автор: daninini

Новият ден започнал, но Вендор вече и в това се съмнявал. Постоянно мислил, че някой иска да му се присмива и все още смятал, че е в зловещ кошмар, в който огледалата са нещо много странно.
Това в първия абзац на тази глава не е вярно. Не знам кой го е написал. Сигурно е онзи, където е със спазъм, вместо разум. Дор не бил толкова изнервен. Той вече се бил поуспокоил и спрял да анализира случващото се около него. Решил да не обръща внимание на нищо, за да не се напряга безсмислено.
Дор искал да изхвърли огледалото, заради тези чудновати работи, които прави, но единственото нещо, което го спирало, било, че той вече бил свикнал всяка сутрин да се гледа в него, докато си мие зъбите. Казал си, че то с нищо не е виновно за това, че той сънува странни сънища. Вендор трябвало по най-добър начин да си разпредели останалите пари, за да има, докато си намери работа. Извадил една стотачка от дъното на гардероба, която пазел за критични моменти, какъвто бил сегашният. Проверил всичките си дрехи за забравени пари в тях. Когато бръкнал в джобовете на якето, с което бил в момента, видял парите, с които предния ден платил глобата си. Дор се разтревожил. Помислил, че е забравил да отиде да я плати. Решил да отиде да свърши тази работа по-късно, а сега да започне да разглежда обяви за работа. Минали около три часа. Вендор тръгнал към КАТ. Когато стигнал, отишъл там, където се плащат глобите.
– Кажете, господине! - провикнала се една жена през някакво стъкло с малка дупка в полукръг на него като в аптеките.
– Трябва да платя една глоба - отговорил Дор.
– Три имена и фамилия!
– ... Вендор Шопов.
– Така, сега ще трябва да изчакате малко, докато го въведа в компютъра.
„Не го ли направи вече!?” - помислил си Дор, но казал:
– Добре, ще изчакам.
– Господине, Вие не сте глобяван. Не сте записан в компютъра.
– Ама... е добре, благодаря, довиждане.
Вендор вече не издържал да се прави, че нищо странно не се случва. Тръгнал към колата и си шушукал някакви неясни работи. Нормално е, ако питате мен, след всичко, което му се било случило. Докато шофирал, Дор бил много замислен (което напоследък често му се случвало, а това, дали му се е отдавало, е друг въпрос) и не внимавал в пътя. Тогава сякаш се сетил за нещо, защото си обърнал рязко главата и намалил скоростта. (Мисля, че ви е ясно за какво се бил сетил.) Можете ли да познаете какво е станало след това - на пътя му минало същото огромно куче, което той блъснал преди два дена. Устата на Дор провиснала, а очите му се ококорили (абе, заприличал на наркоман). Той спрял колата и отишъл при кучето. Огледал го, но не видял никакви рани или драскотини. Това животно накарало Дор да се просълзи за втори път, но този път било от радост. Той го погалил, а то излаяло закачливо. Нашият искал да поседи повече при него, но започнало да се стъмва и трябвало да тръгва. Запътил се към колата, а кучето ходело по него и скимтяло. Дор погалил отново кучето и продължил. Животното продължавало да го следи. Дор спрял и го погледнал. Решил да го вземе със себе си. Помогнал му да се качи на седалката и потеглил по пътя си. Скоро се прибрал у дома.
Вендор показал кучето на своя любимец. Шутър изглеждал радостен от това, че ще си има приятел. Кучетата се запознали чрез помирисване на... ясно е и се сборичкали в коридора. Дор ги оставил да си играят и си легнал. Бил в много добро настроение, защото денят му бил хубав, за разлика от последните няколко, които едва не го докарали до самоубийство.
