автор: samotnik

- Това е! Не разбираш – разпалено говореше Боряна, докато пътуваха обратно. – Онези преследват съдовете, за да могат да възстановят ритуалния набор! Със сигурност знаят от какво се състои, не го търсят случайно.
Петър не споделяше докрай ентусиазма и, някак не му се вярваше група иманяри да търсят исторически артефакти заради някакъв загубен във времето езически ритуал. От друга страна, знаеше твърде малко за иманярския бизнес и допускаше, че по света има хора, склонни да платят милиони за древен обреден набор.
- През цялото време е било пред очите ми, а аз не съм допускала, че е възможно – продължаваше младата жена. – Хайде на бас, че онова под стълбата е било ритон, искаш ли да се хванем? Мястото беше твърде малко за купата, така че остава да е ритон, при това само един.
- И как ще разберем? – охлади ентусиазма и Петър.
- Как... като го намерим и го вземем от тях.
- Ти... сериозна ли си? – не повярва на ушите си той. – Да ти напомням ли какво ни се случи вчера?
Боряна гледаше напред, свила плътните си устни в права линия.
- Не, не е необходимо. Само че ти наистина не разбираш.
- Какво не разбирам? – заяде се Петър.
- Това, че онези съдове са истински.
Колата летеше по завоите на пустия път. Вечерта наближаваше и трафика бе намалял, като само от време на време настигаха някой тежкотоварен камион, пъплещ по наклона с бавна скорост.
- Истински? А другите, онези които се съхраняват в Националния Музей да не са фалшиви?
- Да – отвърна решително Боряна. - Фалшиви са.
- Боре, май последните събития ти дойдоха много. Кой ще си играе да фалшифицира съкровище и да го изравя, уж случайно, с трактор?
- Не, не е това. Изровеното си е истинско, наистина е било на Котис І. Само че е копие на другото, онова, което намерихме ние. Като видях надписа и се сетих, всичко си дойде на мястото. И дупката, която я нямаше.
Петър не разбираше за какво говори тя и съвсем се обърка.
- Чакай, чакай, намали малко, че съвсем се оплетох. Кое е копие и каква дупка? Дай отначало, само че по-бавно.
Боряна пое дълбоко дъх.
- Окей. Само следвай мисълта ми – очите и искряха с възбуда. – Помниш каничката, която онези я взеха, нали?
- Да, горе-долу, не успях да я огледам чак толкова добре.
- Но видя, че е същата, като тази?
- Да, на пръв поглед – отвърна той, после се сети и добави – Само че тази няма дръжка.
- Именно, точно това е едно от нещата, които подкрепят теорията ми. На тази от Боровското съкровище няма дръжка, но има следи, че навремето е имало. Какво означава това?
- Не знам, какво? Че са еднакви?
- Точно така! Освен, че е едната е златна, а другата сребърна.
- С позлата.
- Това не е важно. Трябва да ми повярваш, аз огледах онази съвсем внимателно, защото веднага я познах.
Петър мислеше усилено към какво го води Боряна, но се отказа и реши да следва играта и.
- И какво?
- На златната нямаше дупка на дъното, специално погледнах.
- А на тази от Боровското съкровище имаше ли? – попита Петър с интерес.
- Да, не се забелязва, защото е на дъното, но аз съм я виждала. Направена е още при изработката, не е нещо допълнително.
- Добре, после?
- Е, после, какво после, не виждаш ли? Сребърната е копие, при това обозначено като такова, като е пробита умишлено, за да се знае, че не може да бъде използвана за ритуала. Освен това едната е златна, най-скъпия метал, от който са се изработвали изключително ценни предмети, а другата е по-малоценното сребро.
Пътят се виеше в сумрака, като през прозорците навлизаше хладът на Стара Планина.
- Каничките навлизат в набора за пиене на вино към пети век преди новата ера, а онази бе несравнимо по-древна, ако съдим по линеарното писмо, дори може да е още по-древна. Не ти ли става ясно, че сребърната е просто реалистично копие на златната?
- Защо да правят копие на каничка, която е скрита?
- Ето – възкликна Боряна – точно тук е интересното. На какво се правят копия, особено от благородни метали, които се смятат за толкова ценни, че да се подаряват на царе?
- Нещо още по-ценно? – предположи Петър.
- Бинго! Позна – иронизира го тя в отговор.
Той я изгледа продължително, смръщил вежди, минавайки на по-висока предавка.
Тя смекчи тона.
- Е, не се сърди де, аз го подозирах, откакто видях фреските в тайния храм.
- Какво за тях, нали вече ги разгадахме?
Боряна се усмихна ослепително, разкривайки равни бели зъби.
- Да, но не сме разбрали всичко. Не ти ли направи впечатление, че онова, което беше нарисувано е точно това, което видяхме днес?
Петър си припомни стенописите и образът на човека със завързани очи изникна пред него. Припомни си, че той първоначално пиеше от ритон, с протоме на гола жена, после каничка, досущ като онази на камъка, и накрая, купа с полукръгли дръжки.
- Да... Наистина, предметите съвпадат – потвърди той. – Само че в това съкровище ритоните бяха три, а на фреските имаше нарисуван само един, при това с женска фигура накрая.
- Ето, сещаш се вече – засмя се Боряна. – Това е ритуалния набор, истинския, онзи който е нарисуван. Боровското съкровище е копие. Направено преди векове, но все пак фалшификат. Предназначено е единствено да напомни на този, който го притежава за мощта на ритуала. Затова е подарявано на царе.
- А ритоните? Защо в Боровското съкровище са три? – попита Петър.
Тя прекара пръсти през косата си и отговори замислено.
- Защото Котис І не е знаел как изглежда истинския ритон.

