автор: PapurcheMehurche

13

Джани прегледа офертите върху бюрото си. Имаше четири възможности за избор. Заложи на това, че ако мострените бройки бъдат одобрени, “Бета” ще подпише договор с конкретна фабрика производител на платове.
Това вече даваше по-изгодни възможности и за двете страни. Вроденият й усет и майсторство да убеждава хората не я подведе и сега. Цените, които предлагаха, бяха сходни, сроковете и условията на доставка също. Единственото, което можеше да наклони везните, беше доброто име на конкретната фирма производител. Запали цигара и се загледа в кафето си. Принципно имаше карт бланш да решава сама в този случай. Но щеше да е по-малко отговорно, ако решението вземе Танасос. Джани не се боеше да носи отговорността за постъпките и решенията си. В крайна сметка е хубаво да съм наясно кого да предпочетем! А решението ще оставя на Танасос! Винаги в подобни случаи си разчертаваше един лист на две графи с надпис “за” и “против”. Постъпи и сега така. Реши да сравни четирите оферти, после да посъбере малко информация за конкретните фирми и тогава да преценява кое предложение е най-изгодно.
След дълго преценяване и обмисляне се спря на офертата на фирма, която се намираше в Свободната зона до Чорлу. Имаше добър годишен оборот, известни клиенти от Западна Европа, добри условия за изпълнение на поръчката и доставка, освен това беше доста близо от географска гледна точка. Джани прибави забележките си към всички оферти, аргументира собствения си избор в кратко изложение и ги остави на Силвия да ги предаде на Танасос.
Следваше изборът на ципове. Това поне не беше тежка задача. Работеха с една фирма, която на място им доставяше нужните цветове и дължини на YKK. Написа оферта с точните изисквания по спецификацията на Ла тур и Street One. Работният й ден свърши с изпращането на тази оферта и още няколко текущи телефонни разговора, които гледаше да приключи набързо, за да не се разсейва с нищо извън договора, по който работеше.
До края на седмицата дните й се сливаха. Работеше до пълно изтощение, за да осигури всички материали и консумативи по договора. И успя. Очакваше в дните след седемнадесети септември да получат всичко необходимо. Най-приятното беше, че Харианг стоеше настрани. Освен някои дребни задачки, свързани с количеството обработени облекла в апретурния цех, за нищо друго не я безпокоеше. А неговото отсъствие й даваше свободата да диша и работи на пълни обороти – точно както Танасос очакваше от нея.

Посвети съботния ден на сина си. Може би точно от тази събота тръгна традицията им да си намират по една свободна събота само за тях двамата. Наричаха я “ден за лиготийки”. Закусиха набързо и се понесоха по магазините. Джейми беше в трескава възбуда. Щеше да тръгне на училище за първи път след два дни. Беше суетно хлапе с вкус към красивото. Искаше да има нови дрехи за училище. Спряха се на комплект от джинси и тънко яке с подходяща блузка. Купиха и маратонки, които идеално допълваха тоалета. Детето искреше от удоволствие. Джани го заведе в една книжарница, където можеше да се набави всичко необходимо. Дълго разглеждаха химикали и цветни моливи, гумички и острилки. Джейми получи цял комплект с пособия и дреболийки. Направо подскачаше и нямаше търпение да напълни новата си раница с всички красиви неща.
Отидоха да обядват в пицария. Бяха доста изморени от обикалянето по магазините, но се чувстваха щастливи от покупките и от споделеното време само за тях двамата.
- Джейми, ще се справиш ли с такава голяма пица? – Джани го дръпна лекичко по ушенцето. – И ще ти остане ли място за сладолед?
- Да, много съм гладен. Ще изям и твоята пица, после сладоледа. – Детето доволно се отпускаше в приятната обстановка. – Мамо, колко още остава до училище?
- В понеделник е първият учебен ден. Значи още два дни. Ама ти май нямаш търпение.
