автор: secret_rose

Мери
Анкара, 1975


Мери беше седнала на коженото канапе в средата на приемната, покрито с жълт изтъркан плюш и свирепо гледаше събеседницата си. Пищната дама с накъдрена коса и лимби, подскачащи насам – натам щом се завърти, едрото туловище, зелената пола от тафта и голямото жабо под брадичката, покриващо тънкия и като на пиле врат. Толкова бе тънък вратът и, че с едно стискане би могла да я прати в пищните вертепи на предците и на оня свят и едва се сдържаше, но двамата костюмари в ъгъла имаха пистолети. Устната и пулсираше болезнено, засъхнала струйка кръв опъваше кожата и я сърбеше. Така я беше цапардосал мръсникът, цялото и лице бе в синини навярно, „анаджим” го беше спряла да я пребие. Не бивало по лицето. Всички в къщата я наричаха анаджим – скъпа мамо, обръщение, което със сигурност не и подхождаше. За съжаление, каквото и да мислеше или предприемеше, щеше да стане на нейната. Анаджим бе тук да въдворява ред.

- Хайде, изтрий си сълзите, иди се умий и си почини. Оставила съм ти рокля. Довечера в 20 часа да си долу, има клиенти.

Мери преглътна, надигна се и не каза нищо. Тръгна нагоре по стълбите и видя как анаджим махна на един от охраната да я последва. Момъкът седя изправен като въже пред покоите и до вечерта, без да се отделя за миг и тя ясно разбра, че измъкване няма. С умиление си спомни приятния живот преди, мечтите и спокойния сън, докато масажираше схванатия си врат пред огледалото, лакираше ноктите на краката и киснеше във ваната сред натрапчивото ухание на лавандула, течен сапун и похот, просмукана в драпираните завеси и стените. В ума и нахлу един друг дом някъде из сухите полета на Източна Европа, тъмен и затворен, където оцеляването зависеше от неписани и неизказани правила: ходене на пръсти, тишина, подчинение. Мълчание и изпълнение. Щеше да има приказки, да съзира ревниви и завистливи погледи в очите на другите жени, да бъде одумвана и нагрубявана. Щеше да бъде мачкана психически и увивана като изцеден от водата пешкир преди простиране, изтърсвана и притискана по всички възможни ъгли на съзнанието, докато не се предаде съвсем и съществуването и не се превърне в студено, механично задължение, а тя самата – в пулсиращ инструмент за задоволяване егоцентризма на другите. Потопи глава под вода. Стисна очи да не заплаче и си обеща да издържи, да изчака сгодния момент, когато щеше да се откъсне, и да бъде търпелива. И изобретателна, ако не искаше да я смачкат. Надигна се, попи водата от тялото си с хавлията и започна бавно да втрива розово масло в кожата си. После изсуши косата, подреди я на алени букли, подръпна една – две да падат небрежно върху гърдите, облече оставената за вечерта рокля и старателно положи тежък, изкусителен грим. В това беше умела, макар последните години да не бе докосвала червило и руж. За миг се замисли – животът и се блъскаше между крещящи крайности, но никога не вървеше мудно и гладко, както би искала да бъде.
Долу беше спокойно. Чуваше се лека музика а по масите дами и господа играеха на карти, разговаряха или отпиваха вино в тънки стъклени чаши, чиито звън отекваше в съзнанието като пукот. Хвърли бегъл поглед към охраната – беше намясто. После се стресна от усещането си за приключение, надигащо се неканено в гърдите. Слезе и потърси с очи анаджим. Тя тъкмо поднасяше сладки на сух, висок господин с шапка в ръка и го канеше към канапето в ъгъла. След него ситнеше по-дребен, възпълен мъж с шарещи очи и отворена уста, от която всеки момент можеха да потекат лиги – така бе зяпнал към нея. Напуши я смях, вдигна брадичка и се понесе към малката групичка. Анаджим и се усмихна, представи я и развя поли към други пристигащи а Мери седна на канапето, протегна ръка за целувка и впи преценяващ поглед в двамата насреща. Високият изглеждаше зъл и алчен, бе навикнал на подчинение от страна на жените тук и очакваше да го ухажват. Другият бе идеален за нея – можеше да го омае и да го превърне в свой постоянен посетител, а по някое време дори да си издейства разходки с него навън, да го уговори да я отведе до старата и къща в Улус и да си прибере съкровището, скрито под дюшека на леглото. Примига с очи, усмихна му се чаровно и се присламчи към него. Мъжът трепна, когато Мери подръпна дантелката не деколтето си надолу, спусна ръка към слабините му и нежно му зашепна да не губят време и да се качват нагоре. Късметът и обаче не проработи – пълничкият бил само придружител, а клиентът бе господинът с капризите. За щастие само след час той нахлупи шапката си, поздрави анаджим за новото попълнение с име Мерием и си тръгна. По правило, Мери не виждаше пари. Нито и трябваха. Но анаджим я дръпна в ъгъла, показа и едра новичка банкнота, изкиска се и я похвали.