***

- Говори по-ясно, не те чувам...
Гласът на Кирето идваше сякаш от онзи свят. Пък и наистина си беше така - Златанов едва не падна от стола, на който седеше, когато осъзна кой го търси. Не можеше да повярва, че е останал жив. Не и след като го видя окървавен, проснат в неестествено разкривена поза върху скалите под върха.
Слушаше напрегнато. Опитваше се да долови какво му казва Кирето, но думите се различаваха трудно, поради ефекта от обезболяващите. Очите му постепенно се присвиваха все повече и повече.

***

- Тогава излиза, че си права в тълкуванието, за което спомена. Онова, че фреските са инструкция, която трябва да се следва.
- Да, така изглежда.
Прохладата на вечерта се смесваше с планинският въздух и им носеше истинска наслада. Седяха в механата на малък семеен хотел в покрайнините на Котел, след като умората от предния ден взе превес и се наложи да спрат за почивка. Мястото им хареса толкова, че решиха да пренощуват там.
- Защо е цялата работа? Има нещо, което изпускаме – каза Петър. – Онези убиват без да се замислят, за да се сдобият с ритуалния набор.
Боряна вдигна рамене.
- Навярно цената му е многократно по-висока, ако е комплект.
- Или, кой знае, може да вярват в силата на ритуала.
Двамата се спогледаха, след това се разсмяха на нелепата шега.
- Да бе, някой мераклия иска да се превърне в Бог.
- Това ли е? Това ли е крайната цел на ритуала?- попита Петър.
- Ами да, хиерогамията е кулминацията, нали чу Жоро – отговори Боряна.
Младо момиче, с плитки джинси и къса фланелка, приближи и сложи пред тях две чинии със салата, придружени от парче домашно сирене. Петър изчака момичето да се отдалечи попита.
- Е, кулминация, ама после? Човекът става бог, или какво? Има си личен бог, който му изпълнява прищевките?
Боряна взе вилицата си и набоде късче червен домат преди да отговори.
- Превръща се в антроподемон.
- В какво?
- Антроподемон, междинно състояние между божество и човек. Митичния тракийски цар Резос е бил такъв, според трагедията на Псевдо-Еврипид....
Тя спря за миг, после вдигна вилицата си в ръка и издекламира:
- „За мене той ще бъде като мъртъв и невиждащ светлината: нито ще се върне в предишния си образ, нито ще види някога лицето на майка си, а ще лежи, вперил поглед в светлината на деня, превърнат в антроподемон и скрит в пещерите на земята със сребърни жили...”
- Боре... – възхитено каза Петър, - не предполагах, че можеш да цитираш Еврипид.
- Харесвам древната литература, какво толкова...
Въпреки сумрака, Петър ясно видя как червенината се разлива по лицето и.
- Интересно защо досега никой не е знаел нищо за този ритуал – смени темата той.
- О, съвсем не е така – каза Боряна и задъвка късчето домат. – Знае се, дори повече, отколкото можеш да си представиш.
Замисли се за момент и добави:
- Не за самият ритуал, разбира се, но за философията зад него. Дори има имена на исторически личности, които са били посветени в мистериите на Кабирите.
- Сериозно?
- Да, например се предполага, че Залмоксис е бил посветен. Орфей също, както и много други.
- Залмоксис не беше ли учител на Хипократ? – припомни си Петър.
- Да, точно така, но не само. Той е внушителна фигура, около която има множество митове и легенди. Смятан е за ученик на Питагор, някои казват, че е бил негов роб на Самос. След това обиколил Египет за да търси просветление. Каквато и да е истината, Залмоксис се завръща в древните тракийски земи като носител на ново познание. В крайна сметка е обожествен. На него, впрочем, се дължи обезсмъртяването на душата след смъртта.

