автор: PapurcheMehurche

21

Джани се размърда. Беше вече в собственото си легло. С дълга топла вана и ожесточено търкане с душ-гел успя да поотмие болничната миризма.
Беше само няколко дни в болницата, които й се сториха като цяла година. Чувстваше се адски сама. Все още не беше казала на родителите си, че измислената командировка е свършила. Искаше да остане ден-два в леглото си вкъщи, за да събере сили и да може да демонстрира типичното си състояние на бодър дух и безпроблемно съществуване.
Решението й, да не казва на никого какво става, беше твърдо и непоколебимо. Обеща си никога да не причини нови тревоги на родителите си и смяташе да го изпълни. Изкушаваше се да каже поне на брат си, но Коки нямаше нейната сила и едва ли щеше да запази мълчание. Единствено тя самата знаеше какво става.
Днес предстоеше да се види с Вайълет и да разбере какво толкова има в епикризата й, че никой не даваше информация.
Чувстваше са малко по-добре. Явно системите в болницата си бяха изиграли ролята. Можеше да се движи нормално, без да й тъмнее пред очите. Все се надяваше, че всичко е било моментно състояние и че лечението ще помогне да се оправи и никога това да не се повтаря.

Вайълет я очакваше.
- Влизай, Джани. Как си?
- Доста по-добре. При теб ли е епикризата?
- Да. Седни, моля те.
- Вал, какво ми има? Изглеждаш доста разтревожена. Каквото и да е, искам да знам. Моля те!
- Добре. Лекарският консилиум е на мнение, че трябва да сменим изцяло лечението ти. Диагнозата си е същата. След малко ще отидем при ендокринолога. Има обаче още нещо. – Вайълет разлисти документите пред себе си – Ще се наложи да влезеш в болница за още два-три дни.
- Това пък защо? Нали съм по-добре. Или нещо ми спестяваш?
- Не се вълнувай така! Успокой се, моля те! Необходимо е да ти направят още едно изследване.
- Още едно? Не им ли стигна? Надупчиха ме цялата. Виж ме, като ветеран от боксов мач съм – цялата съм в синини.
- Да, още едно. И, – Вайлът я изгледа косо – не мога да обещая, че ще е последното.
- Вал, за какво говориш?
- Джани, налага се да направим биопсия на щитовидна жлеза. Затова трябва да влезеш в болницата.
- Биопсия? Това не е ли нещо, което да докаже, че съм болна от рак. Вал?! – Джани едва си поемаше въздух – Вал, така ли е?
- В общи линии, да. Съжалявам, Джани. Наистина съжалявам. Но не искам да се притесняваш предварително. Ще направим биопсията и тогава ще видим какво е реалното положение.
- Опитваш се да ми кажеш, че може да съм болна от рак? Вал?
Вайълет само кимна. Тя самата не искаше да повярва, че е възможно. Та Джани беше толкова млада. През юни щеше да навърши 29 години. Целият живот беше пред нея. Изгледа пациентката си. Джани упорито се бореше със сълзите. Някак не успяваше да асимилира чутото. Стремеше се да задържи главата и раменете си изправени. Но накрая само въздъхна и я погледна със замрежени от сълзи очи.
- Вал, има ли лечение, ако е рак?
- По принцип да. Има химио- и лъчетерапия. Има и добри лекарствени препарати. Но всичко е в зависимост от силата на индивидуалния организъм да се справи.
- Искам да ми кажеш нещо абсолютно честно, моля те, Вал! Какви са ми шансовете, ако е рак на щитовидната жлеза?
- Джани!
- Искам истината! Кажи какви са ми шансовете, ако е това!
- Не много големи.
Джани затвори очи. Сякаш се наблюдаваше някъде отстрани. Не вярваше, че самата тя е жената, която е седнала на кушетката така безпомощно и е вперила поглед в лекарката с неистова надежда. Не можеше да си представи, че това е истина и се отнася до самата нея. Не можеше да преглътне чутото и да го възприеме.
- Вал, кога трябва да направя биопсията?
- Ще ми се обадят от болницата. Предполагам, че след два-три дни ще има свободна стая и екип. Ще ти дам болнични. Искам да си почиваш и да не се натоварваш. Всичко ще се оправи!
- Сама не си вярваш, нали? Но какво би могла да ми кажеш? Обади се, когато трябва да постъпя в болницата!
- Джани, моля те! Чуй ме! Нищо не е загубено. Не се притеснявай предварително. Може да се окаже нещо съвсем друго. А и медицината е вече доста напреднала...
- Вал, недей! Не ми говори подобни щуротии. Единственото, което знам, е, че от рак се умира. Сега тръгвам. Ще чакам да ми се обадиш.

