Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: AlbireoMKG
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 14010

Онлайн са:
Анонимни: 427
ХуЛитери: 5
Всичко: 432

Онлайн сега:
:: Elling
:: Icy
:: vlakant
:: Georgina
:: maistora

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2022 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПоквареният
раздел: Разкази
автор: jitanosten

Бях пет – шест годишно хлапе, когато ми казаха, че съм покварен.
По онова време живеех на малка уличка, в близост до гарата, населена с много деца, дърти клюкарки и истински работници. Подчертавам, истински, защото днес почти никъде не съм виждал хора да се трудят физически. По уличката бяхме цяла тълпа деца, но Пламен, кой знае защо избра мен за приятел. Той бе с две години по-голям, много умен и възпитан, в сравнение с нас, махленските деца. Доколкото си спомням, по онова време бях доста чувствително дете за момче и често плачех за щяло, и нещяло. Един летен ден Пламен сложи ръка на рамото ми и каза:
- Вече ще се наричаме „Братче”! И ти, и аз си нямаме брат или сестра, затова ще сме все едно като братя! Съгласен ли си?
Поласкан от внезапно оказаната чест, аз кимнах с глава и очите ми отново се навлажниха. Така започнахме да се наричаме „братчета”, играехме заедно, помагахме си и всичко бе страшно хубаво. Пламен ме учеше на много неща, а най-интересното у него, което ме привличаше неудържимо бе, че мислеше! Всички останали деца, включително с мен бягахме, скачахме и реагирахме импулсивно на всичко, което се случва край нас. Единствен Пламен размишляваше също като философ и мъдрец, затова се прекланях пред всичките му решения. За мен той бе закон и образец на подражание, още повече, че ме учеше само на добри неща. Така казваха моите родители, които всъщност по цял ден бяха на работа. Бащата на Пламен бе локомотивен машинист, отсъстваше по много време от дома, но получаваше четири пъти по-голяма заплата от моя баща. Това го издигаше в очите на съседите ни, а и всички казваха, че е образец на морал. Това не го разбирах, но се досещах, че трябва да е нещо, дето липсва на останалите.
Една вечер вече през есента, се прибирах много късно към къщи, като за по-направо пресичах линиите. Така впрочем правеха всичките ни съседи. Скачайки от един вагон между коловозите, чух развълнуван мъжки глас:
- Не мога повече така! Ще се самоубия, защото не можем да продължаваме така! Искам те, любов моя! Трябва да те имам, трябва ...!
Дочу се шум на раздран плат, женски глас изохка някак премаляло и щом погледнах видях, как някакъв военен съблича майката на Пламен. Там, насред коловозите, между две редици вагони за пръв път видях как се прави любов.
Потресен от случилото се, на другия ден бях доста неадекватен. Срамувах се да гледам Пламен в очите, сякаш не майка му, а самия аз бях съгрешил. Той помисли, че съм болен и ме посъветва да си легна у дома. Прибрах се в къщи и макар да ми се играеше навън както винаги, стоях цял ден в стаята си. Вечерта, когато мама се прибра, не се сдържах и разказах какво съм видял предната вечер. Тя се намръщи и забрани да разказвам това на когото и да било. На въпроса ми защо майката на приятеля ми е сторила прегрешението, мама кратко отвърна:
- Защото е покварена!
