автор: typa

Входният звънец иззвъня. Да, именно иззвъня. Има звънци, които издрънчават, други глухо прикъркват, трети пък са програмирани да чуруликат някоя дебилна мелодийка. Този звънец обаче иззвъня звънко, въпреки получената тафтология. Иззвъня с характерния си звънлив звук, оставящ след себе си кратък откъс звучно метално ехо, последвано от едва доловимо глъхнещо пищене с висока честота.
Тенчо дотолкова беше свикнал с така описаният звук, че можеше да го разпознае сред звъна на десетки други звънци и аларми. Надигна се от мястото си, готов да отвори.
- Стой, стой – спря го Добран и закрачи с мудна и спокойна стъпка към вратата – Танас трябва да е.
Той надникна през шпионката и хлъзна резето. Откъм стълбището нахлу леден мраз и проводи Танас след себе си, прегърбен от студ и гузно въртящ очи.
- Аре, ве, калпазанин, що закъсняваш? – Добран го стрелна през очилата си и леко го смуши по шкембето.
- Ох! – изпъшка Танас – чакай, че съм измръзнал. Ма тука е топличко...
- Гледай да не ти стане горещичко – обади се и Мирон, докато Танас смъкваше от себе си тежката канадка – къде се мотаеш, бе, знаеш ли колко е часът, живееш на пет минути.
- Ми успах се...
- Успа се ти... Преди час звъняхме у вас. Майка ти каза, че си излязъл.
- Успах се, ве. Пък вънка един студ, викам, чакай да ударя едно малко за отскок.
- Мушморок! Затова ли вониш на чесън? Пък ние го чакаме. Знаеш ли какъв ден е днеска?
- Ми вторник, май...
- Ще те завторя аз. Я, преди да си седнал, донеси от хладилника една бира.
- Две – строго нареди Добран. Тенчо се ухили и погледна часовника на стената. Беше 10:44. Секретарката Малина Херувимска се прокашля и вдигна от заседателната маса двата препълнени пепелника, заедно със засъхналите чаши кафе. Въздухът в офиса, както обикновено, беше синкав от цигарен дим и лепкав като каша, та човек можеше да се подпише, само размахвайки пръст в пространството. Прибирайки се вечер вкъщи, непушачът Тенчо три пъти отмиваше с шампоан косата си, за да пребори мириса на изхарчен тютюн.
- Сутрин станал бай Танаси, с водка гърлото си кваси – издекламира младежа и се захили срещу петдесетинагодишния Танас, мъкнещ бири в скута си.
- Ти си гледай там финансовите отчети и не се бъзикай, да не ставаш сам да си носиш бирата, хлапе – хапливо се засегна Танас и разтовари бутилките на масата.
- Що са три, ве – придърпа едната Мирон.
- Ми третата за мене...
- Ми третата за тебе, ама следобед. Вторник е, трябва да платиш тока. Офисния и три домашни. Приготвили сме ти пари. На връщане мини през галерията на Жоро Пантофа. Ще ти даде една дискета, донеси я на Тенчо да я обработи– Добран взе третата бутилка и я подаде на Малина – върни я в хладилника. А, и да вземеш кутия цигари – обърна се отново към Танас - Запиши си, да не забравиш.
- Помня, помня...
- И да не затриеш парите. Ето, брой – Мирон му подаде огромна бала банкноти. Беше последната зима на хиперинфлацията и цените все още се измерваха в стотици и хиляди левове. – Всичко точно ли е? Чакай, преди това грабни торбата и вземи една десятка от Кака Баба, че са останали само четири бири.
- ОК – Танас наново закопчаваше канадката – Вънка е зверски студ.
- От теб по-голям звяр няма, ти си велик – заяде го Тенчо.
- Млъквай, момченце, че повече няма да те погледна.
- Ми как ще ме погледнеш, като си забрави очилата, заплес. Дръж.
- За кво ли са му тия очила, като окото му все e в бутилката – изръмжа Мирон по посока на току що затворената входна врата – Малино, я донеси по още една бира, дай и на Тенича – Часът беше 11:16.
- Бе много се заседява той напоследък при тая Кака Баба – осмели се да се пошегува младият Тенчо.
- Заседява се, щото има бол пиячка и му я пишат на рабоша. Пък и стар коцкар е той, знаеш ли как му е прякора още от младини?
- Как? И кво е рабош?
