автор: tzvetcomarinov

До ушите й достигна онова, което седмици наред вече не и даваше покой, нито денем нито нощем. Едвам успя да се овладее и не поиска още думи от мъжете. Завладяна от надежда, че нейните уши ще уловят повече от приказките дето се говореха, тя забави крачки.
Отиваше при майка си по домашна работа, свекървата я проводи да отнесе малко вълна. "Нека сватята я изпреде и оплете нещо на момчетата. Замата пак ще дойде". Младата невеста опита да откаже. Чувстваше неудобство и срам, но майката на Стамен я погледна и рече неумолимо "Върви, булка. Отново ще дойде студеното, така е било винаги".
Хвана тя думи, дето направо подлудиха нейното сърце. Вървежът й по-нататък стана тежък и болезнен. Хората седнали на пейката сега говореха, че Дели Кадир се качвал редовно горе при къшлите. Избирал там измежду овчарите, кой за деня ще изпече агне, а подир него идвали и аверите му. За гощавката ако вече не стигнело, провождали някое хлапе да донесе още ракия от селото. И винаги поръчвали, нека бъде от най-върлата. Името на известния по целия край със зулумите османлия, младата жена чу за пръв път в ония страшни мигове на унижение и болки. Тогава не различи добре лицата им, но докато е жива, все ще чува в ушите. "Дели Кадир, почина ли си? Ако искаш отново, давай".
Станка не запомни как стигна своя дом, нито откъде намери сили да отвори бащините порти, да изкачи пътя до одаята и пристъпи към миндера. Нейното пребледняло лице веднага разтревожи майката. Допря тя длан до челото, а сетне се отдръпна и попита загрижено:
- Какво ти е, дъще?
"Не питай, мале, нищо" - искаше да каже дъщерята, но се въздържа. Страхуваше се да отвори дори за малко уста, като нищо ще изскочи онова, дето не трябва. Все пак, нека отвърне. Да я успокои до някъде.
- Нищо ми няма. От слънцето е.
Добре, че майчините ръце в момента подаваха стомната, да пийне няколко глътки вода. Това й помогна да не говори сега. Дали хладината, която премина през нейното гърло или близостта на познатото и мило, а може би заедно го направиха, но сториха чудото. Възвърна тя сили и спокойствие, дето не остана незабелязано. Чертите по лицето на възрастната жена се отпуснаха.
- Ето, виждаш ли? - не закъсня и потвърждението си на глас Станка. - Добре съм.
- Дано - изпусна с половин уста и нерешителност майката.
През главата й вече пробяга една по-светла мисъл, съвсем като светулка в лятна нощ го направи. Дано и така да е, ако е рекъл господ. Време беше наистина да идва и хубавата вест, нека радост обходи двете къщи. Стига толкова скръб и недоимък. Не посмя да отвори приказка над това. И без друго, дъщерята ставаше от миндера.
- Аз да си вървя, мамо - рече тя съвсем тихо, но решително. - Имам за днес много работа.
Не опита да я задържи. Леко объркана я изпроводи до външната порта и пъхна след нейното тръгване резето. Облегна се върху дувара и стоя дълго така, права. С разтуптяно и неспокойно майчино сърце.
Станка излезе от бащиния дом бавно, не мислеше веднага да се прибере в своя. Мина по друга улица да се отзове в края на селото. А когато и последната къща остана зад нейния гръб, тя вече добре знаеше, какво ще прави от тук нататък. Крачката й да стане от най-чевръстите, ако може и дори ще подтичва от време на време. Срещнеше ли някого на пътя, нямаше защо да се притеснява, изроненото по земята от копита и колелетата на колите, води и за към тяхната нива. От Стамен тя няма защо да се крие, знае го къде отиде тая сутрин. Ще търси из "Крайчов дял" дърво за нова копраля и кремъци за диканята. Нейният брат и снаха бяха излезли към нивата им, но тя е от другата страна на селото.
Защо не каза на майка си какво е намислила да стори. Да го бе направила докато бяха двете в стаята. Каквото и да речеше за това, все тая, нямаше да я спре. Иначе ще я види като сватя си Иван в сеновала. По-добре ли би се почувствала ако знаеше къде отива тя сега. И от където може да не се върне жива. Нима по-малка тогава стана мъката й, когато разбра как и защо е бил убит стопанинът на нейния дом. Обесиха го джелатите направо в кошарата навсред овцете. И стига токова черни мисли, защото както са тръгнали да щъкат из главата й, като нищо ще вземат да се съберат отведнъж и да попречат. "Ти аго, пийни сега още някоя и друга ракия, тогава се качвай на коня. Защото трябва да съм преди теб на пътеката". Отправи тя молбата си към оня, когото искаше да види още днес за последен път.

Цветко Маринов