Подобно вино и животецът ни земен
във гърлото на времето изтича.
От тук какво със себе си ще вземем-
прощалния рефрен на песен птича,
от пролетни треви-уханен спомен,
на устните вкуса във вечер лятна,
последен лист от есента отронен,
от зимна утрин-мъдрост необятна?
Пристъпваме по хладните клавиши
на избори отминали и нови.
Очакваме да стане чудо свише,
но спират ни невидими окови.
И пътят, в свойта истинност безкраен,
жадува да пробуди смелостта ни.
Но все ни плаши изхода незнаен
и щипят незавяхналите рани.
Люлеем се в хамака на въпроси
и силни сме в това да бъдем слаби,
ненужни недпредвидимости носим.
На разума корсета да разхлабим,
и на страха въжето да прережем
от тъжна нерешителност не смеем.
Не виждаме посоката, понеже,
с годините от себе си чуждеем...
Ветрилото от правила погрешни
мечти и убеждения отвява.
И избуяват ценностите днешни
от хвърлената в миналото плява.
Любовите големи ни предават,
а с враговете ставаме си близки.
Животът и без нас си продължава,
но тук да сме и утре ни се иска...
Милена Белчева
януари 2011г.