автор: paloma29

Един глас пронизва тишината.
Той може да няма лице –
но е тук и звучи в него името на самотата.
Не чуваш ли, това е гласът на моето сърце.

От сълзи удавена в мрака –
вървя без посока напред.
Без дъх ме остави тъгата,
затова, че те обичам, а те няма до мен.

Каква е жестока с мен съдбата!
Щастлива ли си – ми тихо шепти?
Да кацне щастието ти на ръката
за миг, а после да отлети.

Една надежда забравена блести в тъмнината –
да те очаквам с изморени очи.
Тя - надеждата, тя - светлината
единствено последна умира, нали?