автор: vladolubenov

Калоян лежеше на леглото в дъното на стаята, където светлината беше
оскъдна. Там обикновено поставяха безнадеждните случаи или тези, чието състояние беше много тежко.
В стаята бяхме още трима души. Един осемдесет и пет годишен дядо оптимист, чиято уста не млъкваше, опериран от херния, аз, с току що изваден апандисит и Полковника, който беше тука отдавна с някакво коремно усложнение.
Всичко би било нормално потискащо като в обикновена болница, ако не беше една малка подробност.
Калоян и сестра му.
Калоян беше петдесетгодишен мъж, с увреждане на гръбначния стълб от наскоро претърпяна злополука, което бе довело до пълна безчувственост от кръста надолу. Бяха му направени две операции, втората частично сполучлива, която бе върнала до известна степен чувствителността в краката. След упорита рехабилитация няколко месеца Калоян можел да става сам, да прибира катетъра си в гащите, надути от памперсите и да прави няколко стъпки с придружител.
За всичките си отделителни функции обаче нямал никаква чувствителност. Ако не се направeло нещо, трябвало жена му да му сменя памперсите и катетъра докато е жив.
В момента обаче Калоян беше в кома. Все още си личеше, че е бил красив мъж в разцвета на силите си, преди волята за живот да го напусне. Беше нагълтал две опаковки приспивателни хапчета, за да се махне отчаян от този свят, но беше успял само отчасти.
Погледнах часовника. Скоро трябваше да се появи сестра му Радка, която се грижеше за него. В страховете преди моята операция, не бях им обърнал внимание вчера, а утре сигурно щяха да ме изпишат. Бях се докоснал мимолетно до някаква човешка съдба и нищо повече.
Влезе сестрата. Големият й бюст веднага раздвижи въздуха в стаята.
– Мирно! – извика Полковника. – Събери пети, прибери кореми, изпъчи гърди! Всички се изпънахме по гръб в леглата с изключение на Калоян.
Сестрата се усмихна уморено, хвърли любопитен поглед към мен и първо отиде в ъгъла.
Калоян лежеше спокоен и безучастен под надвесената гръд на сестрата. След като провери системите и измери температурата му, сестрата се надвеси и над мен.
Изчервих се, защото я харесвах. Беше топла жена на средна възраст, с висок хемоглобин и тъмнокафяви очи, които виждат всичко. Сестрата повдигна завивката ми и аз дръпнах долната пижама. Тя прецизно почисти раната като внимаваше къде докосва. През цялото време си мислех за котката върху горещ ламаринен покрив. Дали й пареше под лапичките?...
После беше ред на Полковника.
– Ей, най-после – въздъхна той – мислих си, че ще останеш завинаги при студентчето. Ах, защо не се е родило по-рано, да го вкараме в казармата да види как се става мъж!
– Мъж лесно се става – обади се дядото от другия край – но трудно се остава. Мен питаш ли ме като ми умря бабата. Сега ми се иска десеторно повече. Ама само ми се иска, де. Добре си поживяхме ние с Анушка, страстна жена беше, с ей такива гърди като сестрата! – и дядото захихика с тънък и немощен глас.
Полковника сумтеше и се потеше, очевидно го болеше, но не искаше да се разбере. