автор: samotnik

Боряна гледаше парализирана как възрастният мъж изрита Петър и го просна на пода. Държеше лицето си в ръце без да е способна да издаде звук.
Мъжът се надвеси над неподвижното тяло и го загледа ядно, после се обърна към нея и каза задъхано:
- Доктор Казакова, истински се надявам да не ми се налага да правя същото и с вас.
Свитите му очи я пронизваха, без да мигат. Ужасена, тя само кимна.
- Добре. Това е добре. Не обичам насилието – отмести се встрани и продължи. – Моля, приближете се, нямам време за губене.
Краката и едва се подчиняваха, но тя пристъпи към центъра на помещението.
- Погледнете отблизо – махна с ръка мъжът към златната амфора.
Боряна се наведе, но погледът и не изпускаше безпомощния Петър от очи.
- Не се безпокойте, скоро ще се съвземе. Моля ви, концентрирайте се върху това, което ви казвам.
Тя вдигна очи към него.
- Искам да погледнете артефакта отблизо – настоя той. – Кажете ми автентичен ли е според вас.
Боряна събра сили и му отговори:
- Не сте сериозен, нали? Как бих могла да разбера нещо в тези условия?
- Налага се, доктор Казакова, налага се. Дайте всичко от себе си.
Стори и се, че долавя известна насмешка в тона му, но това не я интересуваше в момента. Хвърли поглед към неподвижния Петър и отговори:
- Автентичен е.
- Толкова категорично?
- Да, вие какво друго искате? Нали не мислите, че тук ежедневно влизат и излизат разни хора, специално за да поставят фалшиви тракийски съкровища, за да ви заблудят?
Мъжът се усмихна студено към нея.
- Не, докторе, не мисля така. Това, което ме интересува е дали този съд е онзи, от който аз се интересувам.
Боряна го погледна.
- Не знам от какво се интересувате, но този съд е истински, няма как да не е.
Очите и пробягаха по лъскавата повърхност и тя огледа фигурите на пируващите. Знаеше какво гледа, знаеше и какво изобразяват сцените, но не би разкрила това на този убиец за нищо на света.
- Чудесно – каза мъжът, като този път веселието му беше явно. – Бихте ли ми го подали?
Стоеше над тялото на Петър, близо до отвора, докато Кирето местеше поглед от единия към другия, без да разбира какво се случва. Мъжът се протегна към него и взе пистолета в дясната си ръка. След това го отпрати с жест навън.
Боряна скръсти ръце зад гърба си и се наведе над каничката. Погледът и обходи камъка, върху който беше поставена и опита да открие нещо, което да и подскаже дали има скрити капани. Траките не бяха известни с конструирането на сложни системи, но пък и подобен механизъм за отваряне на вратите беше абсолютно непознат на археолозите. Сам по себе си той представляваше сензация.
Не видя нищо, което да я обезпокои и протегна ръка към златния предмет. В краката и Петър тихо изстена и тя понечи да клекне до него.
- Не се разсейвайте – каза твърдо мъжът.
Тя му хвърли изпепеляващ поглед и отново се изправи. Протегна ръка, постави я върху студения метал и я задържа така.
- Какво става, бе, ей?... – викаше отдолу Славея.
- Излизай и му кажи да млъкне – чу мъжът да казва на Кирето и секунда по-късно долови триенето на дрехите в тесните стени на прохода. Светлината се приглуши съвсем, докато Кирето не излезе от пещерата.
Тя внимателно обви пръсти върху тясното гърло на малката амфора и усети релефните изображения под пръстите си. Огледа я внимателно, като се стараеше да запомни всеки елемент. Не обръщаше внимание на виковете, които си разменяха Кирето и Славея.
Петър простена отново.
- Побързайте, моля ви, не искам да ритам приятеля ви отново – каза мъжът.
Боряна повдигна предмета и се удиви колко тежък бе за размерите си. Взе го в двете си ръце и го завъртя, като погледна дъното му. Не за първи път държеше автентични златни съдове в ръцете си, но това бе първият, който тя бе открила. За съжаление, цялата история, преплетена в него щеше да изчезне, безвъзвратно погубена от ръцете на тези иманяри. Наред със страха за живота и, в нея се кипеше чувство на гняв и негодувание от алчността, която унищожаваше историята на цели народи. Мислите и прекъснаха от леко потрепване под краката и.
Вибрацията се усети съвсем ясно и на нея и отне секунда за да разбере какво се случва. Огледа се стреснато и едва тогава разбра, че каменният блок, който запушваше входа се плъзга обратно на мястото си.
За разлика от нея мъжът с ризата светкавично съобрази ситуацията и реагира мигновено. Изтръгна златния предмет от ръцете на Боряна и пъргаво се измъкна навън, точно когато скалният къс се затръшна на мястото си. Вътрешността на пещерата потъна в непрогледен мрак. Треперенето на скалите спря и тя остана сама в тъмнината. Усещаше паниката да се надига от най-дълбоките кътчета на съзнанието и.

