автор: PapurcheMehurche

В 3 следобед в неделя Джани прибра и последния парцал. Свърши се и великото чистене, и великият ремонт! Най-после! Пусна кафемашината и мина отново да огледа апартамента. Беше доволна.
Оставаха разни дреболии за довършване, но не бяха болка за умиране. И на тях щеше да им дойде времето някога. Наля си кафе и с някакво невероятно облекчение и видимо удоволствие се настани на сенчестата тераса на хола да го изпие. Тъкмо имаше време да прецени с какво ще посрещне семейството си на така нареченото “освещаване” на ремонтирания апартамент. Обичаше да си прави списъци. Още повече й харесваше да отмята в тях приключените задачки. Реши да приготви пилешки пържоли с гъби и сос във фурната. Списъкът за пазаруване беше готов. Малко по-късно купи всичко нужно за вечерята. Нареди пържолите в йенската тенджера и ги сложи да къкрят във фурната. Изми зеленчуците за салатата и ги прибра в хладилника. Беше краят на август, но жегата си оставаше лятна. Едва тогава влезе в банята. Нямаше време за вана и глезотийки, но поне си взе освежаващ душ. Остави косата си да съхне на естествената температура на въздуха. Дори си сложи леко гримче. Два часа по-късно беше готова с подредената маса и всички ястия.
Джейми звънеше неистово на вратата. Джани го посрещна с огромна прегръдка и много целувки.
- Ей, зайче, така ми липсваше! Как си? Как изкара ваканцията? Влизайте де – покани родителите си с движение на ръката и кимване в посока на хола.
- Мамо, и ти ми липсваше. Ама на село беше супер. Много нови приятелчета си имам вече. Вие оправихте ли всичко вкъщи?
- Да, зайче. Събувай се и ще огледаш дали си доволен.
- Джани, къде да сложа багажа?
- Дай ми чантите, татко. Влизайте де. В коридора ли ще стоим?!
Покани ги в хола. Дани и Джеймс се оглеждаха сякаш за първи път влизаха в това жилище.
- Браво на теб! Всичко си свършила.
- Постарах се. Искате ли да разгледате? Вижте другите стаи. Аз през това време ще сервирам салатите.
Родителите й минаха през всички помещения в апартамента. Джейми се провикна:
- Мамо, моята стая е най-хубава. Много е готино! Вече ще спя тук сам. Супер е!
- Радвам се, че си доволен, Джейми. Вуйчо ти боядиса стените и тавана. И много се постара.
- Личи си. Всичко е много хубаво. А тати къде е?
Джани не беше подготвена за подобен въпрос, но все пак трябваше да отговори нещо:
- Замина по работа. Извън града е.
- Кога ще се върне? – Джейми отваряше едно по едно чекмеджетата и се чудеше откъде да почне най-напред да вади играчките си. – Няма ли да вечеря с нас?
- Не, зайче. Нали ти казвам, че е извън града.
- Жалко. Домъчня ми за него.
Джани не можеше да навлиза повече в тази деликатна тема. Затова остави малкия да се рови в подредените шкафове и се върна в хола.
- Е, какво ще кажете? – обърна се към родителите си, докато наливаше водка в чашите.
- Ами аз нямам думи. Много хубаво е станало. Ако и майка ти не намери кусури, значи всичко е о`кей. – Джеймс запали цигара, пушеше много повече дори от дъщеря си.
- Ти пък, какви кусури! Всичко е много добре. Джани, гордеем се с теб. Ти си направо мъжко момиче! Не мога да повярвам, че се справи.
- Стига де, мамо! Да не съм бебе! Пък и нямах избор. Остават две седмици до началото на учебната година. Имам да пазарувам сто неща, за да подготвя първолака. А и от утре отново почвам работа. Отпускът ми свърши. Така че, за ремонти повече нямам време. И не искам повече да чувам думата ремонт поне в следващите пет години.
Тримата се засмяха.
