автор: Milvushina

В памет на Х.

“Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната също се взира в теб” – Афоризъм 146, “Отвъд добро и зло”, Фридрих Ницще

Дори през единствения си почивен ден през седмицата Дани ставаше рано. Правеше си кафе, пускаше телевизора и с часове изрязваше купони за намаления от вестниците, които вадеше от кофите за боклук зад ресторанта. Благодарение на тях успяваше да мине евтино в супермаркета и да закърпи бюджета си, който беше съвсем отънял след втория развод.

Дани запали нова цигара и потърси страницата с купоните. Докато разгръщаше вестника, погледът ѝ случайно попадна на една снимка, придружена от кратка статия. Дъхът на Дани замръзна в гърлото ѝ. Тя трескаво прочете текста: отец Робърт Дауни, новият ръководител на църковния хор, успял да привлече финансиране за обучението на възпитаничките си от местния дом за сираци.
Вестникът се изплъзна от вдървените пръсти на жената и падна на земята. Дани нададе вик като ранено животно и запрати в стената чашата с недопитото кафе. Вместо да я успокои, звукът на строшен порцелан само ѝ даде начален тласък. Напълно освирепяла, Дани започна да чупи какво ѝ попадне под ръка. Когато не останаха здрави чинии, тя тръшна двата стола в земята, а накрая хвана масата с две ръце и я заби в стената. Изтощена и задъхана, жената се свлече на земята. Погледът ѝ отново попадна на снимката на усмихнатия свещеник хванал за ръка момиченце в бяла рокля. Тя повърна кафето си върху вестника и припадна.

В блажените секунди докато се свестяваше, Дани се почуди защо кухнята ѝ е в безпорядък. После си спомни, че сама го е направила в яростта си и се сви в ъгъла на стаята, с колене притиснати към гърдите. Разтрепери се и се разплака, сякаш пак беше само на десет, като момичето на снимката.
В мислите си се върна години назад, когато баща ѝ почина в престрелка по улиците на Маями. Майка ѝ Пеги, неука 30-годишна вдовица с три деца, беше принудена да се премести в краен квартал населен с емигранти, в който царяха мизерия и висока престъпност. Спасение намериха в лицето на местния свещеник. Отец Дауни, чаровен мъж на прага на четиридесетте с топли сини очи, ги прие с отворени обятия. Въпреки безработицата той успя да уреди работа на Пеги като касиерка в близкия супермаркет и да намери на семейството евтина квартира недалеч от църквата. Дани и двамата ѝ братя бяха записани в католическото училище, в което отец Дауни преподаваше музика. Освен класните занимания, той често водеше децата по излети или ги вмъкваше безплатно на концерти за орган и цигулка. Правеше всичко възможно да ги държи далеч от улицата и нейните опасности: оръжия, наркотици, смърт.

Цялото паство, съставено от бедни семейства като това на Пеги, гледаше на свещеника като на втори месия. Всяка неделя всички се стичаха в малката църква, за да чуят проповедта на отец Дауни. Най-много от всичко той обичаше да говори за победата на надеждата. Така го помнеше Дани, застанал на амвона с блеснали небесносини очи, цитиращ Книгата на Йов: “но Бог избавя сиромаха от меча, който е устата им, И от ръката на силния; И така сиромахът има надежда, А устата на беззаконието се запушват.” А ако на някого в паството се случеше нещастие, като същински пастир със заблудена овца, отец Дауни вземаше ръката на отчаяния мъж или жена и повтаряше стих 11 от глава 29 от Книгата на Еремия: “защото аз зная мислите, които мисля за вас, казва Господ, мисля за мир, а не за зло, за да ви дам бъдеще и надежда”. След кратка пауза добавяше: “помни, детето ми. Благословен да бъде онзи човек, който се уповава на Господа и чието упование е Господ. В светото писание е казано: Бог има план за всички.”
Семейството на Пеги жадно поглъщаше думите на отец Дауни и като нямаха какво да сложат на масата, се хранеха с надежда. “Да се помолим за отеца,” повтаряше всяка вечер майката. “Нека Господ му даде здраве и дълъг живот, без него сме загубени.” Най-голямата ѝ радост беше, че свещеникът вярваше, че Дани има голям музикален талант. В трети клас я взеха в църковния хор, а отец Дауни обеща да дава уроци на момичето.

