Стих разплакан във моята длан,
стих загубил от своята звучност
нима нямам какво да ти дам
поодавена в свойта научност.
Ти си стрък разпилени мечти,
светлинка избеляла в небето,
ти си мрака на светлите дни,
ти си малка сълза във морето,
ала ти си и мойта любов,
свободата на волната птица
и извиква копнеж твоя зов,
ти довършваш захвърлена скица.
Ти си багра на цветни лъчи,
лъх разтварящ затворено цвете
бих те чакала нощи и дни
бих те низала в дълги куплети
да разказваш за този живот
и за хора които обичам
и за болката - страшен хомот,
за мечтите в които се вричам.
Ти си думата, словото-лик
и безкрайното в точка събрано,
ти си просто хартия във плик,
но и жива отворена рана.
Ти си мъдрост и глупост, и смях,
ти си мощ, ти си сила и слава
с тебе тъй дълго живях,
че не мога да те оставя.
1997