автор: esenna

Бяло

Новородената Боряна се беше сгушила в майка си и сучеше настойчиво – това й се полагаше и тя ще си го вземе. Давеше се, бореше се с това трудно нещо, което трябваше да научи,за да не е гладна, малката й главица се беше изпотила от усилията й. Майка й я гледаше с нежност и обожание. Беше едва на две седмици, а показваше вече характер и борбеност.
Приказваше й тихичко и я успокояваше да не бърза, да си почива. В стаята влезе малкият й братовчед Краси - двете му шепички бяха пълни с разтопени шоколадови бонбони. Приближи се до леля си, взря се в малката Боряна с големите си кръгли немигащи очи и протегна пухкава ръчичка:
- Ето лельо, това е за Боянка!
Не можеше още да казва ’’р’’ и често пропускаше тази буква или я заменяше с ’’ л’’, а страстта му към шоколадите беше пословична, но толкова се радваше на малкото бебенце, че направи най-голямата жертва в живота си давайки й цели три бонбона! Леля му прихна да се смее, Боряна се разплака,че й нарушават спокойствието й, но бързо се успокои.
- Ех, на леля момчето – Борянка не може да яде още бонбонки, тя ти благодари , като порасне ще ядете двамата, ела леля да го цунка!
Краси подаде бузка, погледа малко бебенцето и заподскача щастливо на излизане от стаята с двете си препълнени ръчички с разтопен шоколад…

Синьо

След пет години.
Боряна беше седнала на леглото в кухнята и си поклащаше краченцата едно след друго. Беше облечена с шотландска поличка и червена блузка, в русите й дълги свободно пуснати къдрици беше сплетена красива лъскава панделка. Обувчиците й бяха истинска мечта и предизвикваха завистливите погледи на момиченцата. Изглеждаше като малка фея и това й даваше завидно самочувствие.
Краси стоеше срещу нея и си мислеше,че това момичетата не са нещо като другите хора - ето я и неговата братовчедка каква се е надула с тая кордела и гледа от високо със сините си големи очи - голяма работа като са й сини, неговите пък са черни. Пък и отдавна го глождеше един много неизяснен въпрос откакто майка й се ожени втори път за чичо Емо. Затова я запита направо:
-Бо, ти защо имаш двама бащи? Всеки човек си има по една майка и един баща, само ти имаш двама бащи?
- Ами така, какво лошо има в това?
- Не, ама ти казвам, че не е нормално да имаш двама бащи?
Тя го погледна леко злобно, помълча и спокойно като отметна маниерно дългата си косица, отговори:
- Защото като умре единият , аз пак ще си имам баща, а ти, като умре твоя - няма да си имаш и ще си останеш сирак, разбра ли сега? И какво те интересува изобщо? Нищо не разбираш…


Оранжево

След двайсет и пет години.
Боряна:
-Ела, Плами, ела, да прочетем едно стихче, виж мамо , в него се говори за малката калинка…
- Не, не искам стихита!
- Хайде, ела, виж какви картинки има тук.
- Не, като кажа не - не!
Майка му въздъхна отчаяно. Всеки ден в детската градина се оплакваха от него - бил своенравен, не искал да учи песни, стихотворения, не знаел нищо. Каквито и начини да опитваше винаги се сблъскваше с неговата своенравност здрава като непробиваема стена. Сутринта заведе Пламен в градината, извини се на учителката, че не са научили стихотворението и забърза на работа.
Групата беше малка- около десетина малчовци, стояха на столчетата си и повтаряха думичките, които им четеше Госпожата. Пламен стоеше вторачил поглед в една шарена топка и мълчеше. Дори и не се прикриваше.
- Пламенчо, ела сега да ни кажеш стихчето, ела, мойто момченце.
Той стана с неохота от столчето си.
- Хайде, как беше, научи ли го?
Той мълчеше все така упорито и подръпваше нервно панталонките си. Почеса се по косата и зарея поглед през прозореца.
Жената реши да му помогне:
- … чушчици зелени,
морковки червени !
- Нали? Хайде сега ти.
Пламен се ядоса:
- Няма да го казвам това стихи! Няма! Не лазбла ли? Моковите са оланжеви, а не челвени, не знаеш ли?
Тръгна към столчето си мърморейки си- ’’оланжеви, а тя ме кала да казвам,че били челвени, няма пък!’’ …