автор: PapurcheMehurche

3

Сутринта дойде след безкрайната нощ на болки. Джани беше толкова изтощена, не можеше даже да мисли. Хвана първото такси и с последните си сили се довлече до клиниката.
Взеха й кръв и я оставиха да чака ей така, без никаква сигурна диагноза и перспектива за намаляване на болката.
Четвъртъкът и петъкът си минаха в жестока, разкъсваща болка. Джани беше на ръба на самосъжалението. Тромбофлебитът вече беше потвърден, но май лекарствата нямаха никакъв ефект. И най-болезненото беше, че Джани си стоеше самичка – изоставена и забравена от всичко и всички. Единственият човек, който не я остави, беше колежката й от офиса Дина. Хубаво, 20-годишно момиче, което все повече израстваше пред очите й. Е, между другото беше и дъщеря на шефа й, но какво от това? Джани беше административен директор в една строителна фирма. Не си падаше по строителството, но след онзи тъжен септември миналата година това беше първата работа, която й попадна. Имаше дни, когато антажиментите й в офиса бяха толкова много, че не помнеше как се е прибрала вкъщи. Но имаше и дни на тихо лентяйстване. Точно тези дни Джани мразеше повече от всичко. Това беше време за връщане към спомените и към онази принципно забранена тема - Тед.

Дина изми чиниите и се провикна от кухненския бокс:
- Джани, искаш ли да ти направя нещо за хапване или каквото и да е?
- Не, Дина, благодаря ти. Не искам нищо друго. Просто тази болка трябва да спре. Не издържам вече. А предстоят почивни дни. Просто не знам какво ще правя. Не мога да понасям повече. Толкова е изтощително.
- Всичко ще се оправи. Все пак само от два дни си на лекарства. Ще видиш, че в понеделник ще си чисто нова. – Дина се опитваше да придаде увереност на гласа си, но не се получи.
- Може и да се оправи. Аз нали винаги се оправям. Но малко съм изплашена. – Джани премести кичур коса от лицето си. – Дано утре е по-добре от днес.
Дина се върна отново в бокса. Чудеше се как да изкара приятелката си от това болезнено състояние. Но не можеше да измисли нищо.
- Чувала ли си се с Тед?
- Не само. В сряда пихме кафе. Всъщност след срещата с него ме заболя кракът. Не че той е виновен за това де. Но просто да се бележи датата на срещата, като че ли и без това не ги помня наизуст.
- Джани, стига де. Я се стегни! И какво стана?
- Ами нищо. Както винаги. Един добър приятел, загрижен за добрата си приятелка. Имал и някакви проблеми в работата. Едва издържа половин час да пием кафе и бързеше да изчезне.
- А ти? Как си след това кафе?
- Както винаги. Дина, нищо не помага. Абсолютно нищо. Толкова пъти се самонавивам, че той е минало. Виждаш с колко мъже излизам напоследък. Но никой от тях не ми е интересен. А сигурно има свястни мъже между тях. Просто нямам очи за друг. Каквото и да правя, колкото и да давам вид, че ми е хубаво – не се получава. Чукам се с някои от тях, но какво от това. Просто това към Тед не умира. И ще се побъркам, ако продължавам така.
- Недей мисли за него сега! Имаш нужда от сили, за да се справиш с тромбофлебита. После ще се намери някакво решение. Ще видиш! Освен това всичко продължи прекалено дълго.
- Знам. На моменти ми се струва, че цял живот съм в това състояние на болезнено очакване, че най-накрая Тед ще дойде и ще намери начина да ме обича. А после сякаш дните от последната до поредната среща са били само миг, в който единственото ми занимание е било да чакам да го видя отново. Знаеш, че не искам да съм такава. Виждаш колко усилия полагам. Просто все нищо не излиза. Колко още мъже трябва да добавя в списъка на тези, които чукам, за да забравя? – Джани се сви от болка. – И това е все едно съм зависима от наркотик. Вземам Тед в непремерени дози. После минавам през състояние на физическа болка, когато вече го няма. И накрая остава безумната психическа разруха. Не знам до кога. Сигурно докато съм жива.
- Джани, стига вече. Спри се! Моля те, остави тези мисли сега. Може би той още не е готов. Може да има други причини.
- Да. Има една единствена – просто той не ме обича. Това е всичко. И трябва да го приема. Някога!
- Не вярвам. Та толкова време не може да не те е обикнал. Просто не вярвам, че е бил до теб толкова близо и не е разбрал каква жена си.
