автор: estirrys

В памет на Яна Язова

Аз пиша вече:
тук
сега
за някого
в таз погубена България
избълва се на времето хербария

И сухите листа намериха си улици
понеже бе съдбата есенна
в пустинята на стъпките надвесени
тежаха като устни

и сякаш бавно върнали душите си
започнаха с цветове да се обличат
чернееха от кърваво до свято
после бавно се събличаха

и в тоз хербарий плуваха избесени
поети разни,мои съкровенни
една жена на име:Яна Язова
погледна ме с черното си бреме

и песните и станаха ми сънища
сред циганските ласки на сълзите ми
погледнах я а после проговорихме
едни и същи тичаха душите ни
по улици,през калните огньове
в торбите на безименните нощи
през брачните мостове на луните
през шарения камък на смъртта
до,който хората изменяха лицата си
а ние го отмивахме с погледи
понеже никак нямаше значение,какво ще срещнеме по пътя си....