автор: azzurro

Дългите му пръсти бавно и деликатно опъваха белия чорапогащник. Внимаваше да не го скъса. Материята се разтягаше послушно, прилепваше по прасеца и продължаваше да пълзи нагоре. Денят бе специален. Мислите нахлуваха в главата му, като разсипани цветни стъкла. Бяха нужни години, докато се съгласи с абсурда на живота си или с абсурдната му подигравка. Сега се наблюдаваше отстрани. Беше време, когато мислеше, че никога няма да изхвърли или забрави началните въпроси, въпросите за собственото си сътворение. Накрая реши да не се съпротивлява и ги остави такива, каквито са, без отговори. Захвърли ги като стара, мръсна кожа.
Продължи да се облича бавно и с внимание. Свали от закачалката бялата балетна рокля тип лале. Думата ЗАЩО, обикновено шибаше мозъка му до обидно огнено червено. Ефектът на пеперудата бе само един розов полъх. Той бе творение на друг ефект - по-късно го нарече ефекта на изпълзялия, тъмен нагон на природата, чиято презумпция е бясното засяване, а резултата - той.
Сатенът обхвана тялото му като ръкавица. Имаше още достатъчно време. Не бързаше. Винаги превръщаше удоволствието от обличането в ритуал. Той бе експеримент на гаврата. Така бе пожелала съдбата чрез едно перверзно проникване, хей така, в едно тяло, което не функционираше външно, тялото на майка му, родена безпомощно малоумна, парализирана и няма. Не проумяваше, как външното и вътрешното, измамно за околните можеха да живеят отделен, собствен живот. Тялото на майка му, отхвърлило външната комуникация, се оказва една добре смазана машина, която живее своя собствен вътрешен живот. Защо ли? Защото всички органи отзивчиво можаха да разпознаят нахлулите сперматозоиди, да вдигнат шалтера на ON и радостно да включат на програма възпроизвеждане. Мъжът, който се грижеше за момичето в инвалидния стол напусна голямата къща с някаква набързо смутолевена причина. Месеци по-късно причината излезе наяве. Утробата на майка му старателно криеше неговото съществуване, докато не стана твърде късно. Не можеше да бъде изтръгнат нито скрит. Мислеха си, че дебелее и никой не разбра причината. Лекарят установи бременноста чак след седмия месец. Баба му, която така и не видя никога, а само разпознаваше като стържещо лаещ глас по телефона, бе властна и непокорна жена. Изправи на нокти социалните служби изпратили така наречената причина от мъжки пол, следствието на която бе той. Мъжът със странните щения не бе открит. Резултатът от делото - една солидна сума и незабавното изолиране на него и тялото на майка му в самостоятелно жилище под грижите на идващи и отиващи си кандидати за работа.
Погледна през прозореца. Валеше сняг. Днес бе последният ден от годината. Усмихна се някак на себе си. Чувстваше се щастлив по своему. Щастието не е с еднакъв знак за всички и слава на бога. Оставаше му да се гримира. Може би щастието е в намирането на самото щастие. Откри го в театъра. Погали гладко избръснатото си лице и с бавни движения взе да втрива крема.
- Остаря отдавна! - му казваше огледалото.
- Ако сърцето ти може още да лети, какво от това? - засмя се той на глас. - А ти, освен че нямаш сърце, какво друго можеш да кажеш? А да, забравих, ползваш моето, като ме отразяваш, но това е само една студена илюзия.
Дали такава е била илюзията, щастието, на този който изнасили майка му или...... не можеше да намери подходящата дума. Спомняше си я само, как седи в инвалидната количка. Как идваха хора спешно търсещи работа, да се грижат за нея. Идваха всякакви, но обикновено не се задържаха. След седмица се появяваха други. Наблюдаваше ги, как в началото се опитват с желание да помогнат, но след това разбираха цялата безнадежност и си тръгваха. Пред майка му имаше един таблет с азбуката, разделена на две. От А до Н и от О до Я. Първият въпрос беше в коя част се намира буквата, в първата или втората. Кимването с глава показваше коя. И следваше бързото изговаряне на буквите до следващото кимване. Така мъчително и бавно се изписваха нейните желания. Не искаше да си спомня за тези моменти. Помнеше един полукомичен случай, при който една от младите жени – едра, висока, с руси коси, бе взела майка му на ръце и се готвеше да я сложи в количката за разходка. И тогава тя се изпика върху обувките и, ей така, изпика се. Момичето извика:
- Хей, какво правиш? Какво правиш?
И отново се започна с онова мъчително писане по скоро откриване или познаване на буквите. При което изречението беше:„ Уволнена си”!
