автор: suleimo

Ден като всеки друг. Зима, студ, пак на работа. Как ми се иска нещо хубаво да ми се случи. Ама да е такова, дето да кажеш: "Няма начин точно на мене да се случи".

Зареждам си на мобилния любимите парчета и потеглям. Днес ми трябва адреналин. Искам сритване по дупето, нещо да ме разсъни.


Иначе зимата си има своето очарование. Всичко е някак по- интимно, телата се притискат под топлите завивки. Пие се червено вино, греяна ракия, месят се питки, повече гости у дома.

Обичам да почивам, когато другите са на работа. Да седна с чаша ароматен чай и хубава книга до прозореца и вън да се сипе сняг.

Но днес бързам за работа. Усещам едно мравучкане по гърба, сякаш някой е забил поглед в мен. Ако се обърна, ще си наруша ритъма. Но съм любопитна, дали не ме подвежда онова чувство, наследено от жените по майчина линия. Имат редки способности, ясновидски. Аз отказах да ги развивам. Малко ме плаши това.

Преди години моята баба ми хвърли боб и ми каза:
- Ти, дете, отиваш на първа среща с момче, за което после ще се ожениш. Ще сте като деня и нощта, но той е твоята съдба. Поспри да те науча как да гадаеш, не ми остават много дни на тази земя.
- Абе, бабче, какви ги говориш. Аз не вярвам на тези измишльотини. А и никога няма да се омъжа.
Само да знаех, че баба ще си отиде толкова бързо, а всичко което каза се сбъдна.

Усещането, че съм наблюдавана се задълбочи.
Ще го изненадам, който и да е. Рязко спирам и се обръщам.

Я какво младо агънце си имаме тук. И как ме гледа с тези черни очи, поглъщат те някак си. Ако не внимавам, мога и да се удавя в тях. Брадясъл като повечето млади мъже сега. Устни и то какви, плътни.

Ама какво ми става? Аз съм омъжена жена. Какви грешни мисли имам само.
Сигурно се изчервих. Дано не ми личи.
Гледам преценяващо това наперено петле. Не мога да се удържа. Напушва ме на смях. То човек да не си пожелае нещо и то хоп, веднага се сбъдва.

/ следва продължение /