- Ми нямам. Искам да видя какво е. Дали ще имаме много за учене?
- В началото едва ли. Ще започнете да пишете ченгелчета и лулички, да учите цифрите.
- Ама аз ги знам.
- Да, – Джани го гледаше с нежна майчина обич – но ще видиш колко много неща ще научаваш всеки ден. Аз обичах да ходя на училище. Беше много забавно. И ми беше интересно.
- А имаше ли време да играеш?
- Ти как мислиш? Естествено – прибирах се, хапвах набързо, после научавах уроците си и излизах да играя.
- Еха, и аз така искам! А татко дали ще дойде на откриването на учебната година?
- Джейми, татко ти замина за Испания. Обади се да се извини, че не се е сбогувал с теб. Но ще ти звънне, когато може. Ще те заведем аз и вуйчо ти на откриването.
- Исках татко и ти да ме заведете.
Детето отпусна раменца и очите му се напълниха със сълзи. Беше наистина още много малък за големи истини. А Джани не знаеше дали изобщо някога щеше да е в състояние да му обясни какво се е случило между нея и Антон. При всички случаи не беше сега моментът. Детето трябваше да е спокойно преди старта на учебната година.
Междувременно им донесоха пиците и почнаха да се хранят. Джейми си режеше големи парчета и дъвчеше бързо-бързо.
- Мамо, той кога ще се върне?
- Не знам, зайче. Зависи какво ще работи, колко време ще продължи договорът му. И аз не знам нищо засега. Не мисли за това. Изяж си пицата и ще поръчаме сладолед. После можем да отидем до зоопарка. Как ти се струва?
- Не може ли на блъскащите колички?
- Ах ти, голям хитрец си. Ще отидем, където поискаш.
- Обещаваш, нали?
- Мъжка дума. – Джани го погали по русата главичка.
- Мамо, защо татко никога не ме води никъде? Даже един път не дойде на тържествата в детската градина! На другите деца бащите винаги идват!
- Сигурно е бил зает с нещо. Аз нали винаги съм идвала!
- Ти да, ама ти не си ми баща! Искам и той да идва!
- Сега е в Испания. Може и да идва, когато се върне. Кой знае?
- Да бе, да! Колкото и сега е идвал! – Джейми едва се опитваше да спре сълзичките и бликащото разочарование. – За мен все няма време. А като чуе за някоя кола, че се продава, веднага намира време. Сигурно не иска да идва.
- Не знам, миличък. Просто не знам. Хайде да си поръчаме сладолед. Искаш ли?
Изядоха мелбите си в пълно мълчание. Джани усещаше как всяка дума я запраща в онази гадна безизходица, която свързваше с брака си. Никога не би си позволила да каже лоша дума за Антон пред детето. Но така се вбесяваше. Джейми не беше глупаво дете. Беше надраснал връстниците си доста. И във всяка негова дума личеше колко болка му е причинявала вечната липса на Антон. Тази липса щеше да става все по-голяма в следващите години. А Джани не можеше да я запълни с абсолютно нищо.
Запали си цигара с кафето. Чувстваше се безсилна пред болката в очите на детето. Искаше да го утеши и окуражи с нещо, но това означаваше да поеме защитата на Антон и да лъже, че той има бащински чувства и е добронамерен. А подобна лъжа изисква огромни усилия, за да бъде поддържана. Тя нямаше силата да гледа сина си в очите и да му говори неистини. Мълчанието беше по-разумно и безболезнено. Засега! По дяволите идиотското мълчание! По дяволите този бездушен човек! Няма да допусна да причинява повече болка на детето! Никога!
Прекараха следобеда в лунапарка, но някак разговорът от пицарията беше помрачил доброто им настроение.

Джани изключи алармата на телефона си и стана от леглото. Беше 15-ти септември. Приключи набързо сутрешния си тоалет и събуди сина си.
- Хайде, Джейми! Време е за ставане. От днес така ще се събуждаме всеки ден, само ще ти казвам, че вече е време за училище.