Стана и затвори вратата след себе си. Това е невъзможно. В таксито на път за вкъщи погледна заключението на епикризата – беше на латински. Но в графата за последващи прегледи пишеше: “назначава се пункционна биопсия на щитовидна жлеза под ехографски контрол”. Дори нямаше идея какво е това. В самото название обаче имаше нотки на болка и смърт.
Прибра се, без да помни точно как. Не можеше да събере мислите си в някаква ясна идея. Просто гледаше в пространството около себе си. Тед я измъкна от несвързаните страховити картини, които се редуваха пред очите й.
- Ало? Тед съм. Как си?
- Здравей, Тед. Добре съм – излъга доста убедително.
- Сигурна ли си? От Голдън разбрах, че не идваш на работа. Какво става?
- Нищо. – за секунда се замисли каква лъжа да му поднесе – Просто имах да свърша някои лични неща и ми трябваше отпуска.
- Аха. Аз затова се обадих да проверя как си. Искаш ли да се видим довечера. Не съм на работа, взех две смени на колегата миналата седмица и сега той ми ги връща.
- Хубаво. Къде ще се видим?
- Където кажеш. Да мина ли да те взема?
- Не, не. Кажи къде и кога да дойда.

Джани разсеяно ровеше в чинията си.
- Май не си много гладна. Или има някакъв проблем?
- Не, Тед. Всичко е наред. Просто малко лични неприятности.
- Едва ли са толкова малко. Не си се усмихнала нито веднъж, дори не си поръча водка. Нали я обичаше?
- Не ми се пие. Малко съм изморена.
- И притеснена, – Тед се опита да задържи погледа й, но не успя – какво те тревожи?
- Нищо. – опита да се усмихне – Нищо сериозно. Ще се оправя.
- Дано! Аз тия дни постоянно съм в движение. Решил съм да си купя кола. Стига вече с тия таксита. Направо ме разоряват.
Джани се пооживи.
- Добро решение. Спрял ли си се на нещо?
- Не, засега само оглеждам. Искам кола среден клас, втора ръка. И все пак да е в прилично състояние.
- Аз самата не шофирам. Но разбирам от коли, – за пръв път го погледна в очите, явно поразсеяла напрежението си, – наистина знам почти всичко за устройството им. Усещам звука на двигателя, имам много набито око.
- Странно! Това е наистина странно за жена.
- Така е. Но покупко-продажбата на коли беше единственото занимание на съпруга ми. Покрай него се научих. Често пъти съм му правила компания при огледите на една или друга кола. Ако имаш нужда от почти професионален съвет, само звънкай!
- Ще се възползвам. – Тед й се усмихна. – Още малко ще поогледам и ще се спра на нещо.
- Значи следващия път ще черпиш за новата си кола?
- Само да я купя, естествено, че ще почерпя.
Продължиха да си бъбрят още известно време. Разговорът беше лек и приятен. Джани успя да се откъсне от тревожните си мисли. Стоеше си на масата и се наслаждаваше на всяка секунда от времето й с Тед.
- Искаш ли още нещо? Май е време да ставаме.
- Прав си, иначе може и да ни изгонят. Май затварят ресторанта.
- Ами ние така се увлякохме в приказки. Аз ще оправя сметката, прибери си портмонето!
- Тед! Неудобно ми е така. Все ти плащаш.
- Няма значение. Кеф ми е, плащам. Не ми се говори за това.
Джани прибра цигарите в чантата си и стана от масата. Не коментираха как ще завърши вечерта и какво изобщо правеха заедно. Просто им беше приятно и толкова. По негласно споразумение таксито ги откара до апартамента й.
Отключи вратата, захвърли обувките си и подхвърли към Тед:
- Имаш ли нещо против да си лягаме? Малко съм изморена, а и вече е доста късно.
- Добре. Ти водиш!
Джани дори за миг не се притесни в присъствието му. Беше някак неочаквано естествено да се съблече и да нахлузи нощницата си. Тед също спокойно метна дрехите си върху един стол до леглото. Завиха се под дебелия юрган. Джани се премести лекичко и му прошепна:
- Можеш ли да ме гушнеш? Много обичам да ме гушкаш.
Тед не дочака втора покана. Прилепи гърба й към тялото си, промуши едната си ръка под врата й, а с другата леко я докосна по гърдата. Целуна я по косата. Моментът беше толкова красив! Джани му измърмори едно “лека нощ” и се отпусна. Имаше непоносима нужда от тази негова прегръдка. Така страхът й някак се стопяваше. Дори лека усмивка трепна в ъгълчетата на устата й, защото си помисли, че лошото наистина ще мине. Само Тед да продължи да ме гушка. Още мъничко...