- Викат му: Танас – палавия компас. Знаеш ли що? - Тенчо завъртя глава – Щото оная му работа е като компас – все една посока сочи.
- И щото му е колкото на компас стрелката – злъчно вметна Мирон. Малина се закиска и разроши с ръка Тенчовия перчем. Това беше едно от неговите достойнства – гъста чуплива коса, нахвърляна безразборно върху черепа му като на кукла от Мъпет шоу. Малинка също имаше достойнства. Те бяха две и се падаха една глава по-ниско от Тенчовите. И една шия. Младият Тенчо ги уважи с поглед и зачеса ухото си по-дълго, отколкото беше нужно.
- Ма тя Кака Баба си е дърта – зачуди се той.
- Дърта, ама не се свърта. Херувимска, намали малко тоя транзистор – Малина с нежелание посегна към радиото.
- Що ве, тва е Кулио. Голямата щерка мноо го пуска. Уив`бийн спийдин моуст аур лайвс, ливин иин а гангстаа паарадайз – Мирон затананика, като потропваше с дъното на бирената бутилка по масата.
- Кульо ли е, Сульо ли е, главата ми наду. Кво ще правим до следобед?
- Санитарен полуден. Танас да търчи по задачи, Малинка да хваща парцала. Тенчик, вземи инструментите от килера. Дуплекса не работи, оправи го и вържи на сноп всички кабели зад бюрото. Нали си бил свързочник.
- Ми вие какво ще правите – дяволито попита Херувимска.
- Ние ли, ще пием бира.
- И ще оптимизираме процеса – басово се намеси Добран.
- Каза гълъб, та се сетих – изскърца Мирон и присви очи – Той Танас е майстор по оптимизирането на процесите.
- Майтап, ама навремето беше инженер-рационализатор. И то добър!
- Помниш ли `93-та, като бутилирахме ракия.
- Ма и това ли сте правили – възхити се Тенчо.
- И това. Тракийска гроздова. Специална селекция. По шкафовете още има някоя бутилка. Технологията беше проста – събирахме материал от къде ли не, насипвахме го в един огромен казан и оставяхме да ферментира с достатъчно захар. Трябваше само често да се бърка.
- Казанът беше височък и догоре се стигаше със стълба. След това ровичкаш с един дълъг кол, колкото мачта.
- Познай кой танцуваше на кола.
- Танас, кой...
- Аха... Ама колът тежеше, пък Танас е кекав. Търпеше единствено заради едно – алкохолните пари. Трябваха му десетина минути игра с кола и после едвам слизаше от стълбата. Порядъчно наигран.
- И почваше да оптимизира процеса, хахахаха...
- Един ден замалко да падне в казана. Хахахаха...
- Ми то, на жарена камина, една летва й трябва да разпали, хахахаха!
- Хахахаха– в офиса отекна смях и се смеси със звука на входния звънец.
- Оптимизаторът пристига – намигна Добран и отвори входната врата.
- Кво правите ве, пичове... ууу, баси мъглата тука – Жоро Пантофа нахълта със замах – нося дискетата. Танас няма ли го, нали щеше да минава към 12:30?
- Че сега колко е... ха, 14:20. Излязъл е преди три часа.
- Кой го знае къде се е омушил.
- Може да е при Кака Баба – предположи Тенчо.
- Тенич, дръж тая дискета и направи ревизия на хладилника. Бе, я направо тичай при Кака Баба за още една десятка.
- И кажи на оня хубостник, ако е там, веднага да се прибира, че жална му майка.
Тенчо нарами вехтата платнена торба и изхвърча през вратата. Когато пристигна десетина минути по-късно, Жоро си беше тръгнал, а от Танас нямаше и следа.
- При Кака Баба го няма. И не го е виждала от сутринта.
- Лошо, наближава три, дано не е станало нещо. Захващай се с дискетата, че на Жоро му трябва за утре. Херувимска, ти си тръгвай.
- Добре. До утре, чао! – тя пристегна колана на късия си кожух и натисна бравата. Срещу нея стоеше Танас. Малина ахна от изненада и несъзнателно се върна в стаята, сочейки го с ръка. Той смутолеви нещо и припряно мина покрай нея, без да я погледне. Просна се на първия стол и като отпусна ръце край облегалките, глуповато наведе глава. Навън беше все така мразовито, прозорците оставаха заскрежени, а Танас беше разгърден и изпотен като гробар през юли. Шкембето му се свиваше и разпускаше, а очите гледаха безизразно в една точка. Беше свалил очилата и сега механично ги забърсваше, мърдайки беззвучно устни с навъсено чело.