Думата не ми бе ясна, но не продължих повече с любопитството си. Това вероятно бе много повече от лош, защото на всичко отгоре бе и забранено да се обсъжда. Реших да проверя в лелини, дали не са купили нова кутия шоколадови бонбони. Системно и методично се вмъквах в жилището на леля и свако, като претърсвах всичко из основи. Целта ми бяха шоколадовите бонбони, които леля непрекъснато зареждаше и криеше у тях. Лапах ги като невидял, после нашите разбира се ми се караха, наказваха и дори поотупваха, но това не ме отказваше от върлите набези. Бях абсолютен рецидивист, когато се отнасяше за шоколадови бонбони. И този път намерих цяла, още неотворена кутия. Отворих я и излапах бонбоните до шушка. Помислих малко и реших нещо. Търсих безцветно лепило у дома и като не намерих, отидох при Пламен. Той също не разполагаше с такова, но като истински приятел взе пари и тръгнахме към близката книжарница. Оказа се, че има такова лепило, макар и доста скъпо. Пламен го купи и великодушно рече:
- Подарявам ти го!
Той си мислеше, че ми е нужно за подлепване на книги, защото вече се бях научил да чета. Приех подаръка доволен и щом се върнах вкъщи, веднага на мястото на бонбоните поставих малки камъчета, а целофана отгоре залепих сръчно. По кутията нямаше следи от покушението ми, защото лепилото бе безцветно. Радостен, аз отърчах при приятеля си да се похваля. За жалост той се намръщи и не одобри постъпката ми. Аз и сам знаех, че съм извършил беля, но не я смятах за голяма, а по-скоро за нещо нормално, щом се отнася за шоколадови бонбони. Същата вечер, когато минах край къщата на приятеля си видях, как той и баща му седят на двора и си говорят. Спрях и се заслушах, защото приказваха за мен.
- Изпитай го! – каза бащата – Ако не се изкуши, значи ти е истински приятел! Ако обаче открадне, го зарежи!
- Но аз други приятели нямам! – плахо отвърна Пламен – Ако го изгоня, ще остана сам като теб! Ти пиеш ракия и така се успокояваш, но аз съм още малък. Трябва да си играя с някого!
- От игра файда няма! И от фалшиви приятели също! А ракията ... – махна с ръка отчаяно той – притъпява болката! Ей тук ме боли, моето момче! – посочи той към гърдите си. Пламен приближи до баща си, а той го прегърна и захълца. Стана ми неудобно, също както когато бях видял майка му с военния между вагоните. Хукнах да бягам и се успокоих едва щом стигнах до другите деца от улицата. Минаха два дни, докато Пламен ме извика у тях за нещо. По едно време ме остави сам в стаята и влезе в другата стая. На масата пред мен имаше отворена кутия шоколадови бонбони. Веднага се досетих, че това ще е изпитанието, за което говореше баща му. В първия момент реших да не пипам бонбоните, за да докажа, че съм истински приятел. После ми стана обидно. Защо приятелят ми трябваше да ме изпитва по такъв гаден начин? Та нали знаеше, колко много обичам да ям шоколадови бонбони? Отворих кутията и лапнах една бонбона. Взех други две и ги мушнах в джобовете си. Тогава влезе Пламен и мълчаливо седна срещу мен. Гледаше ме с укор и мълчеше. Аз се бях зачервил от срам, но стисках зъби и чаках. Той тихо, досущ като баща си запита:
- Да имаш да ми казваш нещо?
- Не! – отвърнах аз
- А аз имам да ти кажа! От днес ти вече не си ми приятел и вече никога няма да ме наричаш „братче”!
- Защо?
- Защото докато ме нямаше в стаята, открадна три бонбона! Като те питах после, ти не си призна за кражбата! Значи крадеш и лъжеш! Следователно ти си покварен и не можеш да ми бъдеш приятел!
Аз станах и със сълзи на очи си тръгнах. На вратата спрях и погледнах Пламен. Стоеше със стиснати устни и сериозно изражение, също като баща си, когато го поучаваше за нещо.
- Не аз, а ти си покварен! Ако ми беше истински приятел, щеше сам да ме почерпиш, а не да ме изкушаваш като дявол! Покварена е и майка ти, защото я видях ....... каква е!
Пламен рязко извърна глава, сякаш го бях зашлевил. После по бузите му бързо се застичаха сълзи.
Повече си нямах „братче”.

