автор: riiva

Така, така. Семейният съвет се е събрал, дреме оклюмано и къде с повече, къде с по-малко ентусиазъм, но все пак със забележително единодушие, роптае срещу лошия късмет да им се падна точно аз за глава на семейство. Оглеждам подопечните ми с благосклонна усмивка и, когато ропотът най-после стихва, важно прочиствам гърло да им съобщя голямата новина.
Богати сме! От днес гордо ще изписваме пред името си титлата „милионер”. В пристъп на благоразположеност дори им показвам крайчеца на печелившия фиш, сгушен в джобчето на ризата ми. Още не заглъхнали радостните възгласи и неизстинало непривичното обожание в очите на тъщата и жена ми се самопредлага тя лично да прозвъняла всички познати и роднини. Чак изтръпвам при мисълта. Аз цяла нощ не съм мигнал да умувам как да опазя печалбата в тайна, тя щяла да звъни! Всъщност, стигам дотам дебело да намекна, че ще минат бая месеци преди да успеем да инкасираме печалбата, тъй щото, веднъж узнали новината за споходилото ни щастие, по петите ни неминуемо ще се втурнат стотици представители на подземния свят. Дори си позволявам да допусна възможността въобще никога да не стигнем до харчене на заветните пари макар нарастващото мрачно отчаяние в очите на опечалената аудитория да е твърде далеч от трезвото рационално отношение, което с всички сили се опитвам да им внуша. Решително налагам вето, подобно недомислие не съм очаквал от половинката. Заемам се с нелеката задача да набия в главите им златното кредо на новозабогатялото ни домакинство. „Милионерството не е за всяка уста лъжица”, назидателно завършвам аз, ама кой ти чува. Ей я на, обиди се, пак пусна сълзите.
Тамън да се поддам и чувам тъщата да цъка неодобрително, знаела си тя, едно нещо хубаво да свърша и все ще намеря начин да го разваля. Златна уста има тъщата, две думи да каже и все ще са на място. Хладнокръвно игнорирам водопада от сълзи. Подразнена от неуспеха, благоверната ловко сменя тактиката и сега ми прилага техника „фиксиране с поглед”, ама аз и на този номер съм гърмян и успешно отбивам атаката. С гордо вдигната глава тя профучава покрай мен и изненадващо се заключва на терасата. Тъщата със сърцераздирателен вопъл се хвърля след нея. За ужас на последната, това ни най-малко не ме трогва – ще постои, ще постои и като огладнее, ще си влезе. Решавам да подремна.
Да съм дремнал има-няма половин час и още с влизането в хола заварвам потресаваща гледка. Притиснала изтерзано лице в стъклопакета, сега крокодилски сълзи рони тъщата, жена ми още е на терасата.Любезно се осведомявам как вървят опозиционните действия и понеже тъщата ми отговаря с обидено мълчание, надниквам през прозореца. Жена ми се е увесила през балконския парапет и усилено развява бял байрак. Същинска Жана Д’Арк! Малко ме терзае въпросът откъде е намерила бял байрак, но щателна проверка изяснява, че за справедливата борба са били вербувани гащите на тъщата, проснати предната вечер да съхнат на простира. Децата с готовност ме информират, че майка им е започнала стояща стачка. Почти съм готов да махна пренебрежително с ръка, когато жестоко предчувствие ме прерязва и хуквам паникьосан към прозореца. А долу вече щъкат първите представители на медиите и весели зяпачи ентусиазирано раздават съвети къде да се разположат камерите. Тъщата избира точно този миг да се нахвърли отгоре ми със свиреп вой. Успявам да откопча левия си глезен от вълчата й захапка едва, когато угрозата да бъде смазана от вратата на банята започва да й се вижда напълно реална.
Осмелявам се да изляза от банята, когато най-после ревът отвън стихва единствено до добре познатия вой на дебелия пес. Песът клечи нервно и ме гледа укоризнено. Никой не го е хранил, а и май му се ходи по нужда. Впрочем и мен не са ме хранили.Тръгвам към кухнята. Теренът е чист, тъщата се е барикадирала в спалнята, а децата ги няма никакви. Телевизорът в хола крещи в делириум, предават на живо от входа на мистериозния тотомилионер. Изтормозената му съпруга е под домашен арест и вече от часове мръзне на семейната тераса. Драмата е покъртителна, съвестни съседи със сълзи на очи разказват, че ме познавали като кротък и отговорен човек, а сегашната ми агресия те съвсем не можели да си обяснят. Поклащам примирено глава и се захващам да тараша кухнята. Ама, тука и трошичка не е останала! Бих се заклел, че снощи имаше цяла тава наденички. Започвам да подозирам жената в подбудителство към партизанска война, ако не това, явно има под свое командване широка мрежа от верни ятаци.
Връщам се в хола. Гладен съм, спи ми се, а и песът ме гледа все по-лошо. Децата са организирали във фейсбук многохилядна група симпатизанти под надслов „Да спасим мама”. Установявам, че 3 546 души по-скоро биха яли живи червеи, отколкото да ми станат приятели. Подтиснат, сядам пред телевизора. Всички ефирни телевизии и повечето кабеларки настървено бълват ексклузивни кадри от ситуацията пред нашия вход. В установилия се дух на доброжелателна толерантност в тълпата се разменят цигари и спонтанно се образуват живи вериги за доставки на горещ чай и прясна вода. Часове след началото на бойните действия най-сетне пристигат и силите на реда. По телевизията дават жена ми (поне шест камери са я заснели под различен ъгъл), скришом предъвква наденичка, храбро помахвайки на невидимите телезрители. Стомахът ми мъчително къркори. Съпричастни граждани започват доставки на хуманитарна помощ за пострадалата с помощта на кошница и скрипец. Операторът показва жена ми в едър план – тя благодарно отпива от чая и с победоносен вид издига самоделния флаг. Изревавам – най-после разбирам откъде злополучния байрак ми е толкова познат. Усойницата безсрамно развява съвсем новичката ми безбожно скъпа въдица.
С мощен ритник виждам сметката на стъклопакета и се озовавам пред „затворницата”. Нямам сили за обвинения, затова се задоволявам безмълвно да изтръгна от нея безценната си въдица. Жена ми ме поглежда с очи, пълни със зловеща омраза. Е, това решава нещата: вадя фиша и с пъклено задоволство го накъсвам на хиляди малки парченца. Камерите жадно запечатват трагичната сцена на фона на дъжд от дребни бели конфети, а тълпата изригва в сподавени ридания. Жена ми май не е очаквала подобно развитие, хладно ме подминава и пътьом забира тъщата. Сълзи на неподправено щастие извират в очите ми, аз пък не съм очаквал така да ме трогне оглушителният трясък на входната врата. Обаче, на война като на война, победителят обира овациите: позирам пред обективите с широка усмивка като щедро предлагам ту профил, ту анфас. Какво пък, фишът на тъщата май няма да ми трябва на Карибите.