Вечно мислещият Вендор не спял. Отново се опитвал по някакъв начин да си обясни някои работи, като за това защо не се наложи да плаща глоба и как кучето, което тогава не помръдвало, се е възстановило напълно само за два дена. Изведнъж нашият получил проблясък. Най-накрая успял да навърже всичко, което се случило до момента. Хванал се за главата и викнал: „Как не се сетих досега!” Станал от леглото и взел един лист (е, сигурно и химикалка). Опитал се да си спомни в хронологичен ред всичко, което му се било случило през последните дни. На листа написал:
„излязоха ми мехури – уволниха ме – блъснах кучето – глобиха ме – обраха ме – счупих огледалото”. Тези проблеми после се оправили в обратен ред с изключение на мехурите:
„мехурите ми се махнаха – огледалото се поправи – откраднатите предмети си дойдоха на мястото – глобата изчезна – кучето е живо и здраво”. Сякаш времето се връщало назад. Вендор подчертал първото събитие, защото то трябвало да се случи последно, а не първо, за да не се наруши последователността. Той го изключил от списъка. Тогава забелязал, че последното от лошите събития в хронологията е счупването на огледалото, а първото от хубавите събития е неговото поправяне. На Вендор вече всичко му се изяснило. Чудото, което станало след като той счупил огледалото с глава, било това, че времето започнало да върви НАЗАД.
Повече от ясно е, че в тази нощ Вендор не заспал. Той бил много развълнуван и бил сигурен, че чудото наистина се е случило. Наумил си сутринта да облече работните си дрехи и да отиде до дюнерджийницата. Решил, че щом времето вървяло назад, значи щял да дойде моментът, в който Араб го е уволнил. След този момент Дор щял да може да ходи на работа (поне според неговите сметки). Той си легнал и отново се опитал да заспи, но после решил малко да поразучи чудото и станал от леглото. В главата на Вендор се въртели много въпроси (а някои просто си стояли там). Не разбирал защо хората се движели нормално, а не така, както когато превърташ назад някой филм и хората в него се движат като побъркани. Този факт накарал Дор да се осъмни малко, но не бил достатъчен, за да го откаже от вярата в чудото. Той взел една
стъклена чаша от кухнята и я хвърлил на земята, за да я счупи. Искал да види за колко време тя ще се поправи. Така щял да разбере колко бързо се връщало времето и дали за една секунда, то вървяло точно с една секунда назад. Дор погледал чашата известно време, но тя си седяла счупена на земята. На него му омръзнало да я зяпа и си легнал. Щял да я погледне на другия ден. Сега пък се зачудил за това, кой ден ще е, когато стане. В момента било сряда вечерта и той решил, че ще се събуди отново в същия ден, но сутринта. И не трябва ли да си ляга сутрин, за да преспи нощта. От тези въпроси, които той си задавал, го заболяла главата и спрял да мисли. Този път успял да заспи.
Дългоочакваната сутрин дошла. Вендор веднага изтичал до кухнята, за да види чашата... и я видял, но тя отново била на парчета. По лицето на Дор личало леко разочарование, но той пак не се отказал. Приготвил се за работа. Не знам дали е нужно да разказвам какво се е случило при шефа, но хайде ще разправям. Вендор влязъл в магазинчето и казал весело:
– Здравейте, шефе!
И последвал очакваният от някои читатели отговор:
– Ти какво правиш тук, бе!?
– Шефе, как така какво? - престорил се Дор.
– Абе, ти нормален ли си! Този път ще ти го кажа на български – уволнен си!
Унижението било голямо, но Вендор не спрял да си вярва на неговото и си казал, че шефа скоро няма да знае какво се е случило. Не се знае защо Дор бил толкова убеден в истинността на чудото. Аз, ако бях на негово място, дори нямаше да си блъскам умната глáва в онова огледало и така щях да си спестя всички тези луди работи, причиняващи главоболия. Прибрал се Дор вкъщи. Влязъл в кухнята и видял, че чашата я няма на земята. Погледнал на рафтовете, където седели всички чаши, които имал (четири на брой). Там седяла и тази, която той хвърлил на пода. Вендор останал равнодушен и гледал така все едно било абсолютно сигурно, че така ще стане и трябвало просто да се изчака. Всъщност… Дор не можел да повярва, но този път не показал емоциите си. Сигурно, за да с право да се помисли за по-умен и предвидлив.
