автор: PapurcheMehurche

22

В събота сутринта Джани се събуди с ясното съзнание, че не може да продължава така.
Беше доста по-добре физически. Зареди пералнята и се подготви за голямо чистене. То поне отнемаше цялата й енергия и пречеше на мислите й да се връщат към болезнената тема.
Просна прането и без много да се замисля, позвъни на Тед, за да го покани на вечеря. Той прие, без излишни уговорки и въпроси.
Джани още по-упорито се зае да чисти и подрежда. В ранния следобед апартаментът й светеше.
Излезе за малко да напазарува. Взе готови салати, пилешки пържоли и водка. Зареди формите за лед, панира пържолите, подготви всичко за вечерята и тогава се сети, че е време да се погрижи за себе си.
Парфюмира тялото си след банята с ароматна пудра. Заплете косите си в плитка. Облече се като за домашно гости и се върна да приготви масата в хола.
Тед пристигна, когато всичко вече беше на мястото си. Джани пръсна парфюм в косата си и изтича да му отключи. При вида му на вратата я обзе такова непреодолимо желание да го целуне, че този път забрави всички забрани, които си беше наложила. Целуна го така страстно, че сама се изненада от себе си. Отдръпна за миг глава и отново се върна върху устните му. Огън почна да пари по цялото й тяло. Прилепи се плътно до него и потърка гърди в тялото му. Ръцете й се спуснаха надолу. Прокара линия с пръсти точно над ръба на колана му. Усети учестеното му дишане. Прокара ръка точно там, където джинсите му се издуваха от вече възбудения му пенис. Задържа ръка там за миг. Не спираше да го целува. Тед беше доста изненадан от неочакваното й поведение, но тялото му вече отговаряше на докосванията й. Стисна я доста силно в прегръдка. После измъкна шнолата от косата й. Вкара ръце под пуловера й. Усещаше как и двамата се потапят в страстно желание. Не успяха да стигнат до спалнята. Облада я върху кухненския шкаф. Нетрадиционната поза и неочакваните й реакции го побъркваха. Едва успя да се овладее. Изчака я да се възбуди до пълна загуба на контрол. Свършиха двамата едновременно.
Останаха няколко мига прегърнати така, докато отшумят сладостните конвулсии. Джани се съвзе първа. Целуна го леко по бузата й му прошепна: “беше много хубаво”. После скочи от шкафа и започна да се облича. Тед я гледаше доста объркан. Не можеше нито да предвижда реакциите й, нито да си обясни поведението й. Тя беше просто... непредвидима.
Тед си вдигна панталона и я последва в хола.
- Нарушихме сценария този път – усмихна й се без следа от недоволство и седна на дивана.
- Оплакваш ли се? – Джани зае мястото си до него и му подаде да отвори бутилката с водка.
- Не, просто беше много неочаквано.
- За мен също. Но ми беше хубаво. – погледна го в очите и му се усмихна топло. – Даже много хубаво.
Тед не отговори. Наля питиета и на двамата и чукна чашата си в нейната.
- Май си решила проблемите. Изглеждаш доста по-добре.
- Надявам се. Чувствам се по-добре. В понеделник се връщам на работа. Вече взе да ми липсва.
- Не се притеснявай, “Бета” си е на същото място, където си я оставила.
- Предполагам, че е така. Но ми се ще да го видя с очите си. Нямам търпение вече. Не знам защо, но винаги се чувствам някак виновна, когато отсъствам от работа. А понякога това е неизбежно. Не можем да си правим планове и да предвиждаме всичко. – Джани си взе соленка от купичката на масата – Какво става с колата?
- Следващата седмица трябва да реша. Харесал съм три коли. Трябва да избера коя от тях да бъде. Ще отидем да замерим компресиите, да проверим двигателите и всичко останало. После ще решавам.
- А цената? Все пак и тя е важна.
- Да, но цената и за трите коли е приблизително еднаква. Така че, в случая не играе роля.
- Аха. Ще ме повозиш ли като я купиш?
- Разбира се. Само да я купя.
Джани отиде до кухнята, за да сервира пържолите.
- Приготвих нещо за вечеря. Не съм много добра в готвенето, ама се надявам, че е станало добре.
- Нали мразиш да готвиш?
- По принцип мразя. Но готвенето е различно, когато готвиш за някого или за някакъв специален случай.
