автор: Nostalgia_

Сънувах сън... От миналото сън.
Душата ми погали нежен поглед.
Разцъфваха дръвчетата навън...
Навсякъде ухаеше на пролет.
Едно сърце за моето туптеше
и моето умираше за него...
Ах, Господи, колко отдавна беше!
Сега всичко е сън... Парченца Лего.

И твоята обичана усмивка
забравила съм вече как блести...
Облякох маската си на щастливка.
А ти сега щастлив ли си, кажи?
Мълчиш... И аз мълча. И по-добре!
(Отдавна се разбирахме със думи).
Застанем ли сега лице в лице,
сто пропасти ще зейнат помежду ни...
Какво ли се очакваше от мен?
Да чакам като теб същото чувство?
Да вярвам, че ще дойде онзи ден,
в който без тебе няма да е пусто?
Не знаеш ли... най-силната Любов
веднъж ни среща само! Беше тази!
И ако днес за друга си готов,
след болката която ни прегази...
то аз не съм! Не съм! Не съм! Не съм!
Оставам с празнотата във сърцето!
Със спомена за теб във всеки сън,
със примирението тъжно, дето
ме тласна към един безумен ход!
Но нищо... Лудостта най ми прилича!
Щом няма да си мой в тоя живот,
нима мислиш, че друг ще заобичам?!
Не, няма! Беше ти! Но всичко свърши!
По най-безумния и грозен начин...
Летяхме... Но криле сами прекършихме.
От пеперуди... станахме палачи.
На себе си! Убивахме се бавно!
Сега запалвам свещ и ме боли...
Очите ти ме гледат тъжно, хладно...
Не исках този край! Знаеш, нали?
Неделя е... Навън небето плаче.
Съдбата си нахлузвам върху пръста.
Увяхва всяко влюбено глухарче,
щом вятърът тъга край него пръска.
Това посяхме. Време е за жътва.
Щастлив бъди... И аз... и аз ще съм
(когато с мисълта за теб осъмвам
и заедно сме, па макар насън).
Видях ви. И един въпрос ме стяга...
Дали ще можеш да я заобичаш?
Тъй както ме обичаше тогава?
Тъй както... аз все още те обичам...
Сега стиха в сълзите си ще скрия.
Дано да угася с тях този огън
и от сърцето си... да те изтрия!
Това бе моята истина. За сбогом.

Nostalgia