- А ти как си? Антон обаждал ли се е?
- Да, имал планове да замине да работи в Испания – нямало какво повече да го задържа тук. Дано замине. Така ще е по-лесно Джейми да свикне с новата ситуация. Ще бъде малко по-безболезнен преход.
- Ако изобщо такъв преход може да е безболезнен! – Дани отпи от водката си. – Питах ти как се чувстваш.
- Не знам. Нямах много време да мисля. Но по някакъв начин съм горда от себе си и изпитвам удовлетворение. Доказах си, че мога да се справям и да оцелявам в трудни моменти. Само дето няма част от тялото, която да не ме боли ужасно. Имам такава мускулна треска. С тези вдигания и мъкнения на мебели нямам никаква нужда от фитнес!
- Имаш доста изморен вид, отслабнала си. И косата ти е ужасна.
- Стига де, мамо! Утре ще отида на фризьор. Не остана време за ваканционни лиготийки.
- Джани, абе няма ли да сервираш вечерята. Пропуснахме обяда и нещо стомахът ми свири симфоничен концерт.
- Сервирам, татко. – Джани се усмихна, обичаше баща си, а и тя беше неговото момиченце. – Извикайте малкия да хапне, че той сигурно не може да се нарадва на стаята си.
Седнаха четиримата на масата. Джейми хапваше набързо, сякаш играчките му щяха да избягат.
- Мамо, много е вкусно. Обичам гъби.
- Знам, зайче. Затова приготвих такава вечеря.
- Мамо, ти кога почваш работа?
- Утре, миличък. Хич не ми се почва. Много съм изморена след ремонта, ама няма как.
- Ми аз сам ли ще стоя?
- Не, – Дани се обърна към внук си – ще дойдеш у нас за още някой ден. Как ще стоиш сам?
- Бабо, ама той татко може да ме гледа.
- Нали е в командировка, Джейми.
- Да бе, той никога не работи, баш сега отишъл в командировка. Сигурно са се скарали нещо с мама и сега се сърди. – Малкият беше доста оперен за своите непълни седем годинки. – Така ли е, мамо?
- Не съвсем. Просто му се отвори нова работа извън града. Яж сега, ще говорим после.
Дани и Джеймс наблюдаваха дъщеря си и внук си с истинска болка. И двамата осъзнаваха, че им предстоят трудни времена. Не знаеха и доколко е подготвена Джани да се справи с всичко, но пък с ремонта успя. Сигурно щеше да е така и занапред. Дани обичаше да казва за дъщеря си, че е едно удивително силно момиче. Но това момиче вече беше станало жена, имаше свой дом и дете. И точно тази жена не познаваха нито тя, нито Джеймс. Не знаеха колко ще бъдат силата, куражът и издържливостта й. И се тревожеха. Повече от всичко ги измъчваше неизвестността – щеше ли детето им да преодолее този срив в живота си. Дани поне сто пъти се беше проклела през изминалите години за това, че не проявиха натиск и не попречиха на този брак изобщо да започне. Но Джани беше такава навита глава – вземеше ли някакво решение, никой и нищо не можеха да й повлияят. Говориха си с Джеймс за това през изминалата седмица. Може пък точно тази особеност в характера й да бъде много полезна за нея самата сега. Дъщеря им беше силно независима, адски своенравна и често я наричаха луда глава. Но пък Джани имаше една невероятна способност – винаги намираше изход и решение от всяка ситуация. Дано тънкият й усет да не се повлияе от сегашната ситуация! Надяваха се, че тяхното пораснало момиче ще има куража да се справи и да си извоюва по-добър и щастлив живот. А и те самите нямаше да я изоставят при никакви обстоятелства. Да, Джани често правеше грешки – кога по-сериозни, кога по-дребни – но всяка нейна грешка беше поправима. Поне засега. Бяха готови да я подкрепят и да й дават съвети, макар че тя никога не приемаше съвети. Изслушваше любезно какво й говорят. После така или иначе правеше точно каквото си е наумила. На всичките аргументи от вида на “казваме ти го, за да не си строшиш главата” Джани с усмивка отговаряше, че продпочита да си строши главата, но само така може да разбере дали постъпва правилно.
