автор: samotnik

Тишината под тоновете скали ги обгръщаше като тъмно одеало. Петър разсъждаваше върху думите на Боряна за Кабирите. Нещо го глождеше, но не можеше да го определи. Инстинктивно усещаше, че в цялата ситуация има нещо повече, отколкото предполагаха.
- Боре, тия стенописи, успя ли да ги огледаш?
- Горе-долу – уклончиво отговори тя.
- Дай да ги погледнем, а? Може да излезе нещо.
Усети раздвижване и долови, че Боряна се изправя.
- Добре, хайде, и без това нямаме какво друго да правим – въздъхна тя.

***

- Виждаш ли, тук ученикът влиза в пещерата – обясняваше Боряна под слабата светлина на екраните на мобилните им телефони. - Кабирските мистерии са провеждани в пещери, където са се извършвали тайнствата.
- Защо е със завързани очи? – попита Петър.
- Защото това символизира безпросветното му състояние. Съвсем директен символизъм – влизаш сляп, излизаш прогледнал.
- Да, ясно... После?
- После минаваш през ритуал, който поне до сега не е известен.
- Е, как бе, ето тук нали е нарисуван...
- Да, за пръв път. Не съм сигурна какво означава – отвърна Боряна и приближи светлината към стенописа.
На него бе изобразен човек, който със завързани очи вървеше през пещера, заобиколен от изправени неподвижни хора. Вероятно това бяха вече просветените в мистериите, които подкрепят безмълвно своя нов събрат. В ръката си държеше чаша, наподобяваща ритон, с ясно различима гола женска фигура на края. Пред него беше нарисуван камък, върху който недвусмислено се открояваше образът на златната амфорова каничка. Зад нея бе изобразен човек с меч в ръка, насочен към гърдите на вървящия. На заден план имаше втори камък, по-висок от първия, върху който беше поставена купа, обилно украсена с неразгадаеми стилизирани рисунки. Също бе златна.
Следващата сцена показваше ученикът, който гребеше с каничката вино от купата и го сипваше в ритона. Или не беше вино, не се виждаше добре, но като че ли от гърдите на ученика струеше кръв, там където сочеше меча от предната картина.
Нататък човекът беше изобразен надигнал ритона с дясната ръка до устните. Изправена полугола женска фигура стоеше до него и също пиеше от подобен ритон, отметнала назад глава. След това жената го държеше за ръка и го водеше към дъното на пещерата, което се стесняваше постепенно, оформяйки тесен тунел. Жената бе красива, облечена в ефирна рокля, разкриваща голите и гърди. После двамата бяха сплели тела, в стилизиран, но недвусмислен акт.
Последната сцена беше различна от другите, на нея ученикът вече беше без превръзка на очите, нарисуван в по-голям размер, с бойно снаряжение, развят плащ и копие в ръка. Изглеждаше така сякаш полита в небесата, заедно с жената.
Символиката не беше заплетена, Петър ясно разбираше, че за да получиш просветление трябва първо да отпиеш от чашата със знание, което да те изведе от тъмната пещера на безпросветността и да те извиси към божественото познание.
- Е, какво – каза Петър, - ритуал някакъв. Следваш стъпките и ставаш просветен.
- Хм... Не знам дали е само това – колебливо отговори Боряна. – Виж колко детайлно са изрисувани. Несъмнено това е Голямата Майка, само че не разбирам ролята и.
- Защо?
- Защото е прекалено директно, затова. Символиката е проста, някак не се връзва с ония сложни неща, с които се сблъскахме досега. Пък и защо биха се крили толкова? Не помня достатъчно от онова, което съм чела за мистериите, не мога да дам обосновано предположение.
Петър отново хвърли поглед към стенописите.
Рисунките изглеждаха еднакви на цвят под оскъдната светлина, но силуетите бяха съвсем ясни. Имаше неща, които го озадачаваха, като меча и жената, която водеше човека навътре в пещерата, но точно сега дори не се опита да разгадае значението им.
Спря вниманието си на последната сцена и внимателно се взря в тесния тунел, който извеждаше ученика навън.
- Боре... – започна – Този тунел тук, дали не е истински, а? Затова да е измислено така – да се затваря след теб, като единствения изход е напред.
Боряна не каза нищо, само го погледна с искрящи очи. Петър виждаше умисленото и изражение под слабата светлина и се досети, че мозъкът и работи на бързи обороти.
- Прекалено директно послание – каза тя накрая. – Малко вероятно е, но...
- Не пречи да опитаме.
- Да, не пречи да проверим.

