автор: samotnik

Пръстите му внимателно опипваха всяка издатина, преди да се хване за нея. Под него, като отворена паст, зееше пропастта, готова да го приеме, ако се изтърве. Постави крака си в тесния процеп и се изтегли нагоре.
Плочата с образа на Херос тежеше на гърба му и ограничаваше движенията на ръцете му. Нямаше въжета, но ако внимаваше, те не бяха необходими. Скалата не беше еднородна, а съставена от различни по размер блокове, които бяха набраздени от процепи и с лекота намираше опорни точки. Всеки би могъл да се изкачи, стига да внимава за какво се захваща и не носи тежка раница на раменете.
Под него, в основата на отвесната стена, останалите наблюдаваха движенията му. Знаеше, че е много вероятно да изгуби живота си, но любопитството вземаше връх. Така или иначе бяха стигнали до тук, искаше да види за какво бяха всички усилия, затова не се наложи да го убеждават за да се качи към знака на скалите.
Отдолу мястото изглеждаше различно и трудно различимо, затова му се наложи да се премести вляво за да го открие отново. Противно на очакваното, подходът към окръжността беше изненадващо лесен. Скалите около нея образуваха серия малки площадки, разположени във вертикални цепнатини, където можеха удобно да стъпят повече хора.

***

По знака имаше полепнали лишеи, но формата и равните ръбове бяха съвсем ясни. Петър изстърга с пръсти лишеите и разгледа с интерес релефната фигура. Никой не се бе сетил за възможността окръжността на гърба на плочата да е от значение при разгадаването на загадката.
- Има ли нещо? – чу гласа на Славея.
Не му обърна внимание, за разлика от мъжа в ризата и младежът, който очевидно беше момче за груби поръчки, Петър изпитваше към Славея само презрение. Ако имаше възможност, би го смазал с една ръка. Другите бяха нещо, с което още не знаеше как да се справи. Беше готов и не изпускаше от очи пистолета, само чакаше подходящия момент. Надяваше се да успее след като слезе обратно - достатъчно време бяха прекарали заедно и той се бе подчинил на всичките им команди. Въпрос на време бе да отслабят бдителността си. Дори и да не успееше докрай, щеше да предостави възможност на Боряна да избяга.
Огледа околните скали и забеляза, че вдясно от окръжността изпъкваше гладкият вертикален ръб на огромен каменен къс. Закачи на него раницата. Ръбът имаше правилна правоъгълна форма и ремъкът се закрепи стабилно.
Балансирайки, Петър извади от нея каменната плоча и я опря на скалата пред лицето си. Тежестта и го караше да се движи предпазливо, докато я плъзгаше към релефната окръжност. Запъна с крака, намести се стабилно и вдигна плочата с ръце. Не знаеше какво да очаква, затова не губи време и я постави върху изпъкналата окръжност. Завъртя я леко докато издадените ръбове се наместиха в канала на плочата. Може би поради ерозията на времето, но пасването не беше точно и плочата се клатеше по равната скала. Херос го гледаше невъзмутимо от коня си. Нищо не се случи.
- Нищо не става – подвикна надолу.
- Завърти я – извика му възрастния мъж.
Петър послушно опита да завърти плочата по часовниковата стрелка, а след това обратно. Отново нищо.
- Не се получава.
Без да се обръща, дочу приглушена размяна на реплики в основата на скалата и след това ясният глас на Боряна.
- Накъде сочи Конника? Как си я поставил? – извика му тя.
- Надясно, гледам го нормално – отвърна той през рамо.
Отговорът и се забави няколко секунди.
- Обърни я, все едно че се гледа отгоре.
Петър извади плочата и я завъртя на сто и осемдесет градуса. След това отново я постави върху знака. Завъртя леко и усети как хлътва под ръцете му. Този път пасна идеално, като легна плътно върху гладкия камък. Натисна с ръце върху нея, за да я вкара докрай, когато му се стори, че нещо под нея поддаде.
Отначало не разбра какво се случва, докато вибрацията не го накара да се хване здраво за издатините. Около него се посипаха малки камъчета. Усети движение до себе си и раницата го блъсна в лицето. Несъзнателно вдигна ръка да се предпази. Точно тогава кракът му се изплъзна от ръба, на който беше стъпил и полетя надолу.

***

Опита да се извърти и се удари в площадката, на която стоеше до преди миг. Ударът забави падането и му даде шанс да се хване за ръба с върха на пръстите си. Увисна на лявата си ръка дишайки тежко, после се хвана и с дясната и остана така за момент. Когато ударите на сърцето му заглъхнаха, протегна крак настрани и намери опора, на която се отпусна. Ръцете му трепереха.
- Пете – викаше отдолу Боряна, – добре ли си?
Нищо му нямаше, освен ускорения пулс. Адреналинът потискаше болката от съприкосновението със скалата.
- Добре съм... – каза по-скоро на себе си и вдигна глава.
Каменният блок, на който беше закачил раницата, се беше отместил встрани и откриваше тъмен процеп с правоъгълна форма. Широк не повече от три педи и висок човешки бой, процепът потъваше някъде навътре под скалистия връх.

