автор: esenna

И лошото държи да ни се случи, и хем е страшно, хем е много стилно.
Когато да пропадам ме научи, защо не каза как завършва филма?

Стоеше седнала на една скала и гледаше залеза, обвитата в млечна мъгла София, светлините, които започваха една по една да пробиват мрака. Седеше от часове, беше се сляла със скалата. Стана й хладно и съжали за пухкавия син пуловер, който в бързината забрави да сложи в сака си. Искаше й се да вземе топла вана и да си легне , а тук й беше толкова спокойно – чувстваше се като на върха на света, като вселенската царица, която решаваше дали да пусне слънчев лъч или градушка върху всички тия безименни хора там долу, всички те бързащи, егоистични, зли, нараняващи, студени, бодливи...
В един мравуняк имаше повече топлина отколкото сред човеците- това си помисли тя тъжно, надигна се бавно и тръгна към хижата. Качи се в стаята си, пусна водата във ваната, съблече се - всичко вършеше абсолютно спокойно. Влезе внимателно и се потопи в горещата вода. Стоя под нея докато не й свърши дъха. Излезе, взема бутилката Джони, хапчетата от чантата си и пак влезе във ваната. Пусна отново горещата вода . Отпи първата глътка - наслади й се, последва втора, трета… Когато посегна към хапчетата, бутилката беше презполовена. Пиеше ги бавно и спокойно с ясното съзнание, че това е последната й сделка с живота. Усети спускането на мрака, който проби обвивката на тялото й, навлезе в нея и потече бавно във вените й. Отдаде му се без съпротива, с лека тъжна усмивка, потъна в лоното му и въздъхна облекчено, че вече няма да има болка, сълзи, разочарования…

- Моля дайте път, по-бързо, дръпнете се !
Лекарят бързаше, санитарите се блъскаха в ужасените хора и едва успяваха да се придвижат към линейката. Пуснаха алармата и червената лампа се завъртя, потеглиха бързо надолу към разбуждащият се град.
Цяло денонощие лекарите се бориха за живота й. Нищо не знаеха за нея. Единствено в шофьорската й книжка прочетоха-Златна Илиева, бул. ’’ Витоша’’ 21 и нищо повече. Животът й се беше изцедил от нея, една последна малка капчица успяха да уловят в последния миг преди да падне и чрез нея започнаха сложни манипулации.
А Златна плуваше в тъмносив мрак - някак забързано и неориентирано-напред-назад. Майка й, която толкова много обичаше, сина й , първият му концерт, Виктор – напрегнат за всеки тон, който той изсвирваше. Блясъка в очите му и промълвеното : ’’Много е добър, ще стане известен ! ’’ , нейната радост, баща й – в бялата лекарска манта, многобройните хора, които чакаха у тях да ги приеме . Чу първите звуци - малко плахи, но нежни, които успя да изсвири от виолончелото, часовете напрегнати упражнения, майка й, която й носеше закуска - да почине поне малко, постоянните скандали от горния апартамент, който бил техен по думите на баща й, но при национализацията го загубили заедно с три фабрики на дядо й, приятелките, прошепнатите тайни –това всичко плуваше край нея, някое по-близо-да протегне ръка ще го хване, друго далечно. Ето, изплува красивият италиански замък . ’’Прелест’’ – беше възкликнала тя когато го видя за първи път. Граф Джовани Болонезе, който искаше да се оженят, целувката му по русата й коса, цветното лято във Венеция.
Виктор – новият колега, среден на ръст, с черни очи и тъмна коса, усмихнат, демонстрираше освен впечатляващо добро свирене и завидно самочувствие. Дали това или нещо друго- никой така и не разбра, привлече Златна като магнит към него, любовта й избухна с неподозирана страст, тя спря да се храни, да спи, можеше да мисли само за него или да бъде в обятията му, галена и целувана , любена от този тъй необикновен в нейните очи мъж. Нищо, че беше оставил жена с две деца – Златна искаше само Виктор. Беше свикнала да бъде винаги първа и винаги да побеждава . Семейният й живот с Виктор я направи истинска жена ! Беше щастлива както никога досега, макар да виждаше подозрителния и недоволен поглед на майка си. Никога не й го каза, но Златна си знаеше, че според нея Виктор не беше мъж за нея. Увлечена в собственото си щастие, в ежедневните задължения, в любовта си , във Виктор и порасналият си син, Златна може би щеше да достигне до дълбоки старини с чувството на победител, ако една вечер не беше телефона…
Пронизителен звън проби мрака, който беше нейната защитна броня…
- Не, не, спрете го, махнете го – панически се
развика тя.
Лекарят отдъхна дълбоко:
- Успяхме! Продължавайте с тези медикаменти в системата, изключете мобилният й, не я закачайте, оставете я, трябва да почива. Довечера ще дойда да я видя.
Златна започна да чува леко потракване, стъпки, тишина. Не искаше да си отваря очите – не знаеше къде е и за първи път изпита страх от неизвестното.
Отново се гмурна в дълбоката тъмнина- там беше топло и познато… телефонът беше до нея, след няколко позвънявания го вдигна и тъкмо щеше да се обади когато чу гласът на Виктор:
- Да, скъпа моя, до утре, наистина ли трябва да свирим, не може ли направо да отидем във вас? Целувам те!- шепнеше и тя помисли , че има някаква грешка. Стана от креслото и отиде в спалнята. Виктор още държеше слушалката на телефона. Когато я видя се смути и побърза да затвори:
- Злато мое, ще си лягаме ли? – опита той да се усмихне. Тя стоеше като вцепенена. Попита го . Той отрече. Тя повиши тон. Той също. Тя заплака. Той се раздразни и запали цигара. Тя се развика, че това е нейният дом, а не някакъв бардак, в който явно е започнал да живее. Виктор стана и излезе. Не се върна цяла нощ. Сутринта на репетиция Златна го гледаше с неизсъхналите си от сълзи очи и се чудеше коя е тази жена, от кога, как… И по тия неведоми , но пък винаги носещи истината пътища разбра, че е колежката , с която подготвяха солов концерт и вече месеци наред любовта им била явна за всички , но не и за нея. Върна се в къщи, мълчаливо сложи няколко неща в сака , качи се на колата и отиде на Витоша където винаги се е чувствала най-добре.
Виктор вече трета нощ не спеше и се чудеше къде е Златна. Родителите й живееха в горния апартамент върнат им при реституцията, той успяваше някак да ги заблуди, но срещаше невярващият поглед на майка й. Реши да подаде сигнал за изчезването й в полицията. Рано сутринта му се обадиха, че има жена с такова име във Втора Градска болница.Той панически се разбърза, взема такси и влетя в стаята й.Тя спеше.Отдъхна като я видя. Беше бледа и смалена, но сигурно жива щом имаше система. Появи се сестра, която го накара да напусне. Говори с лекаря й –когато чу ,че се е отровила сама, не повярва. Очакваше я дълго лечение. Бързайки за работа той се успокояваше, че поне сега знае къде е , все ще измисли нещо за родителите й.