***

Георги Божанов стоеше изправен до архивното бюро в кабинета си и барабанеше с пръсти по изтърканата повърхност. Очите му невиждащо се взираха към настъпващия през прозореца сумрак.
Думите на Боряна за фрагмента, който е открила, не спираха да се блъскат в главата му. Възможно ли бе това да е артефактът, който търсеше? Ужасно му се искаше да научи още подробности, но от отношението и се досети, че тя не желае да се разпростира. Разбираше я - в техните среди този, направил откритието правеше публикацията и обираше всички лаври.
Защо точно Боряна? Можеше да е някой друг, някой, с когото не са в толкова добри отношения. Въпреки че, ако трябваше да е честен пред себе си, близостта с доктор Казакова бе доста едностранчива.
Истината бе, че докато работеха заедно преди време той безвъзвратно се бе поддал на чара и. Неколкократно бе опитал да се сближи с нея, демонстрирайки намеренията си с дребни, но недвусмислени жестове.
След поредния провален опит му стана ясно, че тя изпитва към него единствено добри колегиални чувства. Реши, че е по-добре да не настоява. Не можеше да си позволи да я загуби като колега и приятел, а ако продължаваше да упорства това със сигурност щеше да се случи. Тогава взе решение да не насилва късмета си и да запази връзката си с нея, колкото и осакатена да му се струваше. Отдръпна се в себе си, наблюдавайки отстрани. Понякога у него се будеха противоречиви чувства, граничещи със злобна ревност - особено, когато я виждаше да се смее с по-млади колеги - но някак успяваше да си наложи контрол. Тя бе независима жена и той не можеше да се бърка в живота и отношенията и. След това пътищата им се разделиха и се чуваха съвсем рядко по служебни поводи. Годините минаваха и той неусетно преодоля увлечението си.
Или поне така си мислеше до днес. Когато я видя да влиза краката му се подкосиха – гладката и кожа, покрита със слънчев загар, русата свободно пусната коса и стегнатите гърди, изпълнили фланелката без ръкави – ефектът на отминалите години бе пометен без остатък. Желанието да целуне плътните устни, които се усмихваха към него бе толкова силно, че за миг усети болка ниско долу, в слабините. Не очакваше спомените да се стоварят с такава сила отгоре му. Сякаш не бе минал и ден откакто се бяха разделили. Все пак успя да се овладее и с нищо не показа какво изпитва.
И онзи Петър. Млад, симпатичен, безспорно с повече ум, отколкото показваше. В сравнение с неговите мускули и спортна фигура, Жоро изглеждаше като мекотело. Какво въобще си въобразяваше? Хвана го яд на себе си, на мислите му, на усещанията, които образът на Боряна предизвикваше в съзнанието му.
Най-много, обаче, го бе яд на Петър, този синеок красавец, който дори не се стараеше да привлече вниманието на Боряна.
Взе телефона си и набра номер, който отдавна не бе набирал.