- Стига, Дина. Това са само приказки за успокояване на болното ми самочувствие. Можем да се правим на всичко. Можем да лъжем и говорим безсмислици. Но не можем да си заповядаме обичане или мразене.
- Не знам. Наистина не знам как се стигна дотук. Та ти не даваше вид на жена, която може да се влюби, още по-малко пък така безразсъдно! Всъщност как започна всичко? Никога не си ми разказвала тази история.
- Наистина ли искаш да знаеш? Добре. И без това не мога да мърдам от леглото. Но мога да говоря.
Джани посегна към цигарите си и за миг се усмихна, потопена в спомена за една голяма любов.
- Бяхме колеги в старата фирма. Но никога не го бях забелязвала. Всъщност аз работих в администрацията. Разказвала съм ти за тази работа, нали? Той беше в друга сграда – в апретурния цех. Може и да съм го виждала, но никога не бях говорила с него по никакви въпроси. Просто един от многото хора в оня цех. А аз все още се изживявах като много важна. Не съм се правила на интересна, но пък изобщо не ми пукаше за работещите там. Наричах ги “гумените ботуши” и разни такива.
- И не сте се виждали? – Дина се намести по-удобно на фотьойла в очакване на цялата история.
- Той твърдеше, че даже съм го черпила бонбони в офиса ми и че сме говорили. Но аз не помня такива неща. Моментът беше поредният шибан момент в живота ми. Бях в тотално объркване. Бракът ми приключи, тоест изгоних мъжа си от нас. Останах в кашата на заеми, ремонт на апартамента и син, на когото му предстоеше да бъде първокласник. На фона на това, просто не виждах никого и не ме интересуваше никой мъж.
- Не беше ли много самотна? Как си минала всичко това?
- О, Дина! Това е друга история. Освен това си научих урока – рано или късно човек плаща за грешките си. И плаща безбожна цена.
Джани запали нова цигара. Прекаляваше с пушенето. Ужасен безподобен навик, но пък всяка цигара й доставяше удоволствие. И се потопи в спомена.

4

Джани погледна разпечатката пред себе си. Пълен кошмар! Ровеше се в бюджета на администрацията за изминалия месец. Ама че цифри. Не можеше да повярва, че за консумативи и какви ли не офис щуротии са похарчили два пъти повече от заложената в месечния бюджет сума. Разгледа фактурите. Всичко си беше съвсем нормално. Оставаше й само да провери все пак дали всички тези неща реално са влезли във фирмата. Но може и да са. “Бета” беше голяма производствена фирма. Занимаваха се с производството на дънкови и спортни облекла. Основната продукция беше на ишлеме и изцяло за външни пазари. То пък в Източна Европа какви ли пазари в годините на преход и тотално обедняване! На вратата се почука.
- Влизай! – Джани разтърка очи, напоследък нещо и зрението й не беше наред, ама на фона на всичко останало, кой да ти мисли за това.
- Ей, какво си се заровила в тия бумаги? – Беше Силвия, секретарката на фирмата. – Не ти ли е време за едно кафенце? Ще се преработиш накрая.
- Да бе. Добре поне, че е работата. Спасяваща от мисли дейност е работата, Силвия.
- Знам, знам. Ще оставаш ли до късно тази вечер?
- Не, мисля да се прибирам навреме. Все още съм на етап – тотален хаос вкъщи. Освен това ще дойде майсторът да се договорим за паркета. Реших да сложа паркет в хола. Та поне като го правя, да го правя като хората.
- Какво ще правиш през уикенда? Мислим утре вечер да се съберем някъде на хапка и пийка и да потанцуваме. И не приемам оправдания.
- О, Силвия, не ми е до купони сега. Трябва да свърша някак този ремонт. После ще видим.
- Стига де, ден по-рано или ден по-късно – има ли значение?
- Не че има, но искам да приключа с това. Още малко време ми остава. Ей го къде е септември! Детето ще тръгне на училище,а аз още не съм му оправила стаята дори.
- Добре де, помисли си! Аз ще бягам, че шефът ще почне да призвънява. Айде, ще ти звънна да обядваме заедно.
- О`кей. Звънни!
Джани отново се зарови в отчета на отдела за месеца. Така и не успя да обядва. Довърши неприятните сметки, събра документите и ги затвори в бюрото си. В понеделник ще продължа с това. Имам още ден-два докато оправя всичко.