Тед не каза нищо, но схвана, че тя е приготвила всичко заради него. Оцени усилията й. Но дори през ум не му мина да й благодари или да я похвали.
- Тед, жена ти можеше ли да готви?
- Жена ми ли? Откъде пък се сети за нея?
- Просто ми е любопитно защо се разделихте.
- Явно не беше писано. Знам ли и аз. Бракът ни беше кратък, разводът безпроблемен.
- Късметлия си бил с развода. А защо бракът ви се провали?
- Не знам. Не тръгна както трябва. Бяхме доста млади, а тя направо си беше малка. Аз бях първият й мъж. Но сексът не беше наред. Така и не успя да се научи как да се люби. После, аз предпочитам да си стоя вкъщи, на нея й се излизаше постоянно. После дойде другият проблем. Не можеше да забременее.
- А ти искаше ли деца?
- Да, много. Ходихме по лекари какви ли не. Но не ставаше.
- И на двамата не ви е било лесно.
- Вярно е. Но аз я подкрепях постоянно. Дори взех да пия лекарства, само и само тя да не изпитва вина и да не се чувства сама в лечението. А това се обърна срещу мен.
- Как така?
- Ми как! Така. Почна да ме подиграва, че не съм достатъчно мъж. Но по това време аз вече бях започнал да осъзнавам, че бракът ни е към края си. После дойдоха нейните забежки тук-там. И един ден просто взех решение и сложих край.
- Казваш го, сякаш е много лесно.
- Не е. Аз дори се колебаех дали да не опитаме отново. Но тогава тя дойде с родителите си да си прибира багажа. И знаеш ли какво направи?
Джани само поклати глава.
- Взе чашите от сватбата. Тези, в които пихме първото си шампанско като семейство. Двете чаши бяха завързани с бяла панделка. Тя ги остави една до друга, грабна ножица и отряза панделката по средата. Остави едната чаша за нея, другата за мен. Направи го без всякакво чувство и толкова категорично. И това вече наистина беше краят.
- А сега? Чувате ли се, виждате ли се?
- Не. Освен ако не се срещнем случайно. Но тя си има свой живот, аз мой. Хубаво или лошо, каквото било – било.
- Аз трябва да помисля как ще уредя нещата с развода си.
- Сигурна ли си, че искаш развод?
- Абсолютно. Връщане назад няма. Достатъчно време си дадохме. Не се получи нищо. Аз се чувствам все още доста изхабена от тези години с Антон. Безпътни и безрадостни години. Не знам само как ще се справи синът ми.
- Ще се справи! Ти ще му помагаш и ще се справи. Нали си убедена, че е по-добре да има пълноценна, а не изнервена и изморена майка.
- Убедена съм, да. Така че в твоя случай е по-добре, че не сте имали деца. Защото точно дечицата винаги страдат най-много, когато нещата между родителите им се объркат. Аз самата толкова много време търпях и не предприемах нищо, за да приключа с Антон. Търпях заради малкия. Умирам все още от угризения, че го лиших от баща. Не знам дали някога ще си простя това. Наистина е по-трудно, отколкото предполагах.
Джани стана да почисти препълнения пепелник и не забеляза промяната в погледа на Тед. Той я гледаше с явно уважение и възхищение. А този поглед щеше да й хареса.
- За десерт има сладолед. Искаш ли?
- Не, благодаря. Достатъчно добре се нахраних. Ти си сложи, ако искаш.
- Не, аз също не мога повече. Но ще си сипя още малко водка.
- Чакай, аз ще ти налея.
При това движение Тед я докосна с лявата си ръка, тази без двата пръста. Веднага се отдръпна. Джани за частица от секундата помисли да се направи, че не е забелязала. Но не беше в стила й. Тя обичаше да решава проблемите и да помага, когато може, не да бяга.