- Когато изплатиш дълга си – сумата, за която те купих, ще можеш да получаваш процент от сеансите и да пестиш. Сега върви си оправи косата.
- Аз мога веднага да си платя дълга, трябва само да поискате, имам пари.
- Твоите пари са мои пари. Всичко твое е мое, момиченце. Утре Синан ще те отведе в банката да изтеглиш спестяванията си и да ги оставиш на съхранение в моята каса. Аз добре ще се грижа за тях. А дълга си не можеш лесно да платиш, нужни са поне две години. Сега марш горе да не повтарям!

Мери тръгна към банята. С всички сили се бореше с надигащото се в гърдите и отчаяние и сълзите, стягащи гърлото. „Спокойно, само спокойно. За всичко има решение. Няма ситуация, която да е напълно безнадеждна”.

...

Емир-Хан, Анкара, 1975


- Слушай, момче, и ти ли като майка ми. Не искам да се женя за Бога. На тебе ли да обяснявам...
- Кой те кара да се жениш. Ще пийнем анасонка в баровете горе, ще послушаме малко саз, може някое момиче да врътнем – приятелят му се смееше с глас и го потупваше по ръката с портфейла си – току-виж някоя мацка те харесала такъв намусен. Ще идем да поотпуснем малко, стига си се мръщил, не сме се виждали от години а се криеш. Хайде, тръгвай, аз черпя.

Емир-хан облече сакото си и последва другаря си навън. Поеха към центъра. Беше неизбежна вечер, нямаше измъкване. Щеше да я изтърпи и утре щеше да се върне на плановете си за тръгване. Още помнеше пустинята, която го зовеше от сънищата му, забвението и тишината, толкова оскъдни в столицата.
В бар „Шеитан маара” надигна набързо две ракии, дръпна морковче от коктейлната чаша с лимонов сок и отнесено зарея поглед по масите. От ляво се чуваше руска реч, млада жена се кикотеше, разтваряйки бедра около облегалката на стола пред очите на кавалера си, други момичета пееха някаква „Катюша” след полата на певицата, обикаляща масите в димния полумрак а другарят му не се виждаше никъде, явно танцуваше на дансинга или бе излязъл. Тръгна да го търси и се натъкна на него на терасата.

- Аааа, рано е още, братко, рано е. Още по една ракия само и после тръгваме. Ще те водя на друга разходка. Тази паметна вечер трябва да завърши подобаващо, ноооо, първо – тост! Тост за теб и завръщането ти, и за старите хубави дни преди да заминеш.

Повлече го навътре, където се наложи да изтърпи още час в полузамъглената си представа за продължението на вечерта, кресливия арабеск на певицата и гръмката музика от синтезатора, извираща изпод пръстите на брадатия пианист. Приятелят му бе пийнал доста, говореше несвързано и го блъскаше, той самият едва се държеше на краката си и вече не мислеше за прибиране, когато другият го дръпна, засили към изхода, от там към автомобила, паркиран в подземния паркинг на трето ниво и поеха към Улус, както Емир-Хан почти успя да се досети, и към къщите, обозначени с ярко сини прозорци. Часът беше 2. Съмняваше се, някой да им отвори по това време на нощта, но дори не опита да разубеждава другаря си, той вече натискаше звънеца на вратата и отделяше банкноти от тестето в портфейла, за да ги сложи в другия джоб и да се разплаща с тях.
- Трябваше първо тук да дойдем а не да се оливаме в бара.

- Ааа, Емире, не знаеш ли – докато не падне нощта звездите не се виждат. Ето сега ще видиш звездичките сестричките.

Отвори им дебела жена. Тънкият и врат се къдреше в дантелите на огромно жабо и Емир-Хан едва сдържа смеха си. Подпря се на стената и се закиска, прикривайки уста с ръка:

- Аз ще почакам тук, ако може. Няма проблем, мога да почакам и тук.
- Влизай, момче, какво ти чакане, искаш жандармата да те прибере ли? Влизай на топличко, няма да откажеш на дама като мен поне едно питие, нали?

Тя ги въведе, плесна с ръце, наоколо им насядаха ухаещи приятно, приятно изглеждащи момичета които оприличи на ангели в сравнение с пияните рускини от бара. Захили се глупаво насреща им, погълна питието на анаджим и докато търсеше с очи приятеля си, падна назад и захърка.


Следва...