автор: mamontovo_dyrvo

Студеният вятър се провираше като змиорка между кипарисите, връхлиташе върху увисналите голи клони на разплаканата върба, оплиташе се в тях, разтупваше ги като ситно барабанно соло и чак тогава се шмугваше в оредялата коса на едрия, побелял и попрегърбен мъж. Понесъл морската влага в себе си, прикрил в пазвите си ледения декемврийски мраз, той рисуваше една изключително грозна метеорологична картина
Но на мъжа това въобще не му правеше впечатление. Като самотно мамонтово дърво той стоеше и, в контраст с ледения дъх на халата, очите му топло гледаха в някаква неопределена посока. Назад...
Към един мартенски ден преди тридесет години.
Беше края на март. Малкото морско градче посрещна неделния ден с прекрасно настроение, породено от топлината на рано измъкналите се от опеката на кълбестите облаци слънчеви лъчи. Сякаш Светилото им казваше:
- Ето, краят на зимата дойде! Победих! Водя лятото!
Да, сезонът наближаваше и навсякъде се усещаше една приятна суматоха - забоядисваха се врати и прозорци, дюшеците, изкарани да поемат глътка слънце и щипка вятър, превърнаха града в шарена черга, прахосмукачки запяха от отворените прозорци в унисон с гларусовите трели и макар курортистите още да не подозираха с каква трепет ги чакат, радостното чувство в града се усилваше. „ Баарба Янииии...” се смесваше с гласа на Лилето, а Емил Димитров зовеше Мадлен да остане при него и размазваше сърцата на човешките гларуси, които пиеха кафето си, накацали по вече тропосаните на кълдаръма маси. Хотелите на отсрещния бряг се белееха примамливо.
Та в този ден мъжът, тогава с черна коса и също толкова черна брада, и пет годишният му син, хванати за ръка се рееха безцелно по приказните тесни и начупени улички, сред вечността на каменните зидове и дървените порти. Те си говореха разни неща за „Седморката на Блейк” и се смееха гръмко, затоплени от настроението на пролетното слънце. Неусетно излязоха на главната и закрачиха лениво по асфалта. Да, новите технологии не бяха пощадили и древното градче, но пък се ходеше по лесно. Двадесети век, няма накъде...
- Къде бе, софиянчета – чу се дебелият глас на Заро от някъде – почакайте, какво сте се затичали като динозври! За мавзолея ли бързате?
Динозавърската реплика ведно с тръста на Заро накара малкия и големия да се разсмеят весело.
- Ами разхождаме се, ти къде? – попита бащата.
- Как къде, гоня ви, видях ви през джама. Имате ли пари, че аз имам саде петдесет стинки. А така ми се пие една рикийка...Заплатата е утре...
По джобовете на брадатия се намериха лев и седемдест, направиха сметка, значи има за две ракии, салатка един брой и една кока кола за детето. И може и да повторят, ама за втора кока кола...Вътре щяха да му мислят. И се вмъкнаха, по скоро нахлуха на крилете на ракиеното си щение в „Черно море”, най-популярната кръчмарска обител в градчето. Обителта ги изненада с глъчката си, беше пълна до козирката с развеселени от питиетата и от пролетта люде. Любимата им маса беше заета и тройката се придвижи към второто ниво, две стъпала по-нагоре, където като че ли им се мярнаха някакви празни столове.
- Морков, свободно ли е при вас? – Заро надвеси заплашително едрата си фигура над масата.
- Морков е баба ти, сядай, кво питаш като някоя госпойца.
- Мараба – изръмжа неразбираемо и другият мъж, Гочо Паламуда, докато се сместваше към стената, за да могат таткото и синчето да се съберат откъм неговата страна.
Всички се разпльоскаха на скърцащите столове и се заоглеждаха за Ванчето, красивата сервитьорка, която се появи като бялата лястовица от някъде.
Целуна момченцето и звънко попита обичайното ли да носи.
- Обичайното, плюс една кола, кумичке – каза бащата с усмивка и погали твърдата таралежена косичка на момчето. – Днес сме трима мъже!
- Знам аз за колата, не ме учи ти – и бързо литна за поръчката.