Взе чашата си и я чукна в неговата. После седна на дивана до него от лявата му страна. Остави цигарата си да дими в пепелника. И съвсем небрежно сложи ръката си до неговата. Той застина. Джани не беше страхливка. Често рискуваше повече от допустимото. С едно движение покри ръката му със своята ръка. Тед се опита да се отдръпне, но тя не му даде такава възможност. Здраво беше стиснала с пръсти ръката му. Целуна го леко по бузата. Тед не се отпускаше. Джани увеличи натиска на пръстите си и го целуна отново. Този път по устните. Внимаваше да улови всяка промяна в позата и състоянието му. Продължи да го целува, без да отмества пръстите си от болната му ръка. Интуитивно долови как той леко се отпусна. Тогава изненадващо вдигна лявата му ръка и я целуна. Целуна го точно там, където липсваха двата пръста. Той се опита да измъкне ръката си, но Джани беше подготвена и му попречи. После хвана ръката му за китката и я доближи до лицето си. Спря погледа му с поглед и мълчаливо го призова с очи: “погали ме, Тед”. Той докосна скулите й с осакатената си ръка. Джани потърка бузата си като малко палаво котенце. После отмести глава, за да може да докосне и косата й.
Моментът беше изключителен. И все пак той я докосваше, без да се притеснява от недъга на лявата си ръка. Нямаше нужда да говорят. Усещането беше толкова силно, че не би могло да бъде допълнено от никакви думи.
Тед я люби много нежно.
Малко по-късно, вече в спалнята, я гушна. А Джани прегърна осакатената му ръка, преметната през гърдите си, и я целуна. Тед не се отдръпна повече.

Джани се върна на работа с изключително желание. Беше щастлива от вида на затрупаното си от папки бюро. Щеше да й отнеме цяла вечност да навакса пропуснатите дни. Но всяка секунда в офиса за изтощените й и изплашени сетива беше като нежно докосване на успокояващ крем по загрубели ръце.
Не можеше да отдели дори секунда от времето си в мисли за резултата от биопсията. На моменти ужасът я сковаваше, но после очите й се спираха върху папките и успяваше да запази спокойствие.

В сряда излезнаха със Силвия да пият по едно кафе след работа. Настаниха се в уютно малко заведение. Дадоха си поръчките и Джани се обърна към Силвия.
- Е, какво става? Виждам как се затваряш с повече и повече работа в
офиса си. Това ми е много познато. Казвай какво се е случило.
- Джани, не знам откъде да започна.
- Тогава започни от началото.
- Ами, нали знаеш, че не съм доволна нито от заплатата, нито от
работата си в “Бета”. Започнах да търся нещо ново. Ходих на доста
интервюта. И попаднах на предложение за стюардеса в Обединените
Арабски Емирства.
- Чудесно! Минаха ли интервютата?
- Да. Днес получих официалното одобрение. И сега не знам какво да
правя.
- Силвия, това е чудесно. Знам от колко време се опитваше да
намериш нещо по-различно, нещо, което да те удовлетворява. И
успя! Не виждам защо се тревожиш толкова. Приеми го като едно
предизвикателство или като цел, която се стремиш да постигнеш.
- Джани, не е толкова лесно.
- Знам, че не е. Но от теб зависи да се справиш. Вдигай глава, запрятай ръкави и ги размажи онези арабски самолети. Кога е предвидено заминаването?
- В средата на април.
- Значи след около месец. Не очаквах да е толкова скоро.
- И аз. С една дума казваш да действам смело.
- Разбира се! А и това няма да е за цял живот. Освен това ще можеш да се прибереш, когато решиш, че не искаш повече. Няма какво да губиш. Не си доволна от работата си, нямаш жилище, нямаш семейство и деца. Няма какво да те задържа. И точно сега е времето да направиш нещо за бъдещето си.
- Благодаря ти, Джани! Имах нужда да чуя точно това. Кажи с теб какво става.
- Всичко е наред. – Джани скри погледа си зад чашата с натурален сок. Мразеше да лъже, но беше неизбежно понякога. – Върнах се на работа, детето е добре.
- А Тед?
- Виждаме се много често. Много ми е хубаво с него.
- Но не си му казала, че го обичаш!
- Не, не. Силвия, какви ги говориш! Няма и да му кажа. Така е много по-добре. Освен това, – телефонът й упорито звънеше – само секунда.
Нямаше нужда да обяснява кой се обажда. Силвия веднага забеляза как лицето й просветна и как гласът й вибрираше по-различно и особено.
- Говорим за вълка, а той...
- А той звъни по телефона. Ще мине да ме вземе след малко. Купил си е кола и иска да ми се похвали.
- Браво, наистина се радвам за него. Аз ще повикам такси.
- Добре, Силвия. Тръгвай, аз ще оправя сметката и ще изчакам Тед. И хич да не ти пука! Давай смело. Някой боинг с готин шейх сигурно вече те чака. Не се хили! И ако имаш нужда от мен, обаждай се!