- Само да не закъснеем, маме.
- Спокойно, имаме достатъчно време. Приготвила съм ти дрехите и раницата.
- С новите дрехи ще ходя, нали?
- Естествено. Хайде отивай в банята. Вуйчо ти ще дойде след малко да ни вземе. Искаш ли закуска?
- Не, не съм гладен. Отивам да си измия зъбите. Ще ми оправиш ли после прическата?
- Да, зайче. Хайде, оправяй се!
Джани включи кафемашината и запали цигара. Странно! Как бързо минаха тези седем години. Моето малко момченце е вече ученик. Вълнуваше се ужасно при тази мисъл. Самата тя се чувстваше толкова млада. Макар и изморена от всички проблеми и от изминалите години на несполучливия си брак, Джани все още се виждаше като момиче. Някак сама не се възприемаше като загрижена майка, бивша съпруга и работеща жена. И доста често се вбесяваше, когато някой я наречеше “госпожо”. В такива случаи се събуждаше отдавна заспалата й суета. Почваше да се оглежда в огледалото, да прави нови прически и да експериментира с облекло и грим. Добре поне, че подобни настроения преминаваха много бързо и не заслужаваха особено внимание.
Отпиваше кафето на малки глътки и продължаваше да пуши. За съвсем кратко животът й се преобърна. Джани обичаше промените, но случилото се напоследък беше доста повече от обикновена промяна. Сега трябваше да отдели цялото си внимание на Джейми, за да се чувства детето спокойно и щастливо, да не се притеснява от всичко ново, което го чакаше в първи клас. Не беше особено подготвена за нещата, които предстояха. Но имаше едно много ценно качество – нямаше да преиграе и да се превърне в истерична първолашка майка. Просто приемаше реалностите и реагираше според тях.
Джейми нахълта в кухнята.
- Мамо, още ли пиеш кафе? Ще закъснеем!
- Не се тревожи. Идвам. Само да загася цигарата. Ще ти помогна да се изкиприш.
Джани му помогна да се облече. Беше истинско сладурче. Разроши му косата с малко вакса. Ефектът беше поразителен. Детето изглеждаше хем като малко момченце, хем като някой, който тръгва на училище. Заведе го да се огледа на тройното огледало в спалнята. Детето се въртеше и все нещо дооправяше по косата си. Но беше доволно. В очите му играеха слънчеви точици.
- Джейми, виж къде ти е раницата. Аз ще се облека, че е време вуйчо ти да дойде.
- Да му се обадя ли по телефона? Да не закъснеем?
- Стига си се притеснявал! Имаме достатъчно време.
Малко по-късно вече бяха в цветарския магазин, за да изберат букет за учителя, който щеше да поеме първолака в първи “А” клас.
Беше мило тържество. Танцовата група към училището направи истински спектакъл. Имаше много песни и настроение. Изслушаха химна, после приветствието на директорката и след думите “На добър час, първолаци!” класните ръководители поведоха класовете си за първия учебен час. Сякаш нещо изтръгнаха от сърцето й. Джани трудно преглъщаше сълзите си. Някак странно беше усещането. Нейното малко момченце вече тръгна на училище. И вече никога нямаше да бъде малко момченце. Болеше я. Знаеше, че не го губи. Но вече не тя щеше да е главният авторитет, щеше да има учители, правила, изисквания, тичане, подготовка на уроци. Всичко щеше да се промени. А тя самата едва успяваше да балансира всички промени, за да бъде пълноценна вкъщи и в работата си. Ще издържа! Кога съм се предавала?!
Изчакаха Джейми до колата. Първолакът пристигна с пълна раница нови учебници и широка усмивка.
- Мамо, дадоха ни всички неща, ще бъдем първа смяна. А утре има родителска среща, за да ви кажат всичко на вас.
- Сега ще имате ли часове?
- Не, вуйчо. Господинът каза, че днес е празник и трябва да го запомним като празник. Ама от утре сме почвали сериозно да работим.