Прибра се вкъщи. Цареше пълна тишина. Странно! Очакваше съпруга й да е там и да оправя нещо. Започнаха тотален ремонт на жилището. Всичко беше затрупано в найлони, стари покривки и листове с проекти и сметки.
- Антон, тук ли си? – продължи да се преоблича с работни дрехи, все пак ремонтът си е ремонт.
- Да, Мише. – съпругът й излезе от бокса.
По нищо не личеше да е започвал да ремонтира каквото и да било.
- Докъде я докара днес?
- Аз ли? Ами нищо не съм правил. Чаках да дойде майсторът да шпаклова тавана в хола. Ама той не дойде.
- Как така? И ти нищо не си пипнал досега?
Всъщност въпросът нямаше нужда от отговор. Джани започваше да се вбесява. Цял месец се разкъсваше между ангажиментите в работата си и този ремонт. А Антон просто се мотаеше, не работеше нищо – както винаги – само недоволстваше, че изобщо са се захванали с този ремонт.
- Антон, докога така? Докога ще сме в този ремонт?
- Стига де, Мише! Какво толкова искаш?
Джани полудя. Не й стигаше да носи всички отговорности в семейството вече шест години. Милото обръщение “Мише”, което той използваше към нея, я вбесяваше. Не издържаше на напрежението да бъде работеща жена, майка, домакиня, съпруга и всичко останало. Усещаше как пулсът й зачестява до лудост. Едва си поемаше дъх, а се опитваше да замълчи, както всъщност правеше през изминалите години.
- Престани! Омръзна ми да се прибирам скапана от умора всеки ден и да виждам, че всичко си е както вчера. Не мога повече!
- Като не ти харесва, намери си някой друг да ти оправя апартамента. Аз да не съм майстор. Изобщо защо го почнахме?
- Защо ли? Защото имаш син, който има нужда да живее в добре поддържано жилище. Защото аз самата имам нужда да се прибера вкъщи и да се чувствам като в дом, а не като на хотел. Затова!
- Ще го оправим де, не ми се нерви сега!
Джани изчака само секунда преди да се задуши от нов изблик на нерви и ярост.
- Слушай, ако не ти се прави нищо, не прави! Мога да се справя и сама. Не издържам повече. Писна ми да мисля за всичко. За какво в крайна сметка си ми ти? Не работиш, не правиш нищо вкъщи, не ти пука за детето, а за мен изобщо да не говорим.
- Като си много отворена, оправяй се сама!
- Така ли стана? Добре. Аз мога да се оправя сама, както винаги съм правила. Въпросът е ти за какво си ми тогава. Щом сведохме нещата дотук, нека вече вземем някакво решение – не искам съпруг, който се е впил в мен като някакъв паразит. Не мога вече да издържам. Та аз съм на двадесет и осем години! А се чувствам като стара лелка.
- Като искаш, ще си тръгна – Антон грабна ключовете за колата.
- Добре. Но този път ще е завинаги! Знаеш, че сме се разделяли и събирали поне сто пъти. Знаеш, че винаги съм давала шанс след обещанието, че ще се промениш. Не, Антон, този път шанс няма да има. Прекалено много болка събрах за тези години. Не съм щастлива! Не ми се прибира вкъщи, защото в продължение на толкова години ми омръзна една и съща картинка – цигарите, кафето, дистанционното и обявите за покупко-продажби на коли. Не искам повече да живея така.
- Стига си се правила, к`во толкова недоволстваш?
- Дори не ми се води този разговор. Води ли сме го стотици пъти. И полза няма. Обещания безкрай, изпълнение никакво. Лошото е, че ти самият не осъзнаваш нищо от нещата, които ти говоря. А още по-лошото е, че никога няма да ги осъзнаеш.
- Добре бе, Мишо, ще се махна. Щом толкова искаш!
- Престани да ме наричаш така, имам си име. И да, това искам. Тръгвай си. И пак ти казвам – този път с еднопосочен билет.
Антон се огледа в хаоса.
- Представям си какъв ремонт ще направиш сама! – изхили се гадно и отново се огледа.
- Представяй си каквото искаш. Вече не ме интересува. Ще ти помогна за багажа и край.
Джани хвърли недопушената цигара в пепелника и отвори гардероба. Потиснала за пореден път сълзите на унижение и болка, започна бавно и методично да нахвърля дрехите му в найлоновите чували, които ползваха за покриване на мебелите. Отваряше чекмедже след чекмедже и пълнеше чувалите с някаква ненормална съсредоточеност. Успяваше да преглътне всяка една от думите, които й идваха на устата. И без това няма смисъл. Защо да се нараняваме с поредни обиди и разговори. Всичко свърши много отдавна. Повече от два часа й отне да събере багажа му. Замъкна чувалите до входната врата. А Антон просто присъстваше – както винаги през всичките години на брака им.