- Благодаря ти, Джани. Знам, че на теб винаги може да се разчита.
Силвия я скубна по косата и си тръгна.

Джани не можеше да стои на едно място. Плати сметката и излезе навън да почака Тед. Изкушаваше се да извади огледалцето от чантата си и да провери дали изглежда добре, но ненавиждаше проявите на женска суета. Едва се овладя. Надяваше се, че всичко й е привидно наред. Тед се бавеше, а чакането й беше ужасно противно. Започна да разресва косата си с пръсти и да си тактува заедно с някаква мелодия, която се чуваше от заведението.
Забеляза го, едва когато слезе от колата. Почти изтича до него.
- Честито! Я да видим какво си купил!
- Фолксваген Венто.
- Виждам. Изглежда много добре.
- И техническите й данни са добре. Направиха ми и малка отстъпка в цената. Засега съм доволен. Но нали знаеш, че то ще си покаже като я покарам и мине малко време.
- Дано и тогава всичко да е наред!
- Дано! Хайде, качвай се! Искам да отидем някъде да се почерпим за колата.
- Тед, нека го отложим. Моля те! Излезнах за малко със Силвия, но детето е само вкъщи. До половин час трябва да се прибера.
- Добре, тогава поне мога да те закарам.
Отвори й вратата и мина от другата страна. Запали двигателя и направи ловка маневра, за да се включи в уличното движение. Малко след зелената светлина на светофара даде газ.
- Добре върви. Харесва ми. – Джани го потупа по рамото – Добър избор!
- И на мен ми харесва.
Говориха единствено за автомобила. Тед спря пред входа и й се усмихна.
- Сега вече комшиите ти съвсем ще се объркат. Тъкмо свикнаха да ме гледат да се появявам и да тръгвам с таксита...
- Ще им се наложи да свикнат с колата ти.
- Да, ще им се наложи.
Размениха си още няколко шеговити реплики и Джани си тръгна с обещанието да се видят през почивните дни.

Джейми щъкаше като побеснял из апартамента.
- Ей, мамо, защо закъсня?
- Здрасти, зайче. Един приятел си е купил нова кола и искаше да ми се похвали. Ти какво правиш?
- Научих си за утре. Имам шестица по писане. Господинът каза, че се справям отлично.
- Браво! Аз не се и съмнявам в теб. А защо така обикаляш из хола? Нещо притеснява ли те?
- Да, много. Следващият петък ще бъде големият концерт. – Джейми играеше народни танци от началото на учебната година. – И нашият танцов състав ще участва. Ансамбълът навършва 55 години. Хореографката каза, че това ще бъде нашето официално първо представяне пред голяма публика и то точно на юбилеен концерт.
- Джейми, това е чудесно! – Джани го разцелува по зачервените бузки и разроши косата му – Къде ще бъде концертът?
- В залата на Драматичния театър. Нали ще дойдеш?
- Не бих го пропуснала за нищо на света.
- Другата седмица в началото ще ни дадат поканите. Ама много ме е страх да не се изложим.
- Успокой се! Няма от какво да те е страх. Та вие тренирате така упорито! Освен това се представихте отлично на малкия коледен концерт.
- Да, ама сега ще играем новия танц за първи път пред толкова хора. Мамо, какво ще стане, ако се издъним?
- Няма, зайче! Сигурна съм, че ще бъдете прекрасни, както винаги. Репетициите ще имат ли нов график?
- Да, до деня на концерта ще имам репетиции по два пъти на ден. Едната ще е веднага след часовете, а другата в шест часа вечерта.
- Виждаш ли? Значи ще имате достатъчно време да се подготвите. Само не трябва да се тревожиш! А и аз ще бъда там и ще ти стискам палци през цялото време.
- Искам да поканя баба, дядо и вуйчо.
- Добре. Ще ги поканиш, нека само да ви уточнят часа на концерта и ще им се обадим. Какво искаш за вечеря?
- Не съм гладен. Дядо мина и ми донесе две пици. Преди малко ядох.
- Добре. Какво ти се прави сега?
- Много съм изморен. Искам да си лягам.
- Добре, лягай. Аз ще пооправя из къщи и също ще лягам.
- Много ли работа имаш?
