Джани включи компютъра. Беше толкова отегчена,че не знаеше какво точно прави и защо го прави. Приятелката й Ан й беше споменала онзи ден за някакъв сайт за запознанства. Защо пък не?
И без това реалностите напоследък се различаваха ужасно от сънищата и копнежите. “За да ползвате услугите на сайта, се нуждаете от предварителна регистрация.” Хубаво де, какво толкова. Джани отвори формата за попълване. И започна да отмята празните полета. Име – та няма да си пиша моето, я – нека бъде Пепеляшка Безкристалпантофкова. Ха-ха. Добре измислено. Възраст - 30 години; семейно положение – разделени; деца – да, син на 9 години; ръст – 170; килограми – 70; как описвате себе си – нормално щурава, усмихната до сълзи, опарена от живота, но не и изгорена; за партньора – висок над 180; човек, който ще ми върне усмивката. Ама че глупости. Кой изобщо вярва в интернет запознанства?! Може пък и да вярва. Джани прикачи към профила си любимата си черно-бяла снимка – с разпиляна руса коса и запалена цигара. От снимката лъхаше някаква забравеност, самота и безцветно усещане за нежност...
Всъщност не е много лесно да се наместиш в някакъв си сайт за запознанства. Афишираш себе си, виждат те как изглеждаш, четат какво си написал, дори може с точност да се засече кога и как ползваш сайта. Но пък може и да се окаже и без това забавно. Малко минутки на отмора и може би... надежда... след работния ден, който напоследък беше като че ли безкрайно дълъг.
Джани разтърка изморените си очи – напоследък носеше очила, секси рамки, които обаче я караха да се чувства още по-зле. Но пък човек, скрил очите си, е по-малко уязвим, нали?! По-добре да си сипя една водка и да запаля цигара /ах, тези ужасни навици/. Пусна рефреш на сайта и започна да се оглежда. Всъщност никак не й липсваше нито смелост, нито дух за авантюра, но беше толкова изморена от всичко, че едва ли щеше да напише дори ред на някого. Веднага забеляза как започват да разглеждат профила й. Джани отлично знаеше, че изглежда добре – е, не беше зашеметяваща красавица, но имаше изключително излъчване. Цял живот не можеше да се отърве от мъже, които я искаха по една или друга причина. И почти винаги основната причина беше чисто сексуална. Имаше големи гърди. Дори прекалено големи, както тя самата ги описваше.
Отпиваше от водката на малки глътки. Обичаше да усеща огъня на алкохола как бавно преминава през нея. Никога не слагаше лед в питието си. Основният й принцип – не обичам да разреждам хубаво питие или емоция – действаше както винаги.
Добре де, вече съм на пазара. Ха-ха. Остава само да се продам добре и на подходящия човек. Джани толкова беше забравила мечтите си, че не можеше да повярва, че някъде там във виртуалното пространство може да се намери човек, с когото да са онлайн в един и същи момент, с когото са на една честота на настроенията и с еднаква мотивация за утрешния ден. Останалите дни така или иначе са нещо прекалено разтегливо като понятие.
Изгаряща от любопитство, започна да преглежда първите съобщения до нея. Прочете простотии от вида “Здравей, как си?”; “Защо такова хубаво момиче е само вечерта? Искаш ли да изпием по едно питие някъде?”; “Пепеляшке, искаш ли да ти намеря пантофката?”... Ужас. Не беше подготвена за такава посредственост, но какво пък толкова. Не отговори на никого. Все пак се сети да разгледа профилите на кандидатите. Пълен абсурд – или женени, или без никакви снимки, или ниски. Мисълта да погледне нисък мъж я отблъскваше като миризма на застояло пране. Друго си е някой висок! Е, всеки има своите фетиши. Нейният беше високи мъже. Може би защото онзи първият, който остава завинаги, беше висок и толкова чаровен. Стига! Какви мисли ми се щурнаха из главата? Това е минало. Сега нали съм в сайт за запознанства. Хайде по-реално към нещата от живота. Ебати шаблонираният език! Етикети за всяко нещо, дори и най-малкото. Живеем в шаблонен свят на “трябва” и “не трябва”, “може” и “не може”. Жалкото е, че забравяме другите думички, онези истинските, като “искам”, “давам”, “желая”. Кой ли има време да си мисли за това?! Джани загаси цигарата и изключи монитора. Целуна сина си за спокойни сънища и пусна водата във ваната. Едно малко удоволствие с още чаша водка за приспиване.
Ваната беше изкусително ароматна – ванилия и бадеми – любим аромат, топла вода с много пяна. Отпусна се, затвори очи. Искаше пълно отпускане, до забравата за този или онзи, за днес и за вчера. Но спомените понякога са толкова досадни, вмъкват се като котка през открехната врата и не искат да си отидат. Започна механично да разтрива ръцете и врата си. Да имаше някой да разтрие изморения ми гръб! Но нямаше. Имаше нужда от някаква сексуална емоция, която да я изтръгне от вечната мисъл за него. Джани обичаше секса. Отдаваше се на партньорите си с небивала страст. И после, ами после просто си тръгваше. Обичаше усещането на приближаващ оргазъм и силните тръпки, които се събираха в някаква магическа точка ниско там долу. Започна да докосва гърдите си. Бавно и нежно. Притваряше очи докато заеме най-удобната поза. Прекара ръката си ниско долу под корема. Искаше й се да се погали. Галенето все пак е някакъв таен код за временно забравяне. Реши да си спомни точно този код. Помилва нежните розови устни, полуоткрехнати за едно по-силно усещане. Клиторът й беше започнал да набъбва. Докосна и него. Усещаше как топлина залива тялото й. И не топлина от горещата вана или водката. Не! Просто нежна пречистваща топлина, която щеше да даде покой на размирните й мисли и самотното й тяло. Прокара пръстите си в цепнатината, която отваряше пътя към женската й сила. Промуши първо показалеца, после и средния си пръст. Ммм. Предвкусваше удоволствието. Вече по-енергично започна да вкарва и изкарва пръстите си. Задъхана, но все по-възбудена, намери и онази точка долу, която заплиташе паяжина от тънки чувствени нишки по цялото й тяло. Още само мъничко. Още няколко по-напористи нахлувания. Оргазмът идваше. Още веднъж. Да. Топлината се разля по всяка чувствена нишка. Малки нежни тръпки запълзяха по тялото й. Беше хубаво. Но не беше жадуваното истинско отпускане, което можеше да й даде само един мъж.
Пресегна се към чашата. Водката беше достатъчно силна, за да притъпи усещанията й, но достатъчно слаба, за да унищожи спомените. Затвори очи с надежда този път да не види лицето му. Но то си беше там. Все същото – изгарящото кафе на очите му, усмивката, която някога си мислеше, че е специална и само за нея. Тед. Промъкна се някак случайно и неусетно във вихрушката от проблеми и ежедневни дребни борбички. Но не си отиде. Не си отиваше и сега. Толкова месеци минаха. И нищо. Да, по-рядко вече поглеждаше телефона си за пропуснато повикване или закъснял sms, почти унижощи надеждата, че един ден той ще я обикне и ще намери пътя обратно. Илюзии – малки, дребни, болезнени. Утре щеше да пие кафе с него. И какво от това. Мисълта за любимата му фраза “само приятели” можеше да я накара да се потопи в топлата уханна вода и да отиде там някъде, в друго време и друго пространство, където нито Тед, нито спомените за него, можеха да я достигнат. В един свят без болка и очакване.
Рано ми е за това! Джани пусна студената вода и придърпа хавлията. Нямаше да заспи и тази нощ, както толкова много нощи преди. Нощи, които започваха с обещанието за спокойната магична прегръдка на съня, но завършваха със зачервени от сълзи подути очи и никакво желание да се надигне от леглото. А трябваше.
Последна глътка. Май прекалявам с водката? Едва ли. Прекалявала съм само с водката, цигарите и една любов. Три мотива за тотално унищожение. Нищо, утре ще е по-добре от днес! Загаси лампата, прегърна сина си и почна да си повтаря, че е време да заспи.
2
Работният ден започна както винаги – не се очертаваше нищо кой знае какво. Освен, разбира се, онази среща в ранния следобед. Докато преглеждаше поредната оферта, Джани се улови, че мисълта й я води към кварталното кафе, където щеше да го види след по-малко от два часа. Захвърли яростно папките и запали поредната цигара. Любимо занимание! Огледалото й показваше лицето на друга жена. Да, поддържана коса, хубаво очертани устни, добре гримирани очи. Но погледът беше чужд. Поглед на онази влюбена глупачка, която сигурно никога нямаше да намери сили да си каже край и да продължи някак напред. Джани мразеше тази жена. Мразеше беззащитното същество, в което се превърна. Мразеше собствения си мазохизъм. Мразеше се за всяко телефонно обаждане или съобщение по измислени, несъществуващи поводи. Мразеше претреперването на ръцете си, онази непривична очаквателна усмивка. Мразеше и това, че не можеше да скрие погледа си. Дори под черни очила той издаваше любовта и надеждата. Безсмислени занимания. Любовта беше само нейно занимание, а надеждата – глупава вяра, че може би. Това “може би” нямаше никога да дойде. След девет месеца чакане не дойде. Нямаше да дойде и в следващите деветдесет и девет. Но нито упоритият й хъс за живот, нито нестихващият й оптимизъм, нито аргументите на действителността можеха да убият неистовата й жажда за този мъж. Тъжна фактология! Но неуравновесена от баланса на логика и чувства. То пък има ли такъв баланс изобщо?!
