автор: nadq_666

Стоя до прозореца и наблюдавам как малките капчици дъжд се стичат по стъклото. Тишината е толкова потискаща, че дори и шумоленето на листата се загубва в безкрайността. Потънала в самота осъзнавам колко много ми липсваш
и как се нуждая от теб. Искам отново да си до мен, да усещам дъха ти, да долавям стъпките ти ...
Протягам ръка, но не усещам твоята. Къде си ? Защо всеки път, когато те потърся, теб те няма? Или може би никога не си съществувал? Тогава какво си? Една илюзия, изградена от копнежи и блянове.Една мечта превърната в реалност или просто един неизживян спомен. Каквото и да си , аз те обичам и не съжалявам за нищо, защото си част от мен, както и аз от теб.
Но не си мисли , че съм игрчка. Аз отдавна порастнах, а ти ще си останеш вечното дете, объркано и недоволно от живота... Та ти никога не си обичал, не знаеш какво е самотата. И това те прави силен, но не и вечен.
Един ден и ти ще се сблъскаш с голямата измама и тогава аз ще съм до теб...