- Не, след половин час ще съм готова.
- Добре, ще те чакам да си говорим докато заспя.
Не я дочака. Беше заспал. Джани го зави с юрганчето, целуна го и загаси лампата.

В петък сутринта се обади Вайълет.
- Джани, ти ли си? Можеш ли да минеш през кабинета ми?
- Да, Вал. След малко ще дойда преди да отида в офиса. Какво е станало?
- Ще ти обясня, когато дойдеш. Чакам те.
- О`кей. До половин час съм при теб.
Джани довърши гримирането си. Напоследък беше неизбежно. Единствено умелият грим успяваше да скрие бледността и изтощения й вид. Повика такси и даде адреса на клиниката.
- Е, Вал, тук съм.
- Сядай.
- Предполагам, че е нещо спешно, за да ме повикаш така?
- Да. Рано сутринта със служебната поща дойдоха резултатите от биопсията ти.
- И?
- Не съм разпечатала плика.
- Направи го тогава. Аз не владея латински. Едва ли ще разбера какво е написано. Хайде, отваряй!
Джани започна да се вкаменява на кушетката за пациенти. Усещаше всеки удар на сърцето си някъде в слепоочията си. Полагаше героични усилия да запази самообладание. Вайълет разпечата плика и започна да чете. Лицето й смени цвета си. Джани беше достатъчно наблюдателна да забележи тази промяна. Не е на добро!
- Вал, казвай!
- Джани, биопсията е категорична. Рак на щитовидната жлеза. Съжалявам. Наистина съжалявам ужасно.
- Може ли да има грешка? Сигурна ли е на 100 % тази диагноза?
Вайълет само кимна. Стана от мястото си и я прегърна. Джани упорито се бореше с напиращите сълзи на страх и ужас.
- Вал, какво следва сега?
- Ще те диспансеризират към онкологията. Оттук нататък си в техни ръце. Те ще преценяват какво лечение да назначат.
- Ако изобщо има някакво лечение!
- Сега ще се обадя да потърся един наистина добър онколог. Колеги сме с него от университета. Ще те насоча към него.
Вайълет набра някакъв номер, изчака да я свържат и после проведе дълъг телефонен разговор. Джани не чуваше нито дума. Чувстваше се като безнадежден случай. Ще умра от рак само на 29 години! Дори не успя да се разплаче. Не можеше да даде воля на безсилието си. Не и в този кабинет пред погледа на лекарката и сестрата. Не и пред когото и да било. Отчаянието си беше запазена марка само за нея. Имаше време. Всички нощи си бяха само нейни. Щеше да изплаква болката и страха тогава. А сега... Сега само трябва да се стегна!

Джани намери кабинета на доктор Макс в онкологичния диспансер. Беше около 45-годишен мъж, с приятен и благ поглед. Съсредоточено четеше всички документи, които Джани му представи.
- Така. След малко ще дам на сестрата да подготви протоколите за подпис. Ще Ви диспансеризираме. И започваме борбата!
- Докторе, аз не разбирам нищо от медицина. Не знам какво е изписано по всичките тези листове, епикризи и направления. Но знам само, че от рак се умира. Ще умра ли?
- Вижте, всички ще умрем някой ден. Не сме вечни. Но аз Ви обещавам, че няма да Ви пусна преди да сме направили всичко възможно.
- И какво е възможното? И моля Ви, докторе, говорете ми на име, тази официалност в случая е неуместна.
- Права си, Джани. Имаш ли идея какво представлява това заболяване? Някой колега сигурно ти е обяснил вече.
- Не, кажете ми.
- Добре. Карциномът на щитовидната жлеза се среща сравнително рядко и представлява около 2 % от злокачествените тумори у човека. Произходът му не е изяснен. Засяга по-често жените. Предполага се, че йодният дефицит в ендимичните райони предразполага към развитие на карцинома. В твоя случай се касае за недиференциран карцином. Той е по-лошият вариант. Има бързо развитие и изразена злокачественост.
- В какво се изразява това развитие, докторе? – Джани го гледаше като хипнотизирана.