Джани плати на таксито и влезе в кафенето. Хубави кипариси, приятна обстановка, добро обслужване. Тед още не беше дошъл. Още по-добре. Спестяваше си неудобството да влезе под погледа му, който на всичкото отдолу веднага забелязваше дали раменете й са приведени от поредния проблем, дали потрепква от сексуална възбуда или просто се вълнува, защото го вижда отново.
- Здрасти! Закъснях мъничко. Дано не си чакала много време.
- Не, Тед. Още съм на първата цигара. Как си? – Джани отмести разпиляната коса, привичен навик, който винаги издаваше смущението й.
- Идвам от работа. Нещата там нещо изобщо не вървят. Напоследък клиентите се разбягаха, не знам дали заради баснословните цени или заради позанемареното качество – Тед обичаше да споделя за работата си с нея, та нали точно там се запознаха преди....колко ли беше време?
- Добре де. Какво стана с великите проекти на шефа ти, с идеята за голям мениджърски отдел, за специалисти по маркетинг?
- Нищо. Празни думи. Лошото е, че момчетата не издържат да стоят и да не получават пари. Напускат.
Тед беше началник смяна в един цех за апретурна обработка на облекла. Джани беше негова колежка, но в администрацията. Изпълняваше комбинираните функции на търговски директор, мениджър, оператор на компютър, секретарка, преводачка и сигурно още сто неща. Но беше доволна от работата си тогава. Но... това беше едно друго време. Беше преди.
- Какво ще направиш? Познавам момчетата. Та те са добри специалисти. Не можете да ги изпуснете. Това е все едно да наливаш вода в конкурентната мелница – Джани все още усещаше старата си фирма като настоящ проблем.
- Не знам. Тези дни ще имаме оперативка и ще търсим някакво решение. Шефът се опита да ни успокои, че нещата ще се оправят. Но не вярвам. Работя достатъчно дълго тук, за да вярвам на оптимистични и нереалистични обещания. Но да оставим това. Не изглеждаш добре. Какво се е случило пак?
Джани се подразни от това “пак” във въпроса. Знаеше, че не изглежда добре напоследък. Лошото е, че той винаги забелязваше всяка малка подробност. Нямаше значение колко време не са се виждали. Просто забелязваше и толкова.
- Не знам. Нямам сили. Изморена съм постоянно. Вярно е, че се случиха и много неща, но нещо не съм съвсем добре. Нищо не ме боли, а просто съм като парцал. Едва успявам да стана сутрин и да се завлека до офиса.
- Беше ли на лекар? – Тед вече я гледаше с искрена тревога.
- Да, всичко уж е наред. Но не ми е добре.
- Да не би да ти е мъчно, че Лорис си замина без теб?
- Я стига! Не е това.
Джани отново посегна към цигарите и за миг си спомни за Лорис. Беше чудесен. Беше мил. Беше на ниво. Беше романтичен. Беше всичко, за което можеше да се замисли една жена. Но не беше Тед. Тъжна равносметка. Дръпна още веднъж горчивия дим и се върна към разговора на масата.
- Тед, наистина не съм в блестяща форма. Просто нищо не върви както трябва. Ужасно съм изморена. Нещо започнах да се зациклям и – не можеше да продължи с изречението, че всъщност той самият я довежда до тази безнадеждност.
- Стига де. Та ти си най-силният човек, когото познавам. Ще се справиш. Ако ти не успееш, не знам друг да може. – Тед погледна дисплея на телефона си, явно заинтригуван от това колко е часът. – Трябва да тръгвам. Имам да довърша още някои неща. Ще те закарам до вас.
Джани само мълчаливо кимна.
- С какво си напълнила тези чанти? Камъни ли носиш? – той взе торбите от ръцете й.
- Не, – Джани наведе глава – просто смокини.
Качи се в колата под спомена за една топла вечер с вкус на смокини, които той й беше донесъл, за да я зарадва. И тялото му. Тед даде газ и не даде вид да си е спомнил. Всъщност той вече нищо не помнеше.