Реши да не слага сенки, а само да подчертае с повече черно очите си. Може би и малко бяло, тъничко, под края на веждите. Да, хареса се. Кимна дружелюбно на огледалото. Дълго време се питаше защо живеем така? Малоумната му майка, той и какво още, и безобразно разхвърляната мръсна квартира. Тя не даваше на никой да почиства. Отвращението от това му остана от тогава. Поддържаше перфектна чистота, до припадък лъскаше и подреждаше. Но някак по различно. С лек артистизъм разхвърляше от време на време, но това бяха само акцентите от облеклото след представление. Някъде шал, другаде колан, а и онези малки, бели перли, които разкъса по невнимание. Майка му не му остави нищо. Тя бе като дишаща, смърдяща мебел. Ако въобще съществуваха такива. Да съществуваха, щом природата безмилостно я бе създала такава. Не, не е била тя, опитваше да си представи, че е била заспала и точно в този момент, някаква зла сила е дошла и е объркала рецептата точно при създаването на неговата майка. Въздъхна и продължи да полага грима. Цялото му същество бавно се зареждаше с онази неуловима, но тръпнеща радост, като за първа среща. Отдавна не се интересуваше от думите на хората. Макар че пак те го измъкнаха от дупката, по-скоро го измъкна онова прозрачно момиче с порцелановото лице. Разбира се поредната, попаднала на тази работа. Дойде само три дни, но за толкова кратко време успя да намери ключа и да отключи всички залостени врати вътре в него. Единственото нещо, което Господ тогава направи за него, бе да я изпрати. Бе поредният подлежащ на разстрел ден. Майка му седеше в инвалидната количка, безсрамно гола, разкрачена, с празен поглед. Искаше да е гола. В началото я гледаше втрещено, изучавайки я, но после спря да и обръща внимание, а вътрешно изпитваше погнуса. Той самият, вече осемнадесет годишен, се шляеше напосоки ту към тревата, ту към всякакъв вид глупост, резултат от вътрешното неудовлетворение. Него ден валеше ужасно потискащ дъжд. Чудеше се какво да прави. Знаеше,че пак са сменили санитарката. Някой позвъни. На вратата стоеше едно прозрачно същество. В първия момент я погледна безразлично, жените не го интересуваха, беше отвратен от майка си. Погледът му я прецени само, колко дълго може да изкара у тях. Въпреки животинските крясъци на майка му, тази статуетка първия ден я изкъпа и облече. На втория методично изчисти къщата, без да каже нито дума. На третия беше уволнена. Но този третият бе най важният ден. Не си представяше, че прозрачността може да носи заряда на такава скрита сила, като добре наточен нож насочен безотказно и целенасочено. Чу да го пита:
- Ти ненормален ли си или само се правиш на такъв?
Въпросът и го свари неподготвен. Никой не го питаше никога нищо. Не и отговори. Продължи да мълчи.Тогава вторият въпрос го събуди като залп:
- Искаш ли да дойдеш с мен в театъра, търсят такъв като теб? Ще изкараш добри пари за трева и каквито сополиви мисли ти се въртят в главата.
Не и отговори, но навлече якето си в готовност да тръгне. Но тя не го взе. Хвана го за ръка мълчаливо и го заведе до огледалото. После с мимики му показа какво да направи с косата, с дрехите си и си тръгна. Преди да затвори вратата, той само чу:
-Утре в 10.
Така от „утре в 10”започна всичко. Новият му живот в театъра за балет. Тя остана завинаги единствената жена в живота му. Не го жалеше, така както стъклото не те жали , когато не си внимателен с него. Беше безпощадна към себе си и околните, когато ставаше въпрос за работа и отговорност. В балета бързо зае едно от първите места и за кратко време покори световните сцени. Канеше го със себе си, запознаваше го с известни личности. А той, сияещ, дишаше въздуха на обожателите и. Тя също остана самотница като него. Усещаше с кожата си, когато е надвиснала буря в сърцето и и кротко я канеше на мълчалива разходка или звънеше на вратата и с букет красиви цветя. За нея балетът бе всичко. И той бе там, но по особен начин. Знаеше, че е вътре в сърцето и, но тя никога не го показа. Само жестовете и начинът, по който го изслушваше, го връщаха в реалността. Еуфорията от театъра го хвърли в невъзможни и безразборни емоционални връзки, съпроводени с горчиви разочарования. Не ходеше на репетициите дни наред. Тя го откриваше по квартири или сам, заключен и свит на кълбо, отчаян и разбит. Прибираше го в дома си мълчаливо. Никога не чу обидни думи или поне някакъв упрек. Това го караше да се чувства още по-ужасно виновен. Тя уталожи бесовете в него, а той намери път към себе си. Търпеливо му показваше изяществото на красотата. Никога не я попита, кой дявол или по-скоро ангел я докара в ада на неговия дом да търси работа. Бе пристигнала от друга държава и несгодата я бе изпратила пред врата му. Всеки има своите черни моменти, които рано или късно успява или не да измие с препарата, наречен живот. Последно полагане на червилото и можеше да се каже, че е готов. Никога не се облече в гримьорните, излишното шумолене го дразнеше, препирните също. Останаха дългите бели ръкавици. Сърцето му биеше в ритъм със звъна на камбаните на катедралата. Бе 31 декември, време за ретроспекция на един живот. Бялата чанта и наметалото. Днес бе нейният юбилей, тя отдавна не играеше, но той щеше да танцува за нея. Знаеше, че тя го чака.
По улицата, устремено и съсредоточено, една дама, облечена в искрящо бяла балетна рокля тип лале, дълга до глезените, стъпваше ситно и внимателно в бели пантофки, като деликатно притискаше към тялото си бяла чантичка. Странен образ. За кратко впечатлена, тълпата от туристи мигновено се разтваряше, за да и направи път. Младежи, облечени в ливреи и красиви шапки, с папки в ръце предлагаха билети за тазвечершното представление.