- Всъщност карциномът се изявява като възел с умерена плътност, нараства сравнително бързо. Разделяме еволюцията му на няколко стадия: І-възелът е локализиран в щитовидната жлеза; ІІ-възелът прораства извън капсулата на жлезата и инфилтрира околните тъкани, като се появяват и единични метастази в регионалните лимфни възли; ІІІ-туморният възел е със значителни размери, порастнал е в околните тъкани, има явления на притискане и с многобройни регионални метастази; ІV-установяват се далечни метастази по кръвен и лимфен път, най-често в белите дробове и костите, по-рядко и в други органи.
- Звучи ужасно! В кой стадий е моят карцином, докторе? – Джани го гледаше право в очите, без да мига.
- Предстоят много изследвания, които ще ни дадат подробна и много по-точна представа. Но от направеното дотук, мога да кажа, че е между І-ви и ІІ-ри стадий.
- Какво е лечението?
- Ще мога да ти кажа как ще процедираме, едва след като направим необходимите изследвания. Но принципът е един и същ – оперативно отстраняване на карцинома.
- Какво значи това?
- С операция се отстранява карцинома, препоръчително е цялостното отстраняване на щитовидната жлеза с регионалните лимфни възли, като се запазват околощитовидните жлези. Последващ етап е лечението с големи дози радиоактивен йод, за да се осигури разрушаването на евентуални остатъци от тумора. Следва постоянно заместително лечение с тиреоидни хормони.
- Какви са шансовете ми?
- Не бих могъл да се ангажирам с преценка сега. Всичко зависи от стадия, в който се намира карциномът, от това дали има проявени метастази. Много важно е и цялостното състояние на организма.
- И все пак?
- Джани, не искам да ти давам напразни надежди. Искам обаче да си наясно, че ще направя всичко по силите си. Но операцията и химиотерапията са неизбежни. В това трябва да си сигурна.
- Докторе, с колко време разполагам?
- Не мога да кажа. Но колкото по-бързо действаме, толкова по-големи ще бъдат шансовете ти. В чужбина има клиники, които експериментират върху нова практика за лечение.
- Какво представлява?
- Отстраняват карцинома и поставят малък имплантант, който играе ролята на катализатор за функциите на щитовидната жлеза. Но твърде малко са успешните случаи и като цяло не мога да ти препоръчам нещо подобно.
- Къде мога да получа още информация за всичко, което ми разказахте?
- Ще ти дам един учебник по ендокринология. Ще ти дам и името на един американски институт, който работи по експерименталната програма.
- Благодаря. А трябва ли да постъпя в болница, за да ми направите нужните изследвания?
- Да, наложително е. Но бихме могли да се спрем и на друг вариант. Естествено, ако се чувстваш добре. Мисълта ми е следната – можеш да идваш за изследванията само, в останалото време ще си бъдеш вкъщи.
- Но аз ходя на работа!
- Ако си добре и не се претоварваш емоционално и физически, можеш дори да ходиш на работа. Това обаче ще е само в предоперативния етап. След това вече престоят ти в болницата ще е задължителен.
- Добре. Искам да ходя на работа, докато се чувствам добре. И, докторе, имам много голяма молба. Не желая абсолютно никой да е наясно с диагнозата ми.
- Това е странно!
- Разчитам изцяло на Вашата дума и на лекарската тайна. Нямам намерение да казвам каквото и да било на семейството и близките ми. Непоколебима съм поне в това. Искам аз единствено да се справя както мога.
- Но, Джани, помислила ли си добре? Ще имаш нужда от изключителна подкрепа. Предстоят ти много тежки и трудни месеци. Ще имаш нужда и от физическа, и от психическа подкрепа.
- Предполагам. Но ще намеря начин да се справя сама! Обещайте ми, докторе!
- Добре, Джани. Разчитай на моята дискретност. А сега, ако нямаш повече въпроси, отиди при сестрата да подпишеш протоколите.
- Не, нямам въпроси засега. Кога започвам с изследванията?
- В понеделник в 7 сутринта те чакам тук. И започваме. Може ли един съвет? – докторът я изгледа от горе до долу – Помисли си добре дали не е необходимо да споделиш това с близките си хора.
- Благодаря за всичко, докторе. Ще се видим в понеделник.

Джани подписа протоколите при сестрата. После повика такси и даде адреса на “Бета”. Заключи се в офиса си и предупреди Силвия, че има много работа и да я притесняват само в краен случай.
Отпусна се на стола си. Запали цигара и отпи глътка кафе. Не може да е истина! Не може! Но всичко беше истина и се случваше на нея самата.
