автор: mitko_jordanov

Гена. Бедна и празна женица. Животът беше минал покрай нея, като филм по първа програма. Впечатляваше се от всичко което другите притежават, но не защото завиждаше, а защото оценяваше „богатството” дори в най-дребните неща.
Битуваше сама, оставена на произвола на метериологичната прогноза. Времето и минаваше в седене до радиоточката или в дворовете на съседите, с надеждата да открадне искрица топлина. Дали имаше мечти? Не знам. Но страшно много искаше, искаше да вижда отново. Дори описваше това което ще види. Потъваше във формите и цветовете му, рисуваше го с неуката си душа. И питаше. Непрекъснато питаше... после главата и леко климваше, очите се навлажняваха, а устата подкарваше тъжна песен. Как само пееше Гена. Сърце да ти къса. Каква песен пееше? Сякаш оплакваше времето когато светът и за нея е бил цветен. Обичаше да разказва, за всичко, за всеки. Много спомени бяха съхранили невиждащите очи, и все цветни, релефни, истински. Веднъж я попитах дали има стара носия, а тя започна да я описва, като мед излизаха думите, а ръката и леко гладеше коляното, все едно там е меката тъкана престилка, шарена, игрива, закачлива. И мен разплакваше. Харесваше и да седне под асмата, да си „думаме”. Лекичко отпийваше биричка и отхапваше кюфтенце „само за адет” и така блаженно преглъщаше все едно се пречестява. Въздъхваше тежко и вярваше. Много вярваше, в бога, в хората, в доброто. Вярваше, че всичко на този свят е дар от бога и трябва да сме щастливи с това което имаме, а не нещастни с това, което никога няма да получим. Не вярваше само че ще я сполети щастие. Така и не разбрах защо щом толкова много искаше да прогледне не повярва че може, а реши да си тръгне от този свят.