- Готово. Този е последният – Джани довлачи последния чувал с багаж до купчината. – Можеш да тръгваш вече.
- Тръгвам и няма да се върна!
- Тръгвай, аз и без това не искам да се връщаш повече. Никога!
- Добре, Мише, ти реши така. Само да знаеш, че и да ме молиш, няма да се върна повече.
- Няма за какво да те моля. Ще се видим някой от следващите дни да поговорим за подробностите.
- Добре, чао. Дано никога докато съм жив не бъдеш щастлива. Аз лично ще се погрижа за това! Обещавам ти го!
- Няма да ти отговоря със същото. Просто бъди жив и здрав, за да се научиш един ден какво е животът ти и как да го живееш.
Джани затвори входната врата. Превъртя ключа два пъти за по-сигурно. Не искаше да го вижда повече. Никога! Но никога е много дълго време все пак! Извади някаква забравена фанта от хладилника и отиде до телефона. Все пак трябваше да уведоми родителите си за това решение. Джейми беше при тях. Трябваше да са подготвени, че ще се грижат за него още малко. Остави телефона да звъни и след шестото позвъняване чу гласа на майка си:
- Ало, кой е? – Дани имаше почти същия глас като дъщеря си, но пречупен през 24-годишната им възрастова разлика.
- Аз съм, мамо. Виж, не е удобно да ти обяснявам по телефона. Ще остана да спя тук тази нощ, утре по някое време ще дойда да поговорим.
- Джани, какво е станало? Звучиш зле.
- Току-що изгоних Антон от вкъщи и завинаги.
- Не мога да кажа нищо. Ти си решаваш тези неща сама, няма да ти се месим. Помисли ли добре преди да го направиш?
- Мислила съм за това хиляди пъти. Това е единственото решение. Ще се справя. Молбата ми е само да се погрижите за Джейми. Ще ми е нужно мъничко време, докато оправя хаоса в апартамента. После ще започне учебната година и малко по малко всичко ще се подреди.
- Дано се подреди! Обади се, ако имаш нужда от нещо, ние сме си вкъщи.
- Добре, мамо, но ще се оправя. Хайде, утре по някое време ще мина.
- Добре, до утре.
Джани седна на пода и се огледа. В хола беше истински ад. Прозорците бяха свалени за подмяна с нова дограма. Част от стените бях шпакловани. Таванът беше наполовина завършен с някаква грозна сива шпакловка. Врати нямаше никъде. По земята освен хартии и найлони се търкаляха и фасове от безброй цигари. Положението в другите стаи не беше по-добро. Мебелите стояха в средата на стаите, закрити от безподобни по вид и цвят покривала. Неразбория, мръсотия, хаос. Джани се опитваше да гледа нещата около себе си, не вътре в себе си. А беше и по-лесно. Опитваше да остави размислите за утре или някога, но афектът от сцената преди малко вече минаваше. И нейният разум – този неверен приятел – се намесваше бавно, но трайно. Е, сложих край ако не на брака с Антон, то поне на съвместното съжителство, което вече беше невъзможно. И странно – не заради друг или друга, а заради още хиляди причини. Колко години минаха ей така – подарени на вятъра. Безпаметни години. Ожениха се без много да му мислят, роди се дете. После се започна истинската битка. От слънчево озарено момиче Джани започна да се превръща в зряла жена, граничеща с пенсионна възраст. Стовари й се на гърба прехраната на семейството, отговорността за дом и бъдеще. С една дума всичко. И носеше този товар съвсем самичка. Не можеше да се оплаче на родителите й – те бяха против този брак от самото начало. Помагаха й постоянно със средства и съвети, но не можеха да й отнемат болката. Горчиво разочарование от съвместителството с неподходящия човек. Болка, която тя самата беше повикала и трябваше да преживее. Или да се предаде и да бъде онази жена, която е пример в едно нормално общество, където всички имат своите законни съпрузи, законни деца, законни жилища, законна месторабота... И купища незаконни мисли. Не можеше повече да бъде себе си, защото се изгуби в догмите на обществото на “трябва” и “не трябва”, на лъжите. Никой не можеше да измие и излекува раните от хилядите обиди и унижения. Никой и сигурно никога! Джани се задушаваше в собствената си лудница. Съпруг, който имаше една мисъл и цел в живота – покупко-продажбата на коли, прекрасно дете, което й даваше смисъл, родители, които мълчаливо напомняха грешката й, брат, който се разкъсваше между желанието да я обвини и помогне едновременно. Работа, която я мотивираше и й даваше самоувереност. Дом, който се нуждаеше спешно от ремонт, за да стане онова местенце, в което човек с удоволствие се връща след дълъг ден или път.
