автор: Nostalgia_

В седемнадесетия стих тъжно мълчи
спомен, тлеещ зад мен като дим...
Забраних си да мисля! Дано не личи
как се крия зад друг псевдоним.
Боже, колко ме стяга за гърлото тази
недописана истинска приказка...
Седемнадесет пъти сърцето прегази
и превърна ме във мазохистка!
А защо ли? Защото се връщах назад
да допиша щастливия край...
Но бе писано краят да бъде цял Ад,
(не че дълго живяла съм в Рай).
Седемнадесет стиха. И тайна в сърцето.
Ту крещи ми се, ту ме е страх...
Ако днес тук, пред всички, покажа лицето си
всеки камък ще хвърли по тях!
А носталгията пак си върви под дъжда
и събира си капки Надежда...
За сърцето. Започна да хваща ръжда
щом повтарям: „Назад не поглеждай!”
Ако ме разпознаете - моля, простете -
да олекне в душата ми исках!
А по-тъжното случи се. Вече и двете
(в мен) изгубиха свойта усмивка.
Седемнадесет... Сантиментално число.
(Вече май се издавам умишлено?)
Дано той не узнае! Не е за добро!
Всичко свърши. Така беше писано.


Nostalgia