И след малко двете изпотени каменярки, може би последното кисело зеле от бидона, две чешмени води, познатата по цял свят бутилка и три вилици тропнаха върху карираната оранжево-жълта покривка. За радост и на тримата. И доста бързо, да не кажа светкавично стъкленият звън отекна в ушите на компанията, малко глухо, защото Моркова и Паламуда също удариха бирените си халби в общата наздравица. Всички жадно отпиха и примляснаха от удоволствие. Е, не всички, само момчето повтори мляскането на баща си, както правят истинските синове. Похвалиха ракийката и се заприказваха. По скоро новодошлите се заслушаха в разговора на двамата си сътрапезници. Разговорът имаше кулинарен привкус.Някой си, Моркова го назова и по име, но кой да го чуе, бил изял дванадесет кюфтета оня ден и окото му не мигнало. Гочо каза пък, че веднъж той изял цял солен паламуд на закуска, къде кило и сто някъде, при това с три бирички. Моркова контрира, че мушнал един път в стола на „Възраждане” цял хляб „ Добруджа” с обяда.
При хлебната история се включи и брадатия, като разказа, как като бил в артилерийското в Шумен, сержантът Станков и той така изял един хляб. Голяма хвалба му хвърлил, докато брадатия, тогава остриган и голобрад, не заявил на всеослушание , че той един хляб изяда със супата само. Станков веднага сложил петарка на масата, ама младият солдат поискал да я замени с един ден отпуск срещу неговата банкнота.
Набутали му един сух хляб, ужас, ама къдравата Соня в цивилизацията била далеч по-сочна и привлекателна от сухоежбината. Не му дали и вода, но с последното залче отопил фидето и преминал към второто. Обаче в събота...е сещате се, деца има на масата.
Потупаха го по рамото всички и пийнаха пак. Моркова загъгна за Гюлю, дето изял едно пиле наведнъж.
- Голяма работа, едно пиле хапва мойто момче, ей тъй, както го гледате слабоватичък – прекъсна го таткото и намигна на малкия. Никой не забеляза как дечкото потри доволно ръчички под масата.
- Кой бе, туй малкото ли, абе я бегай, гръмни се – рече Дионис. Прякора Моркова идеше от червения му нос, който иначе беше нормално дълъг – я изяде две кълки, я не. На друг ги разправяй ти тия и намигмна на Паламуда, който се разхили с редките си зъби.
Бащата свали златната си халка, тропна я на масата и обяви:
- Твоя е, ако не го изяде. Девет грама и малко е, осемнадесет карата
Моркова решително дръпна неговата сватбена окова, опита се да я извади, но страховитата мисъл, какво може да направи с него жена му, злата Змарула, само ако чуе за това, го накара да спре..
- Не! Ако го изяде, аз плащам сметката, ако не – ти! Става ли?
- Става – в синхрон отговориха тримата бедняци и се захилиха заедно с опонентите си.
- Ванчееее! - Моркова търкаше ръце една в друга доволно – я, душа да донесеш едно печено пиленце, ама от онез, по едричките. И да туриш една гарнитурка към него, по сочничка.
- Повече пържени картофки и пиленцето, ако може да е по препеченко, лельо Ванче – изрецитира с щърба усмивка на личицето си съзтезателят.
- Нашите са по кило и половина преди печенето, главния готвач така ги купува, след малко идваааа – отново се врътна към шубера лястовичката.
- Ча-кайййй! – Паламуда зафъфли – две бири още, ама не Бургаско, а от ония, германските, Радигергера, по шейсет и пет стотинки дето са, един език с масло, един суджук и шкембе на саханче. Айде бегай сега!
- Опа! Ванчеее, две ракии, сиренце, печени чушки, чушки бюрек и едно шкембе и на нас. Е, това е за сега – допълни и таткото.
- Може ли още една салфетка, щото тате казава, че пиле и булка се пипали само с ръка.
Фразата предизвика кикота на компанията и Паламуда попита какво друго казва баща му.
- Казва, че след трамвай и жена не се тичало. Ти, чичо на трамвай возил ли си се? Знаеш ли какъв е голям! – отвърна му момчето с дяволита усмивка – ей тооолкова и разпери широко ръчички.
Нов смях, Моркова изсумтя нещо за трамваите и се започна. Докато се допече пилето поръчките валяха една през друга – бири, ракии, мезета...На масата зацарува веселие, интересът на кръчмата нарастваше.
Напрежение замени веселието, когато Ванчето донесе пилето.
Ужас! Пилето изглеждаше като печен щраус! Огромно, зачервено, сочно! Грамадата от пържени картофи не можеше да покрие и една трета от него. Моркова не се сдържа и се ухили демонично.