* * *
Златна се върна в къщи, прегърна майка си и се разплака . Синът й леко смутен я погали непохватно и се отдръпна. Виктор внимателно я придържаше за ръката. Заведе я в стаята й, баща й дойде, поговори малко с нея и я оставиха да почива. Когато оздравя и беше наясно със себе си, хладно каза една вечер на Виктор:
- Искам развод.
Започнаха дълги тягостни разговори кой разбрал, недоразбрал, защо и как , кому … Тя се измаряше и се прибираше в стаята си. След два месеца Виктор влезе при нея, легна и я прегърна - Златна се бореше тихо, да не събуди сина им, но той я държеше здраво. Така постепенно сломи съпротивата й , успя да я убеди да му даде втори шанс и на 44 години Златна роди второто си дете –дъщеря . Майка й се радваше на малката си внучка, жалеше Златна и започна да мърмори открито. Това не помагаше на дъщеря й , но поне знаеше, че и някой друг мислеше като нея и има подкрепа.
Виктор беше винаги край тях, построиха си вила, по-късно купиха друга на морето. Синът й завърши и постъпи като негов наследник в оркестъра. Дъщеря й започна да учи класическо пеене в Музикалното училище, двойнственият живот на Виктор продължи –дали Златна знаеше за това и на него не му беше ясно. Тя ходеше на работа, на фитнес и плуване, гледаше родителите си, пазаруваше,готвеше, контролираше децата, с него почти не говореше, никога не вдигаше телефона , разхубави се, но с хубостта на студените отчуждени натури. Никога не го попита къде е бил, никога не излезе повече с него , само пред децата поддържаше някакъв общ разговор. Виктор прекара тежка пневмония и месеци не се подобри. След много изследвания поставиха диагнозата рак на белите дробове. Златна мълчаливо уреди да заминат в Истанбул на лечение. Ходеше с него години наред по болници, клиники, санаториуми, следваше го, помагаше му. Винаги хладна към него, изпълнена с разочарование от всичко и от всички. Виктор като че ли оздравя. Пенсионира се. Повечето време прекарваше на морето. Синът им се ожени. Златна продължи напред – разбрала, че никой не заслужава живота й, той си е нейн , даден й , за да бъде тя такава каквато беше създадена. Понякога си поплакваше, разочарованието й и стаеният гняв струеше от нея и малко хора се осмеляваха дори да я заговорят. Но Златна се чувстваше добре сама. Дълбоко в наранената си душа никога не му прости! Радост, щастие, любов -това прие като изпълнено задължение, а примирението – като най-добрата сделка с чудото-живот.