автор: iszaard

Какво е щастие без край,
освен безсмислен спор?!
От него сътворихме май
темели на затвор.

Иззидахме го, уж гнездо,
с копнеж по абсолюта.
И сви се любовта в око,
в една сълза – минута.

Раздорите ни – до века.
Безсмислено гадаем
дали в забравата – река,
по тях ще разпознаем,

че пак завъртаме се в кръг.
Ту груби, ту пък нежни.
Сърцето е откъснат стрък,
след първата небрежност.

Какво е щастие, щом днес
за дара му небесен
напомнят само руини,
обвити в крехка плесен.