- А така. Край на ваканцията значи. – Коки разроши косата на усмахнатото хлапе. – Какво ти се прави сега?
- Ами, не знам. Мамо, ти какво ще правиш?
- Трябва да отивам на работа. В офиса е сигурно истински хаос вече. А имам и много спешни неща за вършене.
- Сестра ми, тогава аз ще взема Джейми. Ще отидем някъде да хапнем нещо и после може да отидем до картинг пистата, ако е отворена, ще направим някоя обиколка.
- Е, вуйчо, супер си!
- Джейми, тогава ще се видим довечера. Аз трябва да тичам!
- Сестра ми, аз ще те закарам до работата и после тръгваме да се забавляваме.
- Чудесно. Като свърша, ще се чуем, за да взема Джейми.
Малко по-късно Джани остави две бонбониери да се почерпят колегите й за успешен старт на сина й в училище. Зарови се в офертите върху бюрото си и след два часа вече дори не мислеше за първия учебен ден. Имаше много текущи задачи по договора, освен това Харианг постоянно се навърташе като наблюдател на добра воля около офиса й. Но Джани беше в добро настроение и решена да се занимава единствено със служебните си задължения.

14

Джани стоеше пред отворения прозорец в офиса си с неизменната цигара и чаша кока-кола. Есента настъпваше с широка крачка. Дърветата загубваха по малко от листата си. Цялата палитра есенни боички се изливаше върху тях. Но във въздуха витаеше нещо носталгично и някак тъжно и самотно. Или само на нея й се струваше така.
Мострените бройки за Ла тур и Street One бяха готови. Изминаха дни в постоянна координация между доставчите на материали и консумативи. Прекара няколко безсънни нощи покрай тестовете за качество, които изработиха в Истанбул. Беше изморена, но доволна, че вече всичко беше готово. Чакаше куриерът на DHL да вземе кашоните с мострите. После следваха няколко дни за текущите проблеми в офиса, докато се получи одобрението на двете компании. Надяваше се, че всичко ще е наред.
Загаси цигарата в пепелника и звънна на секретарката.
- Силвия, има ли хора при теб?
- Не, Джани. За кафенце ли си мислиш?
- Само да тръгне куриерът и ще слезна при теб да се видим.
- То човек да те види си е направо шанс, Джани. Само работиш и нищо друго не забелязваш.
- Ами знаеш ме каква съм. Хайде, след малко слизам.
Подписа товарителниците за мострите, свери още веднъж адресите, телефоните и имената на получателите. Всичко беше наред. Грабна мобилния си телефон и цигарите и слезе в офиса на Силвия.
- Е, появих се. Имам нужда от малко почивка.
- Заслужи си я, Джани. Какво става на вашия етаж?
- Да ти кажа честно, не знам. Голдън е в болнични, а Харианг и Марго не са се мяркали.
- Ми как да се мяркат! Отидоха на пицария заедно.
- Стига бе!
- Да, Джани, засякохме се на асансьора с тях и Марго ме уведоми. Беше много доволна.
- Представям си. Кака и батко на пицария. Каква идилия!
- Не ме карай да се смея. Танасос е извън града. Жалко, че не може да види как прекарва работния си ден зет му.
- Охо. Значи сме без никакви шефове днес.
- Така излиза. Ама майната им на всички. Кажи сега какво става с теб.
- И аз не знам, Силвия. Времето в офиса ми минава като един миг. После тичам вкъщи. Следва писане на ченгелчета, лулички и какво ли не. Не било лесна работа на тия години да ме върнат в първи клас. Направо си е изморително. Добре поне, че детето се справя сравнително добре.
- Искаш да кажеш, че извън работата и първолака няма нищо друго?
- Какво друго, Силвия?
- Ами, чудя ти се. Не излизаш никъде, не се срещаш с никого. Или има някой таен мъж в гардероба ти?