- Кво става бе, добре ли си? Къде беше?
- Да не си фиркан, ве?
- Не съм, трезвен съм като... ох, чакайте да си взема дъх...
- Плати ли тока?
- Платих го, обаче щях да получа инфаркт...
- Що ве, касиерката да не беше по цици – Тенчо наново го зачекна.
- Не беше... ох...пу пу – плю в пазвата си Танас.
- Стига си охкал, бе. Оставете го на мира за малко. Искаш ли една бира? – Добран благородно го потупа по гърба – Малино, донеси бира.
- ИСКАМ – мобилизира се той и очите му отново зашариха.
- Ето, спирай с драматизациите и почвай да даваш отчет.
- Ъхъ...Ми начи, излязох аз навънка и моментално ми замръзнаха търкалаците. Викам си, майна, добре че е близо енергото, да вляза на топло... Втурнах се в свински тръс и не усетих кога съм стигнал. Точно пред входа се изсулих на заледените стълби и си натъртих опашката. И като ми тръгна на опашки, да го таковам, едни баби, едни майки... Гледам, едната опашка по-къса и веднага се наредих на нея. Чакам, чакам, тя най-бавно върви. Накрая ми дойде реда. Оная вика – обедна почивка и хлопна стъклото. Не знам колко време стоях, добре че бяха ония млади майки да се залисвам – Танас доля бира в чашата си и нервно я заусуква с пръсти – По едно време отвориха гишето. Оная провери сметките и вика – еди колко си лева. Аз бъркам в джоба и... ужас. Парите ги няма. Изстинах. Почнах да се попипвам навсякъде, все едно съм въшлив. Оная вика – ше плащате ли или да идва следващия. Обаче парите ги няма. Свалих канадката и заобръщах всички джобове един по един. Проверих и панталона. Парите ги няма. Сърцето ми взе да бие учестено, ей така – туп-туп-туп-туп-туп – Танас нанесе серия юмруци върху собствените си гърди – мозъкът ми изтръпна, главата ми се замота, а ушите ми почнаха да пищят. Край, викам. Ей ся ше образувам един инфаркт и ше се отърва. Да, ама инфарктът не дойде навреме и трябваше да измисля някакво оправдание за изгубените мангизи. Излязох навънка и леденият въздух ме освежи. Изобщо не чувствах студ. Вървях си аз отчаян и си мислех какво да обяснявам. Мина ми през ума да кажа, че са ме преджобили. Или че са ме нападнали да ме оберат. После викам, тва е тъпо, срам, не срам, ще признавам, че съм ги затрил. И както си вървя по тротоара... и се чудя как ще ги връщам... Малинке, я донеси една бира, ох... – Танас владееше динамиката на собствения си филм – та, както си вървя и се усещам, че от одеве нещо ме тупа по коляното, туп – туп – туп – юмруците преминаха в шамари, методично залепващи се върху лявото му коляно – долният ръб на канадката нещо ми убива. Свалих я насред улицата и бръкнах дълбоко в джоба. Усетих, че хастарът се е прокъсал и пъхнах ръка навътре. Почнах да набирам по дъното и изведнъж напипах нещо. С треперещи пръсти... си извадих ръката, а в нея – хилядарките! – Танас неусетно се беше изправил и размяташе собственото си яке – Зави ми се свят и като взеха да ме обливат едни топли вълни... Пак щях да получа инфаркт, тоя път от щастие. Айде тичай обратно до енергото и наново чакай по опашките. Платих! И после право при Алекси да ударя едно малко за успокоение на нервите. Ама се сетих, че не съм минал през Жоро Пантофа и пак ми стана криво. Викам, я да се прибирам в офиса, да не ме чакат момчетата. Та затова закъснях, де. Пу, да не ми е уроки...и после...
- А цигари взе ли? – прекъсна го Добран.
- Цигари ли? Кви цига...Ейййй, забравих. Тъкмо си викам, остана ресто, ама то... нали при Алекси бях и... Уффф... Пиши ме на рабоша, майна.
- Танас - палавия компас. Айде, смуквай бирата, грездейчо, и да си ходим – бяха останали само двамата.
Но Танас не бързаше. Извади отнякъде цигара и изпускайки първия дим през носа си, облегна лакти на масата:
- Сичко е ток и жици.