Насили се да заплаче. Не идваха никакви сълзи. Само едно болезнено парене в очите и учестено дишане. Но благодатната отмора на сълзите все още я нямаше. Джани се опита да си припомни какво се беше случило с нея, с Антон, какво стана с брака им. Естествено, тя не беше самовлюбена глупачка. Знаеше, че и тя носи вина за развоя на събитията. Всъщност основната й вина беше, че никога не обикна съпруга си. Тя се омъжи за него, за да забрави една любов, която никога нямаше да бъде възможна. А той, защото видя в нея изгодната възможност да избяга от проблемите на семейството си и финансовите недоимъци. Тъжна равносметка. Но пък абсолютно обективна!
Всъщност може би точно сега беше времето за спомените и плановете. А може би това време никога не съвпадаше с подходящия момент. Кой знае? Може би времето от поредната до следващата цигара е достатъчно за вземане на важно решение. Може би никога не е достатъчно за обрат в живота.
Джани запали нова цигара и се опита да мисли практично. Винаги успяваше да избяга от капаните на моментните състояния и проблеми. Обичаше един израз на Скарлет от “Отнесени от вихъра” – “Дрън-дрън. Утре ще му мисля!”. Но утре е безкрайно далече. А днес... днес приключи един брак, който я беше оковал в безнадеждност, и живот единствено в настоящето. А и какво минало, по дяволите. Опитваше се да намери поне един спомен за хубаво място, където са били с Антон, или на някаква чиста емоция, която са преживели. Нямаше. Ровеше се единствено в купчина боклук. В една грамада от много обиди. Всъщност съпругът й никога не я беше удрял, не пиеше, не търсеше други жени. Но това не означаваше абсолютно нищо. Той никога не се опита да се вгледа в жената, с която живееше. Нито веднъж не успя да предусети настроението й, дребни жестове на внимание или пък нещо специално, нито празниците – нищо не правеше, за да докосне сърцето й. Джани свикна да живее така. Имаше малко приятели – само нейни. Имаше малко интереси – само нейни. Имаше малко желания – опитваше да си ги изпълнява сама. Но нямаше мечти. Те се разпаднаха на дребни кристалчета от болка и несбъднати сънища. Целият й живот се разпадна на точно такива несиметрични кристалчета, които бяха красиви, но излъчваха отчуждение и студ. Болезнен студ. А тя беше толкова млада... Запали поредна цигара, сякаш с това щеше да намали напрежението си. Не можеше да си спомни да са се забавлявали заедно някъде. Не се сети и за нещо простичко, което са направили някога заедно. Дори не гледаха заедно собственото си дете! Та той се срамуваше да го изведе на разходка дори! Странно, иначе не беше лош човек. Но Антон никога нямаше да порасне. Беше от оная порода мъже, които, където и да отидат, винаги няма да са на точното място или ще са закъснели.
Време е да се стегна! Време е да видя откъде ще я почна. Джани завърза косата си на опашка и се запъти към разхвърляните бележки и стокови разписки. Трябваше да подреди плана за действие. И времето, и парите бяха ограничени. Така че се надяваше и този път изключителният й усет за справяне с всякакви ситуации да не я подведе. Реши да започне стая по стая. И без това така е по-подредено - като бизнес задачка. А тя умееше да решава такива задачки. Започна със спалнята – най-самотната стая на света. Изброи всичко, което е за вършене там. Продължи с детската, хола, бокса, банята и тоалетната. За финал добави коридорите. Получи се наистина дълъг списък с номерирани задачки. Оставаше само да добави приблизителните суми и да види как ще действа.
Минаваше шест сутринта, когато списъкът беше готов. А Джани дори не усещаше умората от изминалия безкраен ден и опустошителната нощ. Остана да посрещне изгрева така – самичка, както винаги. Един малък боец, готов да се включи в поредната битка. Да, тя беше готова да продължи напред. Моментите на отчаяние са си само моменти на отчаяние и нищо повече.