***

Приглушеното хлипане на Боряна подсказваше, че е скрила лице в шепите си. Петър опипом потърси рамото и в непрогледната тъмнина и го стисна внимателно.
- Боре, няма страшно, ще измисля нещо – насили се да звучи оптимистично, макар и сам да не си вярваше. Рамото под ръката му потръпна от сподавени ридания.
Бе минал едва час откакто ги затвориха в тъмната ниша, но изглеждаше като че са минали дни. Неравните скални блокове, които съставяха вратата на храма лягаха плътно и не позволяваха дори лъч светлина да проникне през някоя цепнатина. Несъзнателно, Петър съжали, че не е способен да се наслади на магичната гледка на тайния тракийски храм, където ги бяха затворили.

***

Каменният блок, който едва не го уби при преместването си бе разкрил тесен проход, водещ към широка четвъртита ниша. Дълга приблизително пет-шест метра и широка може би три, тя напомняше естествено образувание, умело пригодено от неизвестни майстори, за да приеме древният храм. В края на процепа, точно под полегатия таван се набиваше на очи сложната конструкция от лостове и противотежести, които задвижваха скалните блокове на вратите. Помещението постепенно се стесняваше, като дъното се губеше, свряно между неравните скали на древния връх.
Непосредствено след Петър вървеше Кирето, насочил пистолета към гърба му. Светлината, която проникваше през отвора беше слаба, но съвсем достатъчна за да се добие представа за предназначението на помещението.
Стените му бяха изкуствено изгладени и покрити с множество стенописи, запазили яркостта на цветовете. Изобразените сцени бяха представени с изящество и красота, като личеше старанието, което древните художници бяха вложили в изрисуването на картините.
В центъра на нишата, поставен върху невисок камък с пресечен връх, стоеше предмет, който веднага привличаше погледа с блясъка си. Недокоснато от вековете самота, златото на тумбеста амфора искреше, хвърляйки отблясъци по стенописите около тях. Малка, изработена с прецизна изящност, каничката бe обсипана с релефни изображения, подобни на онези по стените на храма. Въпреки сумрака, Петър забеляза пируващите фигури и веселието, изобразено по повърхността и. От едната и страна имаше прикрепена богато украсена дръжка.
- Върви напред, без да пипаш нищо – Петър чу гласа на Кирето зад себе си и пристъпи напред.
- По-нататък, отиди в дъното.
Петър направи няколко крачки и се обърна с лице към входа, тъкмо когато през него влязоха високият възрастен мъж и Боряна. Изглеждаха задъхани и запотени от изкачването. Славея бе прекалено дебел и не рискува да се изкатери по стръмните скали към храма.
Боряна стоеше неподвижно, отпуснала ръце около себе си, зяпнала към стените в безмълвно удивление. Мъжът зад нея я измести грубо встрани и пристъпи към камъка в центъра на помещението. Не изглеждаше впечатлен нито от стенописите, нито от невероятния начин, по който откриха храма.
Застана над каничката и впери поглед в нея.
- Има ли нещо? Ей, какво има вътре? – дочу се приглушено гласът на Славея, изоставен в подножието на върха.
- Кажи му да спре да вика – без да отмества поглед от златната амфорка процеди мъжът към Кирето.
Младежът се отмести встрани и се пъхна в отвора, през който навлизаше ярката слънчева светлина.
Петър съзря своя шанс и реагира мигновено.
Скокът му бе бърз и целенасочен. Ръката му сграбчи възрастния мъж за ризата и го придърпа към себе си, преди онзи да успее да разбере какво се случва. Прекара дясната си ръка пред лицето и стисна врата му между бицепса и предмишницата си. Завърши ключа с лявата си ръка и притисна главата на мъжа в желязна хватка. Искаше да го обезвреди, като в същото време го използва като щит. В този момент Кирето дочу звука, разбра какво се случва зад него и се обърна светкавично назад. Ако Петър разполагаше само с част от секундата би могъл да завърти тялото пред себе си за да се прикрие с него, но закъсня.

***

Това, което го спаси, бе реакцията на мъжа, когото държеше. Усетил моментното отслабване на хватката той се извъртя и опита да се изтръгне, като по този начин застана пред пистолета и не позволи на Кирето да натисне спусъка. Колебанието, което забави Петър, му коства силен удар в слънчевия сплит, от който краката му омекнаха и той за пореден път днес падна на колене пред тези хора.
- Не стреляй! – извика мъжът към Кирето, докато с точно премерен ритник уцели Петър в корема, като го свлече безчувствен на пода на пещерата. През пелената, която се спусна над съзнанието му, Петър бегло регистрира, че Боряна вдига ръце към лицето си.
Вторият ритник го накара да загуби съзнание.