Десетгодишната Дани беше нежна, тиха и болезнено стеснителна. Нямаше приятелки в училището или в квартала. Единствена утеха намираше в Иисус и в пеенето. Съсредоточаваше се върху дишането си, върху думите, върху мелодията и забравяше за всичко друго. Извън нея оставаха мизерията, крясъците на съседите посред нощ, въздишките на майка ѝ, която така и не успяваше да си намери нов съпруг. Даваше всичко от себе си, а отецът не спираше да я хвали и да я насърчава. Загубила собствения си баща на крехка възраст, Дани виждаше в него не само наставник, а и родител.
Всичко се промени един ден, когато отецът съобщи на Пеги, че епископът ще идва за литургия в църквата и че иска да му представи хора. С дарение от местен производител на облекло специално за случая на всички деца бяха ушити по мярка малки бели тоги. Хорът се представи блестящо пред епископа, а отец Дауни сияше от гордост и щастие. Следобяд той уреди почерпка за децата с лимонада и сандвичи. След нея вместо да изпрати Дани до дома ѝ, както беше обещал на Пеги, той я извика в стаята си и я накара отново да изпълни песента си за него. Дани, развълнувана от събитието, облечена в бялата си одежда, пя от сърце. Свещеникът ѝ ръкопляска. “Малкият ми ангел,” каза ѝ той. “Невинен и чист. Само крилата ти са невидими.” След това сам съблече тогата ѝ. Бавно я погали, първо по косата, после и по цялото тяло. Дани се радваше на вниманието на отеца, но разбираше, че това е нередно. Тъй като не знаеше какво да каже, тя си замълча.
На следващия урок по пеене отец Дауни отново я накара да облече бялата одежда. Момичето, което все още му имаше пълно доверение, се подчини. Вместо да продължат с музика, обаче, свещеникът я накара да застане на колене пред него и да се моли. Той свали малката ѝ шнолка и дългата ѝ руса коса се плисна като водопад по гърба ѝ. Той вдигна брадичката ѝ към себе си и я погледна в очите. “Благословен да бъде онзи човек, който се уповава на Господа и чието упование е Господ. В светото писание е казано: Бог има план за всички. Приемаш ли Иисус в себе си?” Смутена, но непоколебима във вярата си, Дани енергично кимна. Странен пламък се появи в искрените, небесносини очи на отец Дауни. Той прокара пръсти през косата ѝ. После поиска от нея да се съблече.

Това се повтори няколко пъти през следващите шест месеца. Дани съвсем се затвори в себе си и вече не споменаваше отеца в молитвите си. Следващата си стъпка той направи чак след Великден. Както обикновено той я накара да коленичи пред него, но вместо да гали голата ѝ кожа и набъбващите ѝ гърди, той свали панталоните си. “Приемаш ли Иисус в себе си, Даниел?” попита я тихо отец Дауни. Трепереща и уплашена, тя кимна.
След случилото се Дани не се прибра у дома. Майка ѝ я намери на улицата на следващия ден, окървавена и подпухнала от плач. Момичето се опита да ѝ разкаже какво ѝ е направил свещеникът, но вместо да я изслуша и прегърне, Пеги я зашлеви. Нарече я уличница и долна лъжкиня. Крещеше ѝ, че за клеветите си срещу отеца вечно ще гори в ада. Дани нямаше с кого да сподели, нито на кого да се оплаче. Собствената ѝ майка не ѝ вярваше. Тя спря да пее. Бягаше от училище. Опита се да си пререже вените, но когато отвори отново очи, се намери в болница. До леглото ѝ майка ѝ разговаряше с отец Дауни. Хванал ръката ѝ между своите, той казваше на Пеги да не се отчайва: Бог има план за всички. Блудната ѝ дъщеря щеше да се върне в стадото, говореше той и обещаваше лично да се погрижи.

Вместо Пеги да държи детето си далеч от свещеника, тя направи най-лошото: поиска от отец Дауни да прекарва повече време с тях и да напътства семейството. Дани се предаде. Тормозът над нея продължи, но на нея вече ѝ беше безразлично. За една година момичето се промени до неузнаваемост. Напълня с тридесет килограма. Накрая отряза дългата си руса коса и я боядиса черна. Вече не приличаше на ангел и с това свещеникът загуби интерес към нея. “Жалко за пропиляния талант,” каза на Пеги един ден. Майката плака на рамото му, а той я утешаваше. Дани знаеше най-добре. Добрият отец с благите сини очи беше същински демон.
Дани едва изчака шестнадесетия си рожден ден. Взе всички пари, които майка ѝ държеше за спешни нужди, както и припечеленото през лятото в Макдоналдс и замина на автостоп за Лас Вегас. Повече никога не се върна в Маями, нито се обади на майка си. Намери си работа като сервитьорка, а две години по-късно се омъжи за един тексасец, който ѝ предложи след като я познаваше едва от няколко седмици. Бракът им продължи цели пет години. Съпругът ѝ се отнасяше добре с нея, но Дани така и не набра смелост да му разкаже за миналото си. Една вечер, подпийнал, той грубо поиска от нея нещо по-различно от стандартния секс, който правеха веднъж седмично. Дани откачи. Нахвърли му се като разярена пантера и го удари по главата с бутилка уиски. Месец по-късно двамата се разведоха, а Дани отново остана сама.