Сега, когато Вендор се убедил, че времето наистина върви назад, той нямал търпение да види как предметите се възстановяват след счупване. Той отново взел чашата и я счупил. Предния път, когато я натрошил, той я чакал да се поправи около един час и си легнал, затова решил, че не е нужно да зяпа и този път от самото счупване. Отишъл да погледа телевизия, за да мине малко време, а после да отиде в кухнята да наблюдава чашата. Тъкмо щял да включи телевизора и се отказал, защото не искал да изпусне чудното възобновяване на чашата. Отишъл при нея. Тя отново седяла непокътната на кухненския рафт. Дор бил доста изненадан и малко се подразнил, защото пак е изпуснал момента. Сторило му се, че времето вървяло назад само там, където той не гледал. Какво направил после ли? Взел чашата и я треснал на пода. Този път решил да не я изпуска от поглед докрай. Но край не видял. След шест часа във втренчена поза, Дор се отегчил и излязъл да се разходи. Навън всичко изглеждало нормално и хората ходели... напред. Той бил на път да се побърка, но все още се държал. Разхождал се около половин час и тръгнал към дома си. Стигнал си блока. Влязъл в него и се качил в асансьора. 1...2...3...4... Вече бил на своя етаж и се запътил към апартамента си. Започнал да си търси ключа по джобовете. Той винаги седял в панталоните му, защото ходил с тях от няколко години. Намерил го в крачола си, тъй като джобът му бил скъсан. Посегнал с ключа към бравата и извикал: „Врата!”. Огледал се да види дали не е объркал апартамента, но още не бил толкова изперкал, че да направи подобна глупост. Неговият си бил. Възкликнал отново: „Вратааа!!!”. И чашата се била оправила отново. Мисля, че ако чашите имаха чувства, тази нямаше да е от най-щастливите. Все едно някого да го хвърлят от третия етаж на блок и ако още мърда да го изчакат една година да се оправи напълно, а след това... да го хвърлят от третия етаж на блок, а после – от третия етаж на блок. И този човек, също като чашата, няма да е от най-щастливите. Ааа момент... в този случай с чашата е по-различно, защото на нея все едно всеки път и е за сефте. Дор започнал силно да се смее. Според мен това е етап от пътя към тоталния срив. Той си помислил: „Изглежда всички проблеми се оправиха. Хмм... онзи луд полицай разби вратата преди шефа да ме уволни. Значи би трябвало вече отново да работя в магазинчето. Утре ще има нов опит, няма как!”
Нов въпрос започнал да мъчи Вендор – кога ще си отиде кучето, което той скоро приютил и дали то ще остане по-дълго при него, ако той непрекъснато го наблюдава. Осъзнал, че рано или късно то ще се върне там, където е живяло преди да го вземе, и се примирил с това. Все пак, всяко нещо си има както плюсове, така и минуси, дори и чудо да е. Според Вендор, в този случай със сигурност плюсовете били много повече и бил готов да приеме малкото лоши минуси. На другия ден Дор отново искал да провери какво е положението с неговата работа. Отишъл при Араб и казал:
– Здравейте, шефе.
– Къде беше утре? - шефът попитал разсърдено.
Дор си вдигнал веждите нависоко и се зачудил това пък сега какво трябва да бъде.
– Какво? - попитал той.
– Исках да кажа вчера, де - отвърнал Араб.
– Ами, не бях ли тук? – обърканият Дор дообъркал шефа си.
Изглежда нашият твърде дълго време е чакал, за да се върне на работа, и е пропуснал един ден, в който вече не е бил уволнен.
– Сигурно нещо се бъркам. Хайде започвай да работиш! - казал Араб.
– Слушам, шефе - отвърнал Дор.
Всичко вече се наредило. Сега на Вендор само му оставало да се радва на своето чудо и да гледа какви промени ще прави то в живота му.