Тед се размърда. Тялото му леко беше изтръпнало от няколкото часа, прекарани в една и съща поза. Придърпа юргана върху раменете й и тогава я чу. Джани хлипаше в съня си. Отметна косата й. Цялата беше мокра от сълзи. Тялото й потреперваше от нервни конвулсии. Погали я по рамото. Не, жената до него продължаваше да плаче насън. Беше свикнал да я възприема като самоуверена и много силна. Не знаеше почти нищо за нея. Всичко крепеше на наблюденията си и разговорите, които водеха. Но не подозираше, че жена, която излъчва такава непоклатима сила и властност, може да плаче, сгушена в ръцете му. Дори не знаеше как да реагира. Тя беше толкова беззащитна, изглеждаше ранима като малко момиченце. Прекалено голяма беше разликата между Джани, гордо изправила глава и оглеждаща ресторанта, за да види къде е седнал преди няколко часа, и това прекършено плачещо момиче. Тед постоя още минута-две така, объркан и незнаещ какво да прави. При опита да намери по-удобна поза за изтръпналото си тяло, тя леко се размърда. И се прилепи до него така плътно, че пенисът му реагира веднага. Решението понякога беше просто резултат от случайно стечение на обстоятелствата. Започна да целува разплаканото й лице и треперещите й устни. Постепенно я измъкваше от лапите на съня, който я накара да плаче. Джани се пробуждаше в неговата прегръдка и лека-полека почна да отговаря на целувките му.
Любиха се няколко пъти до обяд на следващия ден. В часовете, когато просто си почиваха, Джани доверчиво се отпускаше в ръцете му. Не заплака повече.

Тед си тръгна след обичайното мълчаливо кафе. Както всеки път, така и днес, излезе, без да казва нищо. Джани не очакваше и да чуе нещо. Налагаше си да не задава въпроси. Искаше й се все пак да поговорят за това, което се случваше. Прекарваха часове в приятен разговор, после винаги стигаха до леглото й, но следваше сутрешното кафе. И тогава мълчанието разваляше удоволствието от изминалата нощ. А въпросите витаеха във въздуха. За тези въпроси нямаше отговори. Нито той, нито тя. Избягваха съвсем умишлено коментари за това, което правеха заедно.
Джани разтърси косата си и отиде да напълни ваната. Беше изтощена от изминалата нощ. Някога си мислеше, че може да издържи на всичко и по всяко време. Но сега беше изтощена и физически, и психически. Потопи се във водата. За миг задържа поглед върху ръцете си. Господи! Добре, че беше тъмно. Тед не забеляза синьо-лилавите следи от спринцовките за вземане на кръв и абокатите за системите. Иначе щеше да се наложи да му обяснява откъде има тези следи. А не беше готова да каже на никого и сигурно никога нямаше да може да го направи.
Не се задържа дълго във ваната. Топлата вода я успокояваше и Джани се изплаши да не й прилошее там.
Вайълет се обади, докато Джани подсушаваше косата си. Още на следващата сутрин тя трябвало да влезе в болницата за биопсията. Уговориха се да се видят направо в отделението. За секунда страхът я обзе отново, когато разбра, че този път ще бъде в онкологично отделение. Насили се веднага да мисли за нещо друго, за Тед. Леко се успокои, когато си спомни прегръдката му и сигурността, която й даваше. Макар и някак насила!
Джани постоя за малко пред огледалото. Едва когато видя решимост в очите си, едва тогава позвъни на родителите си. Бяха излезнали някъде с Джейми. Поговори минута-две с баба си. Каза й, че след няколко дни се връща от командировката и затвори.
Прекара остатъка от деня пред телевизора в абсолютно несъсредоточено гледане на филми.