Ежедневието ѝ се движеше машинално: на работа в пицарията, сън, отново на работа. Вегас, градът на греха, предлагаше забавления за всички хора и за всякакви вкусове. Дани не се интересуваше от нито едно от тях. Целият свят ѝ се струваше крив, грозен и лъжовен. В душата ѝ се беше настанила празнина, като бездънна черна яма, която изсмукваше всичките ѝ сили и воля. Нямаше доверие на никого и дори с приятелки не споделяше за болката, която таеше в сърцето си. Дълги години не започна нова връзка. Нов мъж се появи в живота ѝ едва след тридесетия ѝ рожден ден. Беше мил и тих човек, с десет години по-възрастен от нея. Накрая Дани повярва на уверенията му, че любовта лекува всичко и се омъжи за него. Въпреки че вторият ѝ съпруг се стараеше да я направи щастлива, вътрешно Дани продължаваше да се чувства като разбита кукла. В началото всичко вървеше нормално между тях, но след година и половина тя изпадна в тежка депресия и стана хладна към съпруга си. С месеци му отказваше интимност и вместо да се вълнува, изтръпваше от мисълта, че той ще я гали и целува. Така и не успя да забременее. С течение на времето двамата съвсем се отчуждиха, а един ден преди година той просто си беше тръгнал. Дани разбра това от документите за развод на леглото си.
След като бракът ѝ приключи, тя се премести в малък апартамент, чийто наем едва успяваше да плати. Често мислеше да сложи край на живота си, но не намираше сили и вместо това се носеше по течението. И така до този ден – до деня, в който бе видяла снимката на отец Робърт Дауни в местния вестник.

Дани знаеше, че не бе единствена. Скоро след като бе престанал да я насилва, тя забеляза, че друго бедно момиче от квартала, по-малко от нея, с тих глас и меки кафяви очи, бе станало център на внимание за свещеника. Само един разбираещ, знаещ поглед ѝ беше нужен, за да разбере, че отец Дауни ѝ е избрал наследница, чиста и невинна като ангел. Сирачето с бялата рокля от снимката несъмнено щеше да бъде споходено от същата съдба.
Дани плачеше. Давеше се в дълго таената болка, гняв и отчаяние. Нищо не се беше променило от младежките ѝ години: нямаше с кого да сподели, към кого да се обърне за помощ и подкрепа. Животът ѝ беше безсмислен, използван и вече ненужен като употребен презерватив. Тя се нагълта с успокоителни и последното, което си помисли преди да припадне отново бе, че и да не се събуди, за никого не би имало разлика.
Дойде на себе си когато навън вече се смрачаваше. В кухнята цареше хаос. Останала без сълзи Дани се наведе да събере парчетата от строшени чинии и да изхвърли вестника, върху който беше повърнала. Стомахът ѝ се сви отново. Месията на бедните, отец Дауни, насилникът ѝ, сега живееше на по-малко от сто мили от нея. Виждаше очите му, втренчени в нейните, да се усмихват, чуваше го да пита: “приемаш ли Иисус в себе си, Даниел?”
В този момент тя разбра. Библията, Дауни, майка ѝ, те всички бяха прави. Дани видя Божия план.