Джеймс се обърна към дъщеря си:
- Ако искаш, идвай да спиш у нас след работа. Знаеш, че има място.
- Благодаря, татко, но предпочитам собственото си легло. Освен това ще имам доста работа тази седмица. Имам някои идеи, които трябва да влязат в действие. А и тук най-добре си почивам. Освен това сигурно ще е голям кеф да си легна в собственото си легло. Тази вечер за първи път ще си спя в него като нормален човек.
- Аз само казвам. Ако имаш нужда, идвай, ако нещо ти трябва – обаждай се.
- Ще се възползвам. Но най-важното е, че ми помагате за Джейми. Иначе не знам какво щях да правя.
- Та той ни е внук! Няма да ви изоставим я.
- Е, вие малко ме изоставихте по време на ремонта. Ама нищо. Предполагам, че е било с педагогическа цел – да порасна и да се науча да разчитам сама на себе си. Целта беше преизпълнена!
Дани и Джеймс не реагираха. Спестиха си коментара. А и как можеха да й обяснят колко изплашени са и те самите. Как можеха да й обяснят, че не знаят нито какво да й кажат, нито какво да я посъветват? Така поне нещата някак от самосебе си се развиваха. И май беше по-добре.
Джани донесе от кухнята огромни купи, пълни с мелба. Повика сина си – детето обожаваше сладолед.
- Мамо, страхотна си! Много обичам сладолед. Ще ми сложиш ли още?
- Ти първо изяж този. Има една голяма кутия. Ще я вземете, като тръгвате после.
- Бабо, айде вече да тръгваме. Много ми се приспа. Мамо, нали не се сърдиш, че искам да си ходим.
- Не, зайче. И аз трябва да оправя масата и да си лягам. Утре съм на работа и ми се иска да си почина.
Малко по-късно родителите й се сбогуваха с нея и тръгнаха. Джейми едва успя да си обуе сандалките. Пътуването и емоциите от деня доста го бяха изтощили.
Джани прибра масата. Изми чиниите и чашите. Изпуши една цигара на терасата в топлата, но беззвездна лятна нощ. После си легна.
Странно усещане й предизвика новата спалня. Лежеше с отворени очи и не можеше да заспи. Направи си равносметка за изминалите дни. Ремонтът приключи успешно. Беше дори повече от доволна. Вкъщи ухаеше на чисто, на бои и препарати все още, но беше пречистваща миризма. Само дето някак по-осезаема беше празнотата в леглото й. Не страдаше от това, че Антон го няма. Не й липсваше нито тялото му, нито сънят му, нищо. Но се чувстваше празна отвътре. Сякаш нещо в нея беше счупено, някакъв важен детайл, който не подлежеше нито на основен ремонт, нито на подмяна. Вярата й в доброто беше доста разколебана. Усещането за любов и взаимност беше непозната територия. Мечтите й бяха само бледи спомени от един друг живот. Не знаеше изобщо дали й е останало сърце. Не можеше да погледне напред. Не искаше да си поставя никакви цели. Задачите си сведе до служебните задължения и успешния старт на учебната година за сина й.
В стаята нахлуваше странно спокойствие. Подобно на тишината в морга, тишината в нейната собствена спалня беше зловеща и режеше като нож. Не се страхуваше от това, че е самичка вкъщи. Страхуваше се обаче да си пожелае нещо. Имаше нужда от спокойствие и от една лековита любов, която да заздрави раните й, да й върне усмивката и да я накара отново да мечтае. Майната му, какво толкова го мисля? Имам детето и работата си. Ще си повярвам, че не ми трябва нищо друго!
Тишината в спалнята се накъсваше от тихите й хлипания насън.