автор: bombata2

Понякога се питам друже мой, защо живеем като прокълнати, чий ли грехове изплащаме, защо ли нямаме покой, и посоките ни все с обрати наново пак захващаме.
Понякога,а може всякога с яд със нерви със тъга, мечтите си ний търсим все отчаяно, не спираме със туй оплакване, с незаслужена вина, пак сме най-окаяни. Тръбят ни че народ сме ний били, окичен със победи в битки славни, утешават ни със свято минало, а вместо с лаври, награждават ни с беди че все били сме с некадърни Главни, идеали във интригите погинали. Дали,дали това проклето малодушие е затуй че дълго сме робували на чужди и на свои неудачи и понякога със стонове приглушени, опитваме все пак да хулиме, на крехкото ни благоденствие палачите. Колко ли е нужно да порасне, куражът ни за чест и за достойнство в почвата на вечни клевети и свади, за жалост пазен днес да не угасне, от почерненото клето войнство на отчаяни човешки клади. 15.03.2013г.