автор: Valens

Обичаше я. И тя го обичаше. Отдаваше се на ласките му при всяка възможност. Искрено, чисто и невинно, без страх, че може да бъде наранена. И бе
права, никой не би си позволил да ти причини болка, ако пристъпиш към него с доверие. Затова, може би, и Слънцето бе нежно и внимателно с нея. Млечнобялата ѝ кожа не почервеняваше, а постепенно потъмняваше, като че ли то лекичко накапваше в нея ароматно кафе и тя заприличваше на кафето с много мляко, което Галя обичаше. А Слънцето най обичаше кристалните капчици по челото ѝ, извиращи след ласките му. „Вкусно!“ – облиза жадните си устнички то, предвкусвайки удоволствието от предстоящия коктейл, и протегна ръце към нея. Но този ден тя бе различна. И Слънцето го усети. Още някой или нещо провокираше „изворчетата“ в юлския ден.
Какво става? След час щеше да залезе и нямаше да може да заспи от мислене. Какво ли се случваше с нея?

Явор щеше да я чака на гарата. Не познаваше добре града и затова тя щеше да го отведе до хотела му. Щяха да вечерят и поговорят „на живо“ и насаме.
Защото след общата среща на любителите-фотографи и разговорите им в скайп Галя бе убедена, че нещо се случва между тях. Не можеше да го нарече „любов“, защото бе отъждествила „любов“ с чувството, което изпитваше към съпруга си. Ако, това, към Явор бе любов, то тогава двадесет години, явно, е живяла в заблуда. Не, не, това е нещо друго, но тя ще го разбере, ще го анализира и ще ѝ се изясни.
Усмихна се на собственото си любопитство и логика с едва доловимата усмивка на много, много притеснен човек. Всеки момент можеше да експлоадира от букета от чувства, който носеше: непреодолимо желание да види Явор насаме, любопитство да погледне към себе си и собствените си реакции от ъгъл, от който до сега не бе поглеждала, притеснение дали ще може да приеме „гледката“, страх от това, че може да им хареса и да поискат по-често да са заедно, страх, че може да не им хареса и изгубят прекрасната емоция от виртуалния контакт, вина, че прави нещо нередно, притеснение от реакцията на Яни, ако някой я види с Явор и му каже. Какво ли следва, ако изгуби съпруга си, заедно с подредения и познат ѝ, удобен, макар и скучен, живот?
Господи, защо ѝ се случваше всичко това?
Защо и кой бе допуснал непокорно, водно конче да докосне с крилца спокойното езерце на живота ѝ и провокира хиляди вълнички по него.
Нужна ли ѝ бе тази игра с огъня? И защо, макар да виждаше опасността, флиртуваше с палавите горещи езичета?
По-добре да не се бе стигало до тук, си мислеше. Но беше късно. След като си усетил аромата и пожелал „забранения плод“, как да кажеш „стоп“?
Разумът ѝ, в чиято вярност напоследък се съмняваше, подсказваше, че и в двата случая ще боли. Как да прецени коя болка ще е по-поносима, от случването или от неслучването на срещата?
Въпроси... Въпроси...
Какво не би дала всичко това, въобще да не бе започвало!

/следва/