***
За пръв път откакто напусна Маями преди 20 години, Дани влезе в църква. Обърна възглавничката на пейката, коленичи и се помоли пред статуята на Свети Юда – покровителя на отчаяните дела и загубените каузи. Стихът от Исус Навиев дойде сам в ума ѝ: “Ето, заповядвам ти: бъди силен и смел; да не се плашиш и да не се страхуваш; защото Господ твоят Бог е с тебе гдето и да идеш.” След това Дани се спря и пред статуята на Дева Мария. Божията майка с младенеца в ръце я гледаше със състрадание и жалост. Жената се прекръсти за последно и пое на път.
Лесно намери новата църква на отец Дауни. Влезе вътре, за да се увери, че по това време на деня там няма никой. Доволна, Дани се регистрира в третокласен мотел и тъпеливо изчака да дойде другия следобед. Когато настъпи моментът, тя се облече в бялата си рокля, сложи си русата перука, поръчана по ибей, и нахлупи шапката си над нея. Погледна за последно към огледалото и кимна сама на себе си за кураж: беше променена до неузнаваемост. Никой нямаше да я разпознае. Тя остави колата си в мотела и стигна пеша до църквата. Стъпките ѝ отекваха глухо по пода. Дани въздъхна с облекчение: свидетели на делото ѝ нямаше да има. Изповедалнята беше типична за скромна църква от предградията – състоеше се от два стола, между тях решетка, отделени от общото помещение единствено със завеса. Дани позвъни на звънчето, което съобщаваше на свещеника, че някой го чака, зае място и затаи дъх.

Въпреки че беше остарял с 20 години, тя го позна веднага. Сърцето ѝ заби лудо, когато свещеникът влезе от неговата страна и седна на стола си. Погледна към нея. Не можеше да отличи чертите на лицето ѝ, но със сигурност разбираше, че срещу него е застанала хубава жена в бяло с пусната, дълга руса коса.
- Слушам те – каза меко Робърт Дауни.
- Прости ми, отче, съгреших – започна тя с мелодичния си глас. – Завладяна съм от гняв.
Преди свещеникът да е изрекъл и дума, Дани извади пистолета от чантичката си и го насочи към него през решетката.
- Какво правиш?! – ужаси се отец Дауни.
- На колене! На колене! – нареди Дани и освободи предпазителя. Той разбра, че само едно дръпване на спусъка го дели от края на живота му.
Възрастният мъж падна на колене от другата страна, а Дани мигновено премина от неговата страна на изповедалнята. В очите му, топлите му, небесносини очи на месия, се четеше страх.
- Време е за изповед, отче. Време е да признаеш пред Бога греховете си и да Му поискаш прошка.
- Обезум...- започна той. Дани насочи пистолета към слепоочието му. Той преглътна.
- Приемаш ли Иисус в себе си? – каза тя с мекия си, кадифен глас. Гневът в нея клокочеше като разтопена лава, готова да избухне. – Отвори уста! Отваряй, да не те гръмна веднага!
Свещеникът направи каквото поиска тя, а Дани натика пистолета в устата му. Зъбите му затракаха от страх по дулото.
- Позна ли ме, отче? Аз съм твоя малък, рус ангел.
Очите му станаха широки като палачинки.
- Да-да-дани? – прошепна той. Лицето му доби отвратителен жълтозеленикав оттенък, а в изповедалнята се разнесе воня. Свещеникът се беше изпуснал в гащите си.
Тя го загледа. Помнеше го като обаятелен мъж на средна възраст, всемогъщ като месия. Сега в краката ѝ се беше проснало сбръчкано старче в черно, потънало в собствените си нечистотии. Изглеждаше слаб и жалък.
- Недей... – едва каза той. Пистолетът в уста му пречеше да говори. – Все още не е късно.
- Късно е. Много е късно – промълви тя, замислена. Вече не беше така гневна. – От деня, в който пях пред епископа е късно. Прошка, изкупление, това са само думи. Този, който истински се кае, грехът си не повтаря. Колко пъти след като си тръгвах опустошена и празна от стаята ти, си повтаряше “прости ми, Господи, съгреших” и правеше същото след седмица?
Той преглътна, а тя навря дулото до гърлото му. Очите му се изцъклиха.
- Аз виждах в теб бащата, когото бях изгубила. Ти се поруга с невиността ми, отне ми я, а с нея и живота ми! От всичките ти лъжовни сквернословия, едно излезе истина, отче. Когато видях онзи вестник със снимката ти, разбрах, че това е Божията ръка, която сочи към мен. “Защото аз зная мислите, които мисля за вас, казва Господ, мисля за мир, а не за зло, за да ви дам бъдеще и надежда”. Приемаш ли Иисус в себе си, отец Дауни?
- Недей...прости ми...
- И аз така крещях и се молех, а какво казваше ти? Какво казваше на майка ми? Бог има план за всички. Приеми Спасителя и се покай в сърцето си, отец Дауни. И дано Господ се смили над душата ти, защото прошка за теб аз нямам. Ще се видим в ада.
Двата изстрела прокънтяха един след друг в малката стаичка. Бялата рокля на Дани се оплиска с кръв.
Последва само тишина.