***

Бледото сияние от екраните на мобилните телефони едва осветяваше дъното на пещерата, но бе достатъчно за да се различат безразборно разхвърляните камъни, нападали с течение на вековете. Вперили погледи пред себе си, двамата пълзяха на колене, заобикаляйки скалните късове, като не пропускаха сантиметър непретърсено място. За съжаление, след няколко минути стана ясно, че предположенията им са били напразни – подът беше от плътна масивна скала, без процепи или тайни проходи по нея.
Седнаха в тишина, без да помръдват. Петър предположи, че Боряна отново се връща към отчаянието, но този път не знаеше какво да направи. Безсилието го изнервяше и бе на път да избухне.
- Пете, да не е запушен, а? Може би са сложили нещо отгоре, за да скрият изхода, ако има въобще?
Думите на Боряна го изненадаха. Очакваше да е потънала в самосъжаление, но разбра, че се е съвзела от първоначалния шок и сега мисли усилено как да се измъкнат от този капан. Имаше смисъл. Петър стана и отиде обратно в дъното на помещението. Докато Боряна му светеше, той напъваше мускули и въпреки болките по цялото тяло повдигаше камък след камък.
Отворът се откри на четвъртия.

***

Изходът почти не се забелязваше, скрит в дъното - там, където пещерата събираше стените си. Съвсем тесен, закрит от четвъртит скален къс, процепът едва позволяваше едно човешко тяло да се промуши през него. По ръбовете ясно личаха следите, където длета са дълбали скалата. Нямаше съмнение, че точно това е онзи отвор, изобразен на фреските. Петър се провря пръв, тъй като не знаеше какво може да очаква. Призрачната светлина на телефона му осветяваше острите издатитни, които се впиваха в тялото му и усилваха болката от натъртените места. След няколко метра стана ясно, че изходът е естествен, като само в най-тесните места древните строители го бяха разширили дотолкова, че да се промъкне човек. Петър недоумяваше как е възможно да са разбрали за съществуването му, но усилията и болката в тялото му измести мислите му и остави само стремежа към крайната цел. Боряна безмълвно го следваше, лазейки зад него.
На моменти тунелът се разширяваше, на други кривеше в извивки, но уверено ги водеше нанякъде. Някак подсъзнателно, Петър разбираше, че основната посока бе надолу, към подножието на върха. През цялото време надеждата у него се усилваше и вярата му в успеха го мотивираше да продължава да следва пътя. Лактите им се разраниха от търкането по грубата скала, но не спираха да се промъкват напред.
Пълзяха навярно повече от час, когато се натъкнаха на края на тунела.
Край, който изглежда слагаше край и на надеждата за избавление. Пътят бе препречен от тежък камък, плътно затварящ прохода. Петър разбра, че са обречени. Изходът бе един и те го откриха. Ръцете и краката му омекнаха.
Обезсърчен, той не знаеше какво да каже на Боряна затова просто изгаси телефона си и остана така, уж да си почине. Тя лежеше зад него в тъмнината, без да каже нищо. Тежкото им дишане отекваше в тишината на тясното пространство.
Петър се усещаше притиснат между канарите, някъде в недрата на земята, без да знае къде се намира, без да има път напред или назад. Навярно поради някакъв катаклизъм, може би земетресение или просто случайност, този скален къс бе запушил единственият изход към свободата. Това беше краят на неговия път, помисли си, в пряк и преносен смисъл.
Съжаляваше, че стигна до тук. Яд го беше за пропуснатите шансове, за нещата, които никога нямаше да види и направи. Не трябваше да се случва така. Не си заслужаваше усилията, всичко онова, през което минаха. Не можеше да свърши тук.
Усети как в гърдите му се надига ярост, която бе на път да помете съзнанието. Ярост срещу несправедливостта на съдбата, срещу загубата на поредната битка. Не и този път, не и без борба. Остави гневът да се натрупа и използва адреналина за да употреби цялата сила на мускулите си. Дишането му се учести.
Облегна плещите си в гладката повърхност на камъка, запъна здраво крака и натисна с цялата сила, на която бе способен. Стори му се, че нещо поддаде, но не знаеше дали това е камъкът или гърбът му. Не можеше да отслаби натиска, затова събра сетни сили и натисна още повече, изцеждайки всяка капка енергия от изтощеното си тяло. Сърцето му щеше да се пръсне, докато дробовете задържаха дъха му.
С леко стържене скалният блок поддаде и се повдигна на сантиметър от мястото си. Остана така за секунда, после се завъртя около себе си и се стовари тежко настрани, освобождавайки тунела. През черният отвор ясно се долови свежият дъх на нощния въздух, изпълнен с аромата на гора. Петър се отпусна на хладната скала и остави сърцето си да успокои ритъм, докато дишаше запъхтяно.

***

Можеше и да не разберат, че са се измъкнали, тъй като нощта беше тъмна и тиха. Единствено въздухът, изпълнен с миризма на зеленина и различният начин, по който се чуваха звуците им подсказаха, че вече са свободни.
Провирането през тесните процепи ги бе изтощило напълно. Лежаха върху меката шума и почиваха няколко минути, докато съберат сили за да продължат. Мъчеше ги жажда, а нямаха представа къде се бяха озовали. Петър се изправи и се помъчи да различи нещо в далечината, някакъв ориентир, който да му подскаже накъде да вървят.
Намираше се в някакво скално струпване, което не му бе познато. Силуетът на огромният блок, който бе отместил, изпъкваше с размерите си сред останалите тъмни канари. Високо над тях светеше червената светлина на ретранслаторната станция на Бакърлъка. Там, откъдето бяха тръгнали.
Преди да тръгнат нагоре Петър събра сили и успя да върне камъка на мястото му, заличавайки следите към тайния храм.