- Нито в гардероба, нито под леглото. Никъде. Права си – не съм ходила на заведение не помня откога. Сигурно месеци.
- Не ти ли е самотно? Ти беше толкова забавна, винаги в центъра на купона, винаги готова за шеги и много настроение.
- Явно съм се променила. Не помня скоро да съм се смяла от сърце. Всъщност не ми остава много време да мисля за самотата.
- Ми денят все още е само от 24 часа. Работиш като луда, нали те виждам. И си представям по колко време се занимаваш с малкия. Но, Джани, послушай ме! Не можеш да продължаваш така. Кога ще помислиш за себе си? Май имаш нужда от едно яко разпускане. Хайде да излезем в петък или събота вечер. Ще се съберем с някой и друг приятел, ще пийнем, може даже и да потанцуваме. Има ли на кого да оставиш детето?
- Да, това не е проблем. Винаги е добре дошъл при нашите. Но не знам дали ми се излиза.
- Джани, ще те напляскам най-накрая. Я се вземи в ръце!
Силвия сигурно щеше да продължи да й се кара с най-добро приятелско чувство, но на вратата се почука. Влезе Мирони, шефът на апретурния цех.
- Здравейте, момичета! Е, това е направо невъзможно. Джани да пие кафе и да не е зарита от бумаги в офиса си. – Огледа я с възхищение както винаги, после придърпа един стол и се настани до нея. – Даже и най-работното момиче в “Бета” почивало! Да не повярва човек!
- Мирони, стига де. Не съм чак такава работарка.
- Си, си. Ама май повече гледаш да се скриеш зад папките и компютъра. А, Джан, – Мирони я щипна по бузата – така ли е?
- Ей, голяма напаст сте. Досега Силвия ме критикуваше, сега ти!
- Нали затова сме приятели! Мирони, тъкмо я навивах да излезем някъде в петък или събота вечер. Ти имаш ли планове някакви?
- Не, Силвия. Няма проблем. Уредете някъде маса и съм там. А ти, Джани, не си мисли да се измъкваш!
- Уф, ще си помисля.
- Мисли правилно. Аз ще кажа на някои от момчетата в апретурата. Да заформим един голям купон.
- От апретурата? Мирони!
- Джани, я стига! Знам, че за теб те са гумени ботуши. Но има доста готини пичове между тях. Ще видиш. На последното излизане си прекарахме чудесно. Пък и аз няма да поканя кой да е! Сега ви оставям, минах само да кажа здрасти и действам по задачите. Танасос върна ли се?
- Не, Мирони, няма да се връща днес. Евентуално утре следобед ще стане.
- Добре. А ти хубаво си помисли – Мирони издърпа един кичур от косата на Джани – да не се откажеш!
- Ще помисля.
- Хайде, чао и лека!
Излезна от офиса набързо. Но Мирони си беше такъв. Все за нещо бързаше, все го дърпаха някъде. Беше много сърцат и се раздаваше за работата си. Танасос го ценеше и го слагаше на едно от първите места в списъка си с доверени хора.
- Ехо, къде се отнесе?
- Тук съм, Силвия. Разсейвам се по мъничко.
- Джани, имаш нужда да се разнообразиш. Изглеждаш изморена. И колкото и да си добра в гримирането, тъмните кръгове под очите ти личат. Мен поне не можеш да ме излъжеш. Познавам те толкова отдавна.
- Наистина съм изморена. Но не от грижи или работата. Просто загубих си стимула.
- Ще ти намеря аз на теб един стимул. То и без това като си седиш само вкъщи, не знам какво ще намериш. Още отсега уреждай кой да гледа малкия през почивните дни. Аз ще видя колко човека се събираме и ще запазя маса на някое хубаво място. И не си мисли, че ще те оставим да се измъкнеш. Жива или мъртва, ще дойдеш на купона.
- Ох, Силвия! Ужасна изнудвачка си!
