автор: eres

Със взлом нахлува в съня ни неделята.
Остър звън на будилник.И силно кафе.
После отваря кафеза панелен
със обещание за небе.

Неделното утро слиза на Княжево.
Последната спирка.Трамвай №5.
Вдига в ръката си перфориран билет.
Усмихнато ни смигва,
а ние го прегръщаме,
зачеркнали света
зиморничав,намръщен,
Как ви обичам,момчета,момичета,
със скреж във косите,със слънце в очите!
Със раници,щеки и анораци.
С клеймото на другите:Пълни щураци!
Отърсили от делничното вчера
умора,страсти,изневери,
неравни битки и сражения
с победи и със поражения,
със остри белези в душатa-
пред нас е само Планината!
А ние сме новородени.
Тук всички пътища водят към Храма.
Звън на китара вместо ек на камбана.
Отпиваме глътка неделно причастие.
Отпиваме глътчица щастие!
И ставаме хлапаци луди.
И то е шемет!То е чудо!
Надвикваме се с чезнещото ехо.
Смехът ни буди птици и пътеки.

...Внезапно стихваме, дочули воя
в дълбокото горско усое
на сивия вълк единак:
„Не ме оставяй сам,вълчице моя!”…

…Поднебесно и почти пейзажно:
закуска на тревата.
Перото ми е безсловесно
и безсилно да разкаже
за пиршеството на душата!
И този лумнал,буен смях
не може да е грях!
Не може да е грях!

…„Зайди, зайди, ясно слънце!...”
Не, не залязвай, слънчице златно!
Заглъхва песента.Денят догаря.
А ние тръгваме обратно
към светли спирки и неосветени гари…
Смирени.Като след свето кръщение.
Омиротворени.И красиви.
И неизказано щастливи!...

Неделята отново ни разделя.
Неизбежно.
Неделно –неразделни,
усмихваме се храбро.
И почти самоотвержено.
Защото знаем: в календара
на делничната дива надпревара
ще свети Планината!
Със пропасти и каменни грамади.
Със мащерка и здравец.
С речни водопади.
Със снежни преспи или листопади.
Ще пита Планината
в омаята на тишината:
„Къде са те?
Къде са ми децата?”

Дилема всъщност няма.
То, простото, не може да е сложно.
Неделята не ни разделя.
Не е възможно!