*************

Изминаха доста години от тогава, ние вече не бяхме деца и ако случайно се срещнехме по улиците с Пламен, си кимахме за поздрав и толкова. Аз щуреех като котарак през пролетта и не прощавах на момичетата, с които овладявахме хватките от „Кама – сутра”. Един ден попаднах на интересна жена, с особено излъчване. Държеше се много целомъдрено, а това ме изкуши допълнително. Вече бях установил една интересна особеност при жените – светици. Колкото на по-недостъпна се правеше една жена, толкова повече и се искаше да греши. Реших да разбера докъде би стигнала хубавицата и я поканих на разходка до морето.
- Аз съм омъжена жена! – с достойнство отвърна тя.
- И какво от това? Да не те е газил валяк, като си омъжена?
Тя присви очи, възмутена от простащината ми. Аз се забавлявах и затова предложих, без особена надежда:
- Ако все пак решиш да се възползваш от поканата, всяка сряда по това време минавам от тук с колата. Щом те видя, ще спра и ще хванем пътя за морето. Ще ти хареса, ще видиш!
Тя се изсмя някак гърлено и си тръгна. Не хранех надежда, че „монахинята”, както я наричах, ще се окаже на същия тротоар, по времето, когато минавам от там. Може би мина месец, когато я видях да ме чака. Тихо ръмеше дъждец, а тя се бе свила под чадъра си и явно ме очакваше. Спрях до нея и тя мълчаливо се качи. Опитах да се правя на интересен, като и разказвах разни смешни лакърдии, но това явно не я впечатляваше. Вече се чудех за какво изобщо е дошла, когато спряхме на едно пусто място, а пред нас се бе ширнало морето. Погледнах към „монахинята” и изтръпнах. Никога преди това не бях виждал, такова явно желание в очите на жена! Сграбчи ме като хищна птица и в колата ми показа, какво значи секс. Малко по-късно, с омекнали колене признах, че е най-истинската жена, която съм срещал до момента. Тя се засмя с някакви закачливи искрици в очите и се закани:
- Ти ще видиш отсега нататък!
Освен, че отслабнах с няколко килограма видях, с колко илюзии съм се залъгвал спрямо жените до тогава. Аз се смятах за порочен и смел покорител на женски души и тела, но „монахинята” ме слагаше в джоба си, във всяко отношение. Тя дори разполагаше с по-богат речников запас от ругатни, независимо от целомъдрената си физиономия.
Може би около три месеца след първата ни разходка до морето, „монахинята” заяви, че е бременна.
- Ами сега? – като последен глупчо запитах аз.
- Ще родя детето! – бе категоричният и отговор.
- А мъжът ти?
- Какво те интересува мъжа ми, ....... „братче”? Да не ти е приятел случайно? – засмя се толкова истерично тя, че се отдръпнах машинално.
- Още преди да се запознаем знаех, че с Пламен сте израсли на една улица. Разказвал ми е, щом сме те срещали случайно из града. А понеже той е един завършен подлец, а аз съм не по-добра от него, реших да се възползвам от поканата ти, да си омешаме бельото. Така всеки от нас тримата ще си получи заслуженото!
- Но аз ....... не знаех! Честна дума! - преглътнах с усилие аз.
- В това бе най-голямата сладост! – усмихна се ехидно „монахинята”
- Ще кажеш ли на Пламен?
- Да не съм луда! – изкикоти се тя – Това ще е най-голямото ти отмъщение за едно време! ........ А и моето ....... за сега!
- Не знам какво да кажа! Чувствам се наистина покварен!
- Така си е! – засмя се „монахинята” - Истински покварен човек става едва тогава, когато най-близките му са покварени хора! И покварен може да се чувства само свестен човек! Помисли по въпроса за домашно! Утре ще ми кажеш, до какъв извод си стигнал!
- Утре няма да ти кажа нищо, защото повече няма да се срещаме! -отрязах я аз – Стига ми толкова ....... любов! – Мислех, че го казах достатъчно презрително, но тя изобщо не се засегна.
- Има време, сладуранчо! Докато си сам и живееш свободно, можеш да се смяташ за покварен и всякакъв. Само, че не си! Истински ще се поквариш, едва когато изневериш не на жена си, а на себе си! А все някой ден ще го сториш, вярвай ми!
Гледах я и все повече ми се искаше да побягна. Обърнах се и бавно тръгнах.
- Пак ще се върнеш! – чух зад гърба си.

*****************

Повече при нея не се върнах. Обаче и до днес, като застана пред огледалото в банята да се бръсна, и се погледна, не съм сигурен, покварен ли съм или не. А и не съм сигурен вече, има ли това някакво значение.


Публикувано от viatarna на 07.03.2013 @ 09:35:05 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   jitanosten

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Дъжд
автор: traveller
606 четения | оценка 5

показвания 27163
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Поквареният" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Поквареният
от anonimapokrifoff на 07.03.2013 @ 13:54:00
(Профил | Изпрати бележка)
Чудесен разказ, леко се чете. Поздравления!