- Такава съм. Ще уредя всичко за купона. От теб се иска само да дойдеш.
- Не обещавам нищо, но ще помисля. Сега отивам пак да се ровя в моите любими бумаги, както ги наричате.
- Дано там намериш някой стимул! – Силвия й се усмихна. – Иначе аз ще намеря някой да те стимулира! Ще видиш ти!
- Това си е направо заплаха! Хайде, изчезвам. Лека работа!
Джани се затвори в офиса си. Запали нова цигара и се загледа в бездушния монитор пред себе си. Наистина се беше заровила в детето и бумагите. Извън тези две неща не виждаше нищо. Не си позволяваше да мисли за нищо. Вършеше работата си по-добре от когато и да било. Помагаше на детето да се справи с уроците и домашните. Но нищо не й носеше удовлетворение. Нощем не можеше да спи. И не от мислене. Упорито избягваше да мисли за живота си такъв, какъвто беше вчера, днес или щеше да бъде утре. Мечтите й бяха забравени. А онази невероятна светлина, която винаги запалваше интереса на мъжете към нея, беше угаснала в очите и усмивката й. Беше угаснала като малка непотребна свещица в забравена от хората църква. Понякога я завлядаваше странен неистов копнеж да бъде докосвана. Задушаваха я сексуални пориви и желания. Имаше нужда от нежност, обич и топлина. Но тя самата излъчваше непоносима болка и тъга. Очите й, които преди предизвикваха като горещо ароматно кафе, сега отблъскваха като тъмна бездна. Не общуваше с никакви мъже извън чисто служебните контакти. Винаги имаше обожатели. Звъняха й и сега. Но режещите метални нотки в иначе сладкия й като карамел глас попарваха бързо ентусиазма. И все по-рядко телефонът й звънеше с покана за вечеря или някакво парти. Дори не мислеше за това. Радваше се, че се е отървала от поредния досадник, както ги определяше, после бързо забравяше и отново насочваше усилията си към детето и работата си.
Джани се беше спотаила в някаква дупка на тиха тъга и ежедневни проблеми, от която дори не опитваше да избяга. Може би още не беше дошъл моментът. При мисълта да се довери на някой мъж или /не дай, Боже/ да започне връзка, получаваше нови пристъпи на лошо настроение. А истината беше съвсем простичка, както всички сериозни и важни неща в живота – имаше нужда от някаква разтърсваща емоция, която да я изтръгне от летаргичното състояние. Имаше нужда от някой, който да стопи болката в очите й, който да запали малка искра, която бавно да унищожи леда в сърцето й. Щеше да е трудна задача. Искаше се много търпение, хъс и много обич, за да успее. Но в кръга й от познати не се срещаше мъж, който би жертвал собствения си егоизъм заради нея.
Джани запали нова цигара, наля си още кока-кола и извади огледалото си от чекмеджето. Беше потънало в прах, неизползвано от доста време. Забърса го с една салфетка и се вгледа в образа си. Определено гримът й добре прикриваше тъмните кръгове под очите й. Погледна прическата си. Беше доста сполучлив кок. Но цяла вечност не беше ходила на фризьор. Загледа се в очите си. Бяха празни. Просто празни. Върна огледалото в шкафа, дръпна отново от цигарата и погледна ръцете си. Имаше изключително красиви ръце, бели, нежни, с фини пръсти и добър маникюр. Лакът й беше непретенциозен и лесен за поддръжка, както всичко по нея напоследък. Но всички тези козметични трикове не можеха да излъжат хората, които я познаваха добре. Джани беше занемарила вида си. Поне в едно беше късметлийка – чарът й компенсираше всичко останало. Ако беше друга жена, направо щеше да изглежда като опърпано врабче.