Бащата преглътна, отново намигна на момчето си и се ухили.
- Ванюшка, да ви се намира уиски, мойто момиче, ама така по завързано нещо, не от онова, асеновградското, как беше, „Дива коза” ?
- Ами питай Дженков, той ги знае.
Дженков, управителят на кръчмето, който сновеше нещо между масите се отзова с прилична за сто и петдестте му килограма скорост.
- Инженер Стефанов, на вашите услуги – и двата му златни зъба блеснаха.
- Гледай сега, шефеее, някакво дванайсет годишно, от шотландското, имаш ли? С по луксозно етикетче?
- Една стена от Корекома ни дели, какво да бъде, Джони Крачката или Балантайнче?
- Един пешеходец ще издумкаме...и там кашу, машу, бадемки, кикиридки двойно пражени во масло...ти знаеш.
В това време зеленчуково-рибената групировка поръчваше на Ванчето някави вина, джолани и мешани скари, ама с двойни каренца. Двойно или нищо!
А детето бавно си хапваше от пилето без да обръща внимание на любопитните погледи, които го затрупваха отвсякъде.
Дженков бързо се върна с уискито, лед, плато с ядкова мозайка, сода и кристални чаши, от тия, за кмета и общинския партиен секретар.
- Инженер Стефанов, нали знаеш, тук е скъпичко, близо сто процента ни е надценката... – заусуква го Дженков.
- Приятелю, Господ пари дава, няма страшно – потупа го бащата и наля чашите, които затракаха в ритъма на тихата ледена симфония.
Заро, ухилен до уши вдигна стар тост, запаметен още от дядо му:
- Айде, на теб да ти вържат ръцете, на мен краката! Наздраве!
Отборът се захили, но изведнъж, докато поднасяха на месарите мешаната скара, се чу детски глас, който накара ресторанта да изхълца:
- Не мога повече...
Моркова изцвили, Паламуда показа рядката си хармоника тържествуващо.
- Искам една кока кола, да преглъщам по-лесно... остана ми бялото месо, сухо ми е, поръчай ми, моля те – и момчето с невинна физиономия пое шишето с животворна течност.
Смях изригна по масите и чак тогава Моркова забеляза, че щрауса си беше почти толкова голям, само че вече имаше вид на купчина кости.
След пет минути тежката тектонична плоча на мълчанието се струполи върху масите. Народонаселението се изправи, за да погледа как червеният нос инспектира полираните до блясък пилешки кокали с надеждата да намерят късче месце. Напразна надежда. А и картофче за цяр нямаше. Моркова надникна и под масата, освети с кибритена клечка, ама йок... празно.
- Тате бе, може ли и една тортичка, солено ми е – сладкото детско гласче извънтя като камбанка в тишината, докато малкият герой бършеше интензивно омазаните си до лактите ръччички в бялата някога колосана салфетка.
Бурни аплаузи заляха въздушното пространство. Те се засилиха, когато Ванчето донесе тортата и звънко обяви:
- Деветдесет и три лева и шестнадесет.
Долната челюст на Дионис тракна на масата. Забърка по джобовете си, тегли една под носа си на също ровещия Паламуд, обърна се, взе петнадесет лева назаем от Коста Русията зад него, щипна момченцето по бузата и като заряза мешаните скари и недопитото вино, задърпа Гочо към изхода под насмешливите погледи на клиентите на, както сега се казва, най-култовата кръчма в градчето.
По пътя се разминаха с Дженков, който се доближи и каза на бащата с тържествен глас:
- Тука аз организирах така да се каже сред клиентите едно блиц залагане. И то излезе, че Морковистите преобладават и като не вярват на възможностите на състезателя – губят. Твои са – и връчи на зиналия баща сто лева. – двайсет процента са за крупието – и Дженков щипна две десетачки – печалбите също са изплатени на приносителя.
Другите са твои. Да купиш обувчици на малкия!
- По едно за всички – провикна се бащата.
- Наздраве!
Вятърът продължаваше да бушува из белите коси на мъжа. Очите му вече не бяха добри, а тъжни. Много тъжни.
- Весело си живеехме, тате, а? Ще идвам пак, когато мога...
Лед Цепелин разцепваше тишината на гробищния парк от наблизо паркирания сив джип.
- Робърт пее за теб, моето момче...
Няколко сълзи паднаха безшумно върху черния гранит и след миг се сляха с капките на току що заплакалото небе.