- Хайде, оправяй се бързо. Следващия път като се видим, искам отново да си усмихнатото самоуверено момиче, което познавам. Чу ли?
- Да, Тед. Ще се оправя. Чао. Мерси, че ме докара.
Джани влезе в асансьора и й идваше да се самоудуши – той си беше същият, любовта й към него си беше същата, но и болката пак си беше същата. Кошмар, никога повече не искам да се виждаме! Все си е същото. И винаги болката става по-силна. С времето болката намалявала. Дрън-дрън. Кой я измисли тая простотия?! Нищо такова не става в реалния живот. Болката си е болка. Или я забравяш завинаги, или се научаваш да живееш с нея. Джани беше в умопобъркващата среда между опита да забрави и опита да се научи да живее с болката.
Хвърли ключовете си на масата и се огледа. Не знаеше какво да прави. Тази среща я върна пак там, откъдето се мъчеше да избяга. Отпусна се пред телевизора и почна да прещраква програмите. И тя не знаеше какво точно търси,но търсеше нещо. Нямаше смисъл от гледане на телевизия, а от вглеждане в себе си.
Влезе в кухнята. Каква бъркотия! Мразеше къщната работа, но напоследък единствено в нея намираше начин да спре онези мисли, които все я връщаха там, в нищото. В голямото нищо и всичко, което беше Тед. Приготви набързо няколко сандвича за вечеря, изми чиниите. Докато чакаше да изписука таймерът на микровълновата, звънна телефонът. Тръгна към него и... Някаква ужасна болка я прободе в десния крак. Опита да стигне все пак до телефона, но болката беше нетърпима. Джани се замисли какво може да е това и беше сигурна, че ще премине така внезапно, както се появи. Но не. Знаеше, че днес е сряда. Обикновено в сряда ми върви – всичко ще се оправи! Но не се оправяше. Болеше ужасно. Успя да припълзи до фотьойла и остана така, свита от болка и доста уплашена. Така я завари синът й:
- Мамо, какво има? Защо си с такава физиономия? Боли ли те нещо? – детето я гледаше с уголемени от тревога очи.
- Боли ме кракът. Не знам от какво. Ей сега ще мине, само мъничко – Джани се опита да го успокои, но не вярваше, че ще мине просто така.
- Да повикам ли някого? Какво да направя?
- Не, зайо. Ще ми мине. Нека почакаме.
Тя не можеше да си поеме вече дъх. Болката ставаше все по-силна.
- Хайде, маме, обади се на лекарката ни. Донеси ми телефона, като се свържеш.
- Добре, мамо, секунда.
Детето успя да открие семейния им лекар и обясни донякъде положението. Час по-късно Вайълет дойде да прегледа Джани.
- Имаше ли някакви оплаквания преди да те заболи кракът? – Вайълет я гледаше разтревожено. Та тя беше кумувала при сключването на брака й. Един безкрайно дълъг и безусловно нещастен брак. – Какво чувстваш сега?
- Боли ме. Единственото, което усещам е адска пареща болка.
Вайълет разгледа крака. Беше зачервен и доста подут.
- Предполагам, че е тромбофлебит. Но утре трябва да направим изследвания. Ще видим какъв точно е проблемът. Сега те оставям само на компреси. Ще видим какво ще предприемем, но нека излезнат изследванията. Не искам да прибързваме. Мобилният ми телефон е включен, ако нещо се влоши състоянието, обади ми се без значение колко е часът. Разбрахме ли се?
- Благодаря ти, Вайълет. Дано всичко се оправи. Сутринта ще бъда в клиниката за изследвания. – Джани едва успя да инсценира усмивка, една усмивка, която беше дори по-тъжна от угасналите й очи. – Дано всичко се размине. Благодаря ти отново.
- Няма да мърдаш от леглото по никакъв повод. Малкият е до теб. Джейми, ще се грижиш за мама, нали?
- Естествено, утре ще дойда с нея в клиниката. Дано всичко й мине, че много ме е страх.
- Няма страшно, мъниче. Мама ще се справи – Вайълет прибра лекарската си чанта и се приготви да тръгва. – Джейми, обади ми се на часа, ако мама се почувства по-зле.
- Обещавам. Ще я пазя, нали си е моята мама. – мъничето беше готово да се разплаче.
- Ей, ей, аз винаги се измъквам, нали знаеш! – но Джани не изглеждаше убедителна в болката си.
Вайълет си тръгна и двамата останаха ей така – в очакване да стане чудо, но чудото нещо се бавеше.
Следва...