Джани чакаше да я повикат в приемната на онкологичното отделение. Вайълет също дойде. Кимнаха си само за поздрав. Нямаше какво да си кажат.
Джани изслуша обяснението на лекаря какво точно ще се случва по време на биопсията. Но не чу нито дума. Разбра единствено, че ще я поставят под пълна упойка. Не я интересуваше нищо. Да правят каквото искат!
Единственото, което запомни, беше, че ако е добре, утре ще се прибере вкъщи. Резултатите от биопсията щели да бъдат готови до десет дни. Стараеше се да не се замисля над думите, а само да ги складира някъде в паметта си, за да ги изрови, когато му дойде времето.
Докато системата с наркозата течеше капка по капка, мислеше за усмихнатото си слънчево дете. Така и изпадна в пълна упойка. Лицето й носеше отпечатъка на слънчева майчина усмивка. И беше безкрайно неуместно на фона на белите чаршафи в болничната стая.

Джани усети събуждането си още преди тялото й да успее да реагира. Опита на няколко пъти да отвори очи. Излизаше от упойката постепенно. Нямаше представа колко време е минало. Дойде анестезиологът. Препоръча й да поостане още малко в леглото и после да става внимателно. Тя само кимаше.
По-късно вечерта вече беше достатъчно добре, за да се поразходи. Излезе от стаята си. Щеше й се да отиде до голямото фоайе, което забеляза при идването си в отделението. Може да се намери с кого да побъбря и да убия малко време.
На поолющените кожени дивани във фоайето се бяха разположили няколко души. Джани приближи с една плаха усмивка. Но картината я закова на място. Хора в болнични пижами и халати, със сивкаво-жълти лица. Някои дори нямаха коси. Кимна им и почти набегом се върна в стаята си. Не беше подготвена за такова нещо. Ясно й беше, че е в онкологично отделение. Но това беше само географско определение за местоположението й. Едва при вида на пациентите от отделението осъзна, че тук става въпрос за човешки живот, за съдби, за болка. Сигурно най-честият посетител тук е смъртта. Тази мисъл окончателно я изведе от строя. Очите й се уголемиха до неузнаваемост. Страхът започна да я хваща за гърлото и да й пречи да диша. Боже Господи, помогни ми! Беше ужасена до лудост. И на всичкото отгоре абсолютно сама в стаята. Изтича до банята, за да се наплиска със студена вода. Там, в огледалото, видя лицето си. Беше абсолютно бледа. Само кафявите й очи се открояваха като тъмни ями от страх и ужас. Прекара пръсти в косата си. За първи път осъзна, че има прекрасна коса. Милваше я нежно с пръсти, целуна дори няколко кичура. Очакваше да се случи някакво чудо и всичко това да се окаже просто страшен сън. Но чудото не идваше.
Върна се отново в стаята. В трескава лудост изрови цигарите си. Отвори широко прозореца. Февруарският студ скова тялото й под тънката нощница. Но все пак запали цигара и продължително издиша дима. Прекрасно осъзнаваше, че е в болница и пушенето тук е повече от неуместно, но не можеше да се въздържи. Изпуши втора цигара. Опитваше да изтрие образите на хората от фоайето, но беше невъзможно. Трепереше не от студ, а от някакъв безпощаден страх, който можеше да я погуби.
Отметна косата от лицето си. При това движение видя мобилния си телефон на нощното шкафче. Блестящ, сив и безмълвен. Набра номера на Тед. Имаше нужда да чуе гласа му. Той щеше да я върне в реалността и да я измъкне от кошмара. Телефонът му беше изключен.
Прекара нощта и часовете до визитацията с вперен поглед в мобилния си телефон. Страхуваше се, че ако затвори очи, ще стане още по-страшно.
Изписаха я на сутринта. Резултатите от биопсията можела да получи от личния си лекар след десетина дни.