***

Очите на Славея блестяха с нескривана алчност.
- Лелеее, това е страшно! Гледай как е запазено само – хвърли кос поглед към възрастния мъж – ако е истинско, де.
- Златанов, не забравяйте за какво сте тук и кой ви плаща.
Вървяха забързано през гората, като мъжът не изтърваше Славея и Кирето от поглед. Каничката проблясна ярко под слънчевите лъчи, докато я поставяше в раницата. Стараеше се, уж случайно, пистолетът да сочи в двамата пред него. Знаеше колко директни са тези хора и как алчността замъглява съзнанието на всеки човек, независимо от предложената компенсация. Не искаше да изгуби онова, към което се бяха стремили през всичките тези години. Най-накрая го беше намерил. Не смееше да изпита удовлетворение, поне не и докато не бъдеше в безопасност. Трябваше да проведе телефонен разговор, но не веднага, имаше още нещо за вършене.

***

Тримата се изкачиха обратно на скалите и се огледаха. Следобедът преваляше и наоколо беше пусто. Навярно туристите предпочитаха да попият последните слънчеви лъчи на плажа, пред катеренето по горещи скали.
Застанаха пред ръба на пропастта и погледнаха надолу. Мъжът в ризата с навити ръкави се замисли за двамата, които останаха затворени в храма. Някак бе започнал да харесва доктор Казакова и нейният темперамент. От друга страна, тя бе само стъпало по неговия път към безсмъртие. Силите, които бяха замесени определяха човешките съдби със стерилна прецизност и той нямаше право да се меси в работата им. Той беше само приемник на божията воля.
Усети раздвижване зад себе си и с ъгъла на окото си регистрира Кирето, който се промъкваше зад гърба му. Чиста случайност беше, но му спаси живота. Извъртя се рязко и на косъм успя да отбие удара, който се целеше в гърба му. Ако не бе реагирал щеше да полети в пропастта и да се разбие върху скалите в подножието. Докато се извърташе инстинктивно отклони с дясната си ръка удара на Кирето, а с лявата го сграбчи за рамото и го засили към пропастта. Инерцията беше достатъчно силна за да поеме тежестта на тялото и да го запрати по променената траектория.
Кирето беше млад и пъргав и опита да се задържи, хващайки ризата на мъжа, като го повлече след себе си. За миг изглеждаше, че и двамата ще паднат в пропастта, но мъжът някак успя да извърти тялото си и да изблъска Кирето с крак. Ризата се разпра с рязък звук, оставяйки неравно парче тъмнозелен плат в ръката на младежа. Страничният ритник беше силен и го отхвърли назад към пропастта. Когато разбра, че няма да може да спре движението очите му се разшириха от ужас. Полетя с широко разперени ръце, като устата му зееше в безмълвен вик.
Въпреки разстоянието звукът от удара на тялото в твърдите скали отекна силно в късният тих следобед.
Мъжът се завъртя към Славея и насочи пистолета към него, дишайки тежко.
- Не, не... – падна на колене Златанов, заеквайки - аз не знаех, той сам...
Сивите очи го гледаха безпристрастно.
- Наистина, не съм го карал... Сам е решил... – потта се лееше по лицето му на едри капки.
Знаеше, че го лъже, но нямаше избор. Имаше нужда от него. Освен това, след случилото се с Кирето едва ли би опитал нещо отново.
- Слез долу и прибери парчето от ризата – заповяда мъжът. – И побързай.