален човек за мен. Искам да се постараеш много.
- Добре, добре. Само да не пропуснеш да ме извикаш да правя сватбената ти прическа.
- Да бе, сватбена няма да има със сигурност.
- Защо? Няма лошо да се поожени човек.
- Ти защо не се ожени след развода си? – Джани я фокусираше в огледалото пред себе си – Кажи де!
- Ами...
- Виждаш ли! Никакви сватби и простотии!
- Може би така е по-добре, де да знам и аз.
Бъбриха за прически, гримове, тоалети. Анжела я посъветва да се погрижи за по-ярък грим, за да укрие бледото си лице и тъмните кръгове под очите. Джани й благодари, плати и си тръгна. Беше доволна от прическата.
Малко по-късно се беше зарила в дрехи в собствената си спалня. Искаше й се да направи тази вечер незабравима не само за Силвия, но и за Тед. Желаеше го. Но повече от това сексуално желание мечтаеше да си позволят да се докосват и да се гледат, без да се притесняват от колегите си. Беше доста неловко да се правят на случайни познати след всичко, което преживяваха заедно. Беше неизбежно обаче. Трябваше да си играят ролите добре. Едва после, когато останат насаме, можеха да са истински, едва тогава можеха да играят себе си.
Джани избра тъмносин панталон и разголена копринена риза в тъмносиво. Принципно дрехите й стояха добре, но не съобрази, че тъмните цветове ще подчертаят още по-силно бледото й лице.
Гримира се доста сполучливо. На излизане се огледа в тройното огледало в спалнята. Излъчваше женственост, но и някаква тиха ранимост. Само високо изправената й глава говореше, че момичето си е много добре и единствената й мисъл в момента е да купонясва до зори. Де да беше така!
Партито започна многообещаващо. Всички танцуваха, разменяха си шеги и закачки. Джани не беше особено активна. Усещаше как я обхваща отпадналостта, позната от предишните седмици. Опитваше да се усмихва и да инсценира жизнерадостно настроение, но й беше наистина трудно. Тед доста закъсня, но веднага си намери място до нея.
- Ей, как си? Забавих се, но изникна нещо вкъщи.
- Важното е, че дойде. Тед, не ми е много добре. Не знам дали ще издържа до края на купона.
- Не се насилвай, ще си тръгнем, когато поискаш.
- Това означава ли, че ще останеш при мен?
- Да, ще остана. Даже вече съм паркирал колата на паркинга пред вашия вход. Пиеш ли нещо?
- Само натурален сок. Иначе си поръчах водка, но я излях в чашата на Мирони. Вдигам наздравици с вода.
- Като гледам, купонът върви добре.
- Радвам се. Силвия е постоянно на дансинга, заобиколена е от ухажори, смее се. Няма какво повече да искам.
- Има, ти да се забавляваш така.
- Може и да стане някога. Подарихме й кошница с цветя от името на всички. Тя много се трогна. Бих искала и аз да имам прощално парти, когато си тръгвам от “Бета”.
- Ще имаш най-хубавото прощално парти, обещавам. Искаш ли да танцуваме?
- Не, нямам сили за това. Ти се забавлявай. Танцувай си! Мен не ме мисли.
Тед само я изгледа и продължи да стои на мястото си до нея. Час по-късно Джани вече едва се крепеше на масата. Продължаваше да си придава безгрижен и щастлив вид, но усещаше, че ако остане, може да й прилошее в ресторанта. Остави пари на масата за своята част от сметката, обади се на Силвия, че тръгва и се отправи към изхода. Тед я настигна малко преди вратата. Помоли я да го почака вън и се върна да оправи своята сметка и да вземе нещата си.
Джани излезе в тъмната нощ. Вън музиката от ресторанта се чуваше приглушено. Беше приятно и някак спокойно. Но тя потреперваше. Тед бързо се върна и тръгнаха към апартамента й.
Вече горе, тя го изгледа с умоляващ поглед и тръгна към спалнята.
- Не знам дали имам сили за каквото и да е. Искам да си легна веднага. Съжалявам много. Май няма да мога да проявя никаква активност повече.
- Нищо. Хайде да си лягаме тогава.
Съблякоха се набързо и се мушнаха под завивките. Джани нямаше сили даже да почисти лицето от грима си.
- Много се изморих. Не съм правила нищо особено, но на моменти едва успявах да се закрепя на стола.
- Нищо, отпусни се сега и почивай. Аз съм тук.
- Благодаря ти, Тед. Нужно ми е да си тук. Много ми е важно това. Дори не мога да ти обясня.
- Недей да говориш, отпусни се!
- Тед, бях при доктор Макс. Той много внимателно е обмислил идеята ми за клиниката в Мадрид.
- Какво каза?
- Посъветва ме да поема този риск. Аргументира се с много причини. Но не ми се изброява сега.
- И какво ще направиш?
- Какво изобщо мога да направя? Ще рискувам! Тед, стига да ме одобрят, ще замина за Испания. – Джани се намести по-плътно в прегръдката му – Стига само да ме одобрят!
- Не се тревожи за това. Сигурно ще стане. Подаде ли вече документите?
- Не, другата седмица ще направя всичките си изследвания по техните изисквания и ще им ги пратя. В средата на май ще стане ясно дали ще ме приемат в клиниката.
- Не знам нито какво да те посъветвам, не знам нито дори какво да ти кажа. Но щом си решила така, ще стискам палци през всичкото време.
- Тед? – Джани за миг се изкуши да му каже, че й е нужно много повече от стискане на палци, но бързо се отказа от глупавата идея.
- Какво?
- Нищо, нищо. Само исках да ти благодаря. Спя спокойно и наистина си почивам пълноценно единствено, когато ти си тук.
- Знаеш, че не мога да съм до теб постоянно.
- Знам, Тед, знам.
Джани усети как очите й се пълнят със сълзи. Чувствата й напираха. Трудно й беше да ги задържи и да продължи да се отпуска в прегръдката му. Знаеше, че има безрезервното му приятелство и безграничната му подкрепа. Но имаше нужда от още нещо. Имаше нужда от любовта му. Жадуваше да чуе, че и тя е толкова важна за него, колкото той за нея. Мечтаеше само за две думички “обичам те”, копнееше да види как очите му се изпълват с любов. Имаше болезнена потребност от тази любов. Повече от всичко друго сега.
Тед дишаше вече равномерно. Беше преуморен от натоварения режим на работа в “Бета”.
Джани дълго време остана будна, заслушана в равномерните удари на сърцето му.

Силвия замина точно на 16-ти април. Мястото й зае Антоанет, секретарката на търговския отдел.
Привидно всичко си вървеше както досега. Но Джани боледуваше от раздялата. Замина един от най-близките й хора. Силвия беше нейна колежка, но и отличен приятел. Чувстваше се много самотна и странно изоставена. Единствено Тед беше винаги до нея, готов да изслуша страховете й и да я успокои и окуражи.
Бледото й лице, тъмните сенки под очите и отслабването й вече започваха да правят впечатление. Джани започваше да гасне физически малко по малко.