Джани се прибра вкъщи, но тишината в дома й беше по-убийствена и от ужасяващите й мисли. Май е време да се стегна и да си прибера детето. Взела това решение, започна припряно да се подготвя за срещата с родителите и сина си. Изкъпа се. Направи усилие да оформи косата си в прилична прическа. Облече костюм, натрупа някакви папки в чантата за документи. Гримира се ловко и успя да прикрие донякъде следите от страха и безсънието. Мина през магазина да вземе малко лакомства за Джейми и се отправи към дома на родителите си.
Всички бяха вкъщи. Не я очакваха. Но се зарадваха, че я виждат.
Майка й сервира кафе.
- Джани, изглеждаш доста зле.
- Нормално. Изморена съм. Командировката ми изцеди всичките сили. Утре не съм на работа, после идват два почивни дни. Ще се възстановя. Вие как я карате?
- Добре. Използвахме времето пълноценно. Ходихме с Джейми насам-натам.
- Той беше ли послушен?
- Нали го знаеш колко е своенравен! – Дани доля сок в чашите на масата – Прави си каквото си науми. Няма на кой да прилича!
- Стига де, майко! Той е още малък. Ще свикне да слуша.
- Съмнявам се. В него има толкова инат, а за енергията да не говорим. Не е за вярване как сега е заспал по никое време.
- Сигурно е изморен от училището, пък нали и рано става. Аз ще го изчакам да се наспи и ще си ходим към нас.
- Няма ли да останете за вечеря?
- Не, – Джани се ужаси от перспективата да удължи престоя си и да усетят, че нещо не е наред – искам да си пооправя някои неща вкъщи. Ще се видим за повече време другата седмица.
- Добре, ти си знаеш.
Продължиха да си бъбрят. Джани се чудеше колко още време е нужно, за да си тръгнат с детето. Едва издържаше да прикрива очите и треперещите си ръце. Но беше твърдо решена да не казва нищо на родителите си.
Майка й вдигна масата и я изгледа под вежди.
- Наистина изглеждаш много изморена. Защо не оставиш Джейми тук за почивните дни? Утре вечер сме канени на гости у наши приятели. Внучката им ще бъде там. Ще могат да поиграят децата. А ти ще имаш време да си погледнеш къщата и да се наспиш.
- Не знам. Доста се задържа у вас детето.
- Какво от това? То ни е внуче все пак. Помисли си.
- Какво толкова да мисля – Джани се усмихна с благодарност на майка си – нека остане. Ще го взема в неделя вечер.
- Добре. Ела по навреме, за да вечеряме заедно.
- Хубаво. Тогава да тръгвам. Джейми може да си спи до довечера.
- Тръгвай, ще го видиш в неделя.

Джани се прибра отново сама в дома си. Хубаво беше да има още няколко дни, за да се възстанови. Смяташе още в понеделник да се върне на работа. Не се гледаше с добро око на отсъствията. А нейното продължи достатъчно дълго.
Щеше й се да се поразсее малко. Но всичките й приятели бяха ангажирани. Не й стигаше куражът да позвъни на Тед. Всъщност повече от всичко друго искаше да бъде с него. Но не знаеше как да надвие тъпата си гордост и да го потърси тя. Решаваше на няколко пъти да му позвъни. После се отказваше от намеренията си. Повече от два часа прекара в някакво необяснимо състояние на въпроси и отговори. То даже отговори нямаше. Сама се изтезаваше. Но отношенията й с Тед бяха абсолютно неопределени. Веднъж вече бяха уточнили, че няма да се държат като гаджета. После той обяви за новата си приятелка. След това се оказа, че такава не съществува. Виждаха се достатъчно често. Прекарваха часове заедно. Любиха се с абсолютно неизчерпаемо желание и страст.
Джани реши да прескочи забраната за алкохол и си наля водка. Отпи голяма глътка, която почти я задави. Избърса сълзите, които съпътстваха кашлицата й. И се върна отново към мислите си. Всъщност те двамата споделяха мислите и емоциите си, свободното си време и леглото си. Единственото, което ги отличаваше от всяка нормална двойка, беше, че не коментираха отношението си един към друг. Тя самата вече стигна до истината. Знаеше, че го обича. Въпросът беше какво чувства той. Но тя не би си позволила да попита и изобщо да започне подобен разговор. Беше й прекалено хубаво с него, за да допусне някоя недомислена дума да й отнеме всичко това. А имаше болезнена нужда от Тед. Най-вече сега.
Изпъна се на дивана в хола и с усмивка си припомняше някои от най-хубавите моменти, които бяха споделили двамата. Но едно прозрение я накара бързо да стане и да отпие нова глътка от водката. Та Тед е най-добрият ми приятел! По дяволите! Влюбена съм в най-добрия си приятел. Това вече беше повече от достатъчно, за да раздвижи кръвта по вените й.
Започна да връща лентата назад и отново да преживява всичко, което се случи между тях. Виждаше нещата от по-друг ъгъл. Все по-осезаемо беше усещането, че тя влага в цялата история доверието и искреността си, сърцето и душата си. Ходът на мислите й доста я изплаши. Но това беше друг страх. С това можеше да се справи. Но той повика оня неистов ужас от очакването на резултата от биопсията. Разтрепери се цялата.
Увеличи до максимум любимия си диск на Джордж Майкъл. Музиката заглуши поне за кратко мислите й.