Разлисти съдържанието на учебника по ендокринология, намери страницата за щитовидна жлеза и започна съсредоточено да чете. Не предполагаше, че някаква си жлеза може да има такова огромно значение за организма й. Разтъркваше за секунда изморените си очи и продължаваше да чете. Имаше достатъчно обемен материал и за онкологичните заболявания. Всичко написано се покриваше с казаното от доктор Макс, но беше доста по-изчерпателно. И звучеше дори много по-зловещо.
Джани успя да си изясни какъв точно е проблемът й. Прочете, че наистина операцията е неизбежна. Но процентът на успешните операции беше даден в статистика от 98-ма година. Беше написано 16,3 %. Тя работеше с цифри ежедневно. Това число обаче беше ужасно мъничко. До сто оставаха още толкова много проценти, проценти на хора, които вече не са живи, които са страдали и накрая просто животът им е свършил.
Джани се замисли дали пък губещите са губещи, защото не са имали силите, куража и вярата да се борят. Опита да си направи равносметка на живота си досега. Не беше кой знае какво. Но не беше и малко. Имаше прекрасно дете. Имаше работа, която я удовлетворяваше. Имаше собствено жилище, резултат от времето, когато работеше в Испания. Имаше отлично образование, владееше чужди езици. Имаше близо пет години стаж като редактор и журналист в най-доброто местно радио, една кариера, която тя самата прекъсна със заминаването за Испания. Естествено, имаше и един загърбен брак. Но имаше и Тед. Имам ли го наистина? Не отговори на този въпрос. Но докато правеше тази равносметка, някак неусетно в нея се прокрадваше една решимост да оцелее. Заради всичко, което е минала и заради всичко, което й предстоеше.
Запали нова цигара и затвори очи. Сълзи така или иначе не потичаха. А бяха и безполезни. Сега трябваше да намери най-важния си съюзник – онази непоколебима вътрешна сила, която да я измъкне от отчаянието и да й помогне да се пребори за живота си.
Усещаше в себе си как решимостта й нараства. Прекалено рано беше да си измисля илюзии и да се храни с надежди. Обеща си да живее в настоящето, за да може да се пребори за бъдещето си.
Джани отвори интернет сайта на американския институт, за който й спомена доктор Макс. Стигна до препратката към новите експериментални програми. Попиваше думите внимателно. Не искаше да прибързва. Сайтът беше на английски, език, който тя говореше безпроблемно, но беше изпълнен с тежка научна терминология. Включи компютърния речник и продължи да чете. На следващата страница видя линк по програмата към някакъв испански институт. Кликна там и започна да чете информацията. Беше на испански. Това я накара да се усмихне за секундичка. Поне мога да чета на любимия си език! И продължи с материала. Ставаше дума за мадридската клиника Сан Себастиан. Там се провеждат някои от експерименталните операции. Или по-точно там действа програмата по американско-испанския проект. Не намери нищо за финансирането на операциите, нито по-подробна информация за болничния престой и етапите на лечение. Но видя електронния адрес на клиниката.
Запали нова цигара. По-добре да умра от пушене, отколкото от рак! Изхили се на собствения си цинизъм. Но нямаше ни най-малко намерение да умира от каквото и да е. Не и след като имам детето си! Не и след като срещнах Тед!
Отвори празен лист и започна да пише първото си писмо до института в Испания. Реши да опита с клиниката в Мадрид. Говореше отличен испански, познаваше Испания, освен това и географски беше много по-близо. Описа подробно случая си. Внимателно конкретизира въпросите си по експерименталната програма. После скенира всички направени изследвания и ги прикрепи към писмото. Изпрати запитването си по електронната поща, прибави и служебния си адрес. Сети се, че не може да рискува да получи, ако изобщо получи, писмо с адрес на испанска клиника в домашната си пощенска кутия.
Е, да видим какво ще излезе! Изключи компютъра си, започна да прибира нещата от бюрото си. Днес не свърши абсолютно нищо от служебните си задължения. Много важно! Аз съм по-важна от “Бета” в момента! Пропъди угризенията на съвестта си и си тръгна.

Не спази уговорката да се видят с Тед през уикенда. Беше видимо притеснена от ставащото около нея, за да допусне някой до себе си в този момент. Не бива никой да разбере! И няма да разбере! Взе твърдо и за сетен път това решение и се върна към домашните си задължения.