автор: Valens

А то, това, започна на рождения ѝ ден в средата на зимата. Събуди се без да очаква нещо особено - рожден ден, като всичките ѝ рождени дни през
последните години. Мъжът ѝ щеше да каже: „Как е моето пораснало момиче днес?“ /след двадесет години брак, на четиридесет и пет, тя все още беше неговото „момиче“/, да я целуне и да ѝ подари, както всеки път, любовта си, защото какво означават материалните подаръци, когато има него, когато винаги ѝ осигурява необходимото, както и достатъчно пари за да си купи това, от което има нужда.
Да, ама не! На нея ѝ липсваше емоцията, емоцията, за която тя бе мечтала винаги, емоцията от разопаковането на един подарък, подаръка, който той, отгатнал желанието ѝ, без тя да разбере, би купил или сам направил /но за това, даже и не можеше да мечтае/ и скрил старателно за да я изненада на празника ѝ. Никога не му каза, защото би обезсмислило удоволствието от изненадата, а пък на него, явно, и през ум не му минаваше и...
Знаеше, че днес много приятели ще ѝ пожелаят „много любов, здраве и късмет“, а вечерта ще дойдат най-близките и както винаги ще се очароват от уменията ѝ на домакиня. Собственоръчно приготвената торта изглеждаше прекрасно и чакаше от предния ден с нетърпение в хладилника.
Но... изненада! Яни ѝ подаде малка шарена кутийка след обичайното „как е моето пораснало момиче днес“ . Отвори я и извика. В нея беше онзи, същият, фотоапарат, който преди два дни бе видяла на витрината на един магазин, докато чакаше на спирката пред него. Видяла?! Не, той я беше „видял“, защото тя никога не се зазяпваше по такива витрини, с техника, но този път нещо, по-точно някой или още по-конкретно, точно този фотоапарат я бе накарал да отиде до витрината и сякаш ѝ казваше: „Вземи ме!“.
„Що за лудост!“ - си бе помислила тогава и качила на пристигналия, най-после, автобус.

Откакто се помнеше в ума ѝ нахлуваха красиви картини, които настояваха да бъдат нарисувани. Прекрасни картини, които ръцете ѝ не бяха в състояние да пресъздадат. Де да можеше да има такъв фотоапарат, който да ги заснеме в галерията, намираща се в главата ѝ?!
Но, ако собствените си картини не можеше, то със срастналия се, като че ли, с нея фотоапарат и вроден усет умело колекционираше природните.
Събуждаше се с усмивка, защото всеки нов ден бе зареден с очакване на красотата, която ще открие. Търсеше я и я намираше. Това я зареждаше положително и тя, буквално, излъчваше светлина. Скоро всички, най-вече Яни, видяха промяната.
Любовта им самопочисти рутината по себе си и заблестя.

/следва/