***

Студеният душ го ободри, макар и тялото му да копнееше за почивка. Огледа натъртените от ритниците и ударите места в огледалото срещу себе си. Синините вече започваха да личат. Нищо особено - освен неприятната болка, от която на моменти му секваше дъха - нямаше нищо счупено.
Загърна се в меката хавлия и излезе от банята.
Боряна седеше свила крака под себе си и гледаше разсеяно в празната чаша, която държеше в ръка.
- Добре ли си? – попита Петър.
- Да... добре съм – отговори тя, без да помръдне.
- Искаш ли още чай?
- Не, благодаря, добре съм, наистина.
- Окей, само кажи, ако има нещо...
Тя вдигна очи и го погледна с неразгадаемо изражение.
Откакто се измъкнаха от онзи капан, докато вървяха през гората и после, докато търсеха къде да отседнат, тя мълчеше. Не каза нищо, когато излязоха от тунела, нито се зарадва, нито му благодари. Петър не я обвиняваше, разбираше през какво бе принудена да премине заради него. Искаше да я накара да се почувства по-спокойна и по-сигурна, но не знаеше как.
Съзнанието му се луташе през възможните варианти за развитие на ситуацията. Онези бяха сигурни, че са останали затворени в светилището и навярно вече ги мислеха за мъртви. Това, от една страна, беше добре, защото нямаше да ги търсят повече. От друга - когато истината излезеше наяве - бе съвсем възможно да се опитат да ги убият за да прикрият следите си. Този път с по-конвенционални методи. Петър се колебаеше дали най-доброто решение не е да се обадят на онзи полицай, Петков, и да му разкажат всичко. После се сети, че Боряна бе споменала за мафията, в която имаше забъркани влиятелни хора от всякакви нива. Самият факт, че онези не се спираха пред нищо и очевидно разполагаха с достъп до всякаква информация го тревожеше. Реши да обсъди възможностите с Боряна.
- Спи ли ти се? – обърна се той към нея.
- Не, а на теб?
- Ужасно много. Като разбит съм.
- Ами ти си разбит – усмихна му се тя. – Малко ли те ритаха.
Петър сви устни, но не се подразни. Чувството и за хумор се завръщаше, сега това бе по-важно от личното му достойнство.
- Лягай, какво чакаш – добави тя.
- Мисля си... – започна той, - мисля какво трябва да направим от тук нататък.
- Аз също – каза Боряна и свали краката си на пода.
- Да кажем ли на полицая?
- Не знам, не съм сигурна.
- И аз така... Чудя се още. Особено след като видяхме колко връзки имат тия.
- Да – съгласи се Боряна, – но не е само това.
Петър изненадано повдигна вежди.
- Какво друго?
- Ами... – наклони глава тя, - не видя ли храма, стенописите?
- Видях ги. И какво?
- Не се ли чудиш за какво е всичко това?
Въпросът и го изненада истински. Не знаеше да се смее ли или да плаче. Само преди часове Боряна премина през смъртоносна опасност, държаха я заложник, докато едва не го убиха от бой, после ги затвориха в пещера, като ги оставиха да умрат там. Бандата главорези вече бяха убили веднъж, опитаха и втори път, макар и неуспешно. А сега, доколкото я разбираше, тя се чудеше дали да не продължи тази идиотска надпревара.
Клекна до нея и я погледна. Русата коса, все още мокра от душа, се виеше на тежки кичури около лицето и. Искрящите и очи го наблюдаваха с интерес, без да показват и сянка от умора. Петър се възхити на енергията, която притежаваше тази жена.
- Чудя се, разбира се – каза той. – На мен също ми е интересно. Обаче се опасявам, че е възможно отново да се срещнем с онези, а не искам да те забърквам в повече опасности. Това не ти ли стига?
- Е, ама хайде сега, нали се отървахме? – отвърна тя с въпрос и се усмихна с ъгълчето на очите си. – Пък и онези не знаят, че сме се измъкнали.
Така беше, но въпреки това съмнението в душата му вземаше връх.
- Въпрос на време е отново да си пресечем пътищата, ако тръгнем по следите им.
- Не е задължително.
- Какво имаш предвид?
Тя вдигна рамене.
- Не знам още, аз искам по-скоро да разбера каква беше връзката с мистериите на Кабирите, а това не е задължително да ни свърже с тях. Те вече взеха каквото търсеха.
- Искаш да се връщаме обратно в онзи храм ли? – учуди се Петър.
- Не, не там.
- Боре, не разбирам, наистина. Не ме карай да ти вадя думите с ченгел от устата.
Тя се наведе напред, сложи ръце на раменете му и го погледна в очите.
- Нали ти казах, че съм виждала онази каничка вече?
- Да.
- Искам да отидем и да я разгледам отново. Мисля, че тя е само част от обреден комплект, който служи за нещо. Ти беше прав, когато попита защо им е на ония. Не мисля, че е просто обект на иманярски интерес.