Прибра се вкъщи доста потисната. Дори й струваше усилия да разгледа домашните на Джейми. Справи се и с това, после вечеряха. Малко след като детето заспа, Джани си наля една чиста водка и се отпусна във ваната. Но не се стигна до обичайния отпускащ ефект. Ароматът на пяната за вана и топлата водичка я възбудиха до тиха лудост. Сега мога да изчукам и някой напълно непознат! Яростно започна да се облива със студена вода, само и само да унищожи еретичните си еротични желания. Не беше подготвена да се справя с това. Сексуалната й енергия винаги беше неизчерпаема. Беше като снежна вихрушка, която след поредния оргазъм се превръщаше в топло нежно докосване на снежинка по бузата. Беше уникална жена. Имаше доста голям сексуален опит. Никога не съжаляваше за сексуалните си преживявания. Те бяха толкова стимулиращи и изпълващи цялата й същност. Още преди да се омъжи, тогавашният й партньор й беше казал: “Твоята страст ще те преследва докато си жива. Не вярвам да има мъж, който веднъж да е бил с теб, и да не те пожелава отново и отново. Ти си най-невероятната любовница, която съм имал!”. Джани знаеше, че е така. Беше минала курса по осъзнаване на сексуалната си енергия. Знаеше отлично, че може да подчини когото си поиска, стига да го пусне в леглото си. Може би магията беше в тънката спойка между чувственост, отдаване, самоувереност, интелект и неизчерпаема изобретателност. Никой досега не беше намерил отговор за тази магия. Но тя самата вече не помнеше колко пречистващо е да се отдаде, да пусне в тялото си една завлядаваща мъжка сила и енергия. Не, всъщност не искаше да си спомня.
В малкото часове, които спа, сънува силни мъжки ръце, които я прегръщаха.

Засече се със Силвия пред асансьора.
- О, Джани, добро утро! Много рано днес.
- Здрасти, Силвия. Имам среща след малко с Чейнс. Танасос няма да дойде навреме. Затова трябва да се подготвя.
- Аха, ясно. Ще имаш ли време за кафе?
- Не, ще го изпия в офиса. Наистина трябва да побързам.
- Добре, ужасна си станала! Като чуеш за работа, всичко забравяш.
- Да ти кажа ли защо? Просто е по-лесно така.
- Откога започна да обичаш лесните неща?
- Не ги обичам, Силвия. Не ги обичам. Но така ми е по-лесно. Мерси за кафето, изчезвам. До после!
Силвия остана сама в офиса си. Не знаеше какво да направи, за да помогне на приятелката си. Опитваше да говорят, да се шегуват. Нищо не помагаше. Просто Джани сякаш беше превърната в друг човек от някаква гадна магьосница. В офиса влезе Голдън.
- Голдън, радвам се да те видя! Май си оздравяла.
- Да ти кажа честно, изобщо не бях болна. Имах нужда от почивка и си я откраднах. Ти как си, Силвия?
- Аз съм добре, но...
- Но? Какво има?
- Притеснявам се за Джани. Напоследък изглежда все по-зле, не се усмихва, не се интересува от нищо извън работата. Тя не беше такъв човек.
- Състоянието й е нормално. След развода и аз не бях много добре. Но се оправих бързо. Заживях с детето при родителите си и някак мина много лесно. А тя е принудена да се оправя сама, да ходи на работа, да се грижи за детето и уроците, да домакинства. Не е лесно.
- Предполагам, Голдън. Но тя винаги е била много ангажирана, а това не е помрачавало настроението й. Сега е сякаш друг човек.
- Забелязвам. Опитах да поговорим, но тя не дава да се говори за състоянието й. Сякаш опитва да докаже сама на себе си, че това е нормално. А ние знаем, че не е. Трябва да измислим нещо!
- Предложих й да спретнем един купон в петък или събота. Ще е хубаво да я измъкнем поне за една вечер.
- Не е лоша идея. Силвия, аз нямам много време, че оправям заплатите. Но ти ще можеш ли да организираш нещата?
- Да, Танасос отсъства и нямам кой знае какво за правене. А и Мирони каза да включим апретурата в купона.
- Ха-ха-ха. Джани ще припадне, ако ги види. С нейния вечен коментар за гумените ботуши... А иначе има много симпатични момчета там. Аз нали ги виждам като идват да подписват документи при мен. То си струва човек да съгреши, – Голдън се засмя – не да ги третира като гумени ботуши.
- Аааааа, за това не знам. – Силвия й намигна заговорнически. – Аз ще организирам нещата, ей сега ще звънна на Мирони. Остава само да измъкнем нашето момиче.
- Няма страшно. Ти уреди всичко! Ако трябва, ще я довлечем насила. Хайде, Силвия, действай! Аз ще помагам с каквото мога.
- Добре. Струва си да помогнем. Джани го заслужава.
- Знам, ще направим каквото можем.


Срещата с Чейнс беше кратка, само за уточняване на някои дребни детайли. Джани нямаше търпение да остане сама в офиса си. Не й се занимаваше с нищо. Разговорите със Силвия, снощните неканени желания, боцкащите съзнанието й като малки трънчета мисли – всичко това я правеше нервна и объркана. Не можеше да се съсредоточи върху нищо. Мисълта й се пилееше насам-натам. Сто пъти започваше да преглежда офертите от електронната си поща, все не стигаше дори до средата на писмата. Обади се на Харианг, че излиза по работа. Просто си тръгна. И без това нямаше да има никакъв смисъл от безмозъчно висене в офиса. Днес беше безполезна за “Бета”.
Обикаляше улиците сама. Разгледа витрините на любимите си магазини. Беше вманиачена на тема дамски чанти. При предишни изблици на депресия решаваше да си купи чанта и това винаги действаше. Не и сега обаче. Нямаше нито желание, нито настроение за покупки. Просто обикаляше. Беше пуснала косата си. Есенният вятър разпиляваше блестящите кичури във всички посоки. Загледа се в отражението си в една витрина. Ужас! Приличам на пропъдена от морското царство сирена. Много важно! За секунда се замисли дали не е крайно време да подстриже косата си, но бързо разкара подобна идея. До вечерта обикаляше без цел и посока.
Но тази нощ поне спа, без да се измъчва от еротични сънища и копнежи. Явно още не беше готова да пречупи съпротивата си към промяна.

Малко преди края на работното време й звънна Силвия.
- Джани, добре, че те хващам. Звъня да се разберем за довечера.
- За довечера ли? Какво да се разбираме?
- Ама ти май си забравила. Петък е. Довечера е купонът. Ще бъдем 15-20 души от фирмата. Запазила съм места в заведението до вашия блок. Има диджей. Резервацията е за девет часа.
- Кога пък успя да организираш всичко? Аз изобщо даже не знам, че е петък днес.
- Къде е малкият?
- Джейми отива при нашите за уикенда. Сигурно баща ми вече го е взел от училище.
- Значи нямаш никакви оправдания! Ще мина да те взема към осем и нещо. И на купон!
- Силвия, не ми се идва. Хайде някой друг път.
- Няма друг път! Ще те взема от вас. Сега изчезвам, че искам да се изкъпя и да си оправя косата. Нали трябва да съм хубава за купона!
- Ти винаги си хубава!
- Ти също! Хайде, до после!
Джани още държеше слушалката на телефона в ръката си. Наистина беше забравила за купона. Изобщо не й беше до никакви заведения, танци и безсмислени разговори.
Силвия не беше убедена, че Джани ще дойде. Звънна на Голдън. Уговориха се двете да отидат у приятелката си към осем и половина и да я изнудят да излезе. Уговориха се и Мирони да звънне на Джани по това време, идеята беше уж да й напомни за купона и да й каже, че и той ще бъде там. Тримата си обещаха да намерят някакъв начин да я измъкнат от това състояние на пълно безразличие. Крайно време беше. Не можеха да разчитат, че тя самата изведнъж ще проумее, че животът продължава. И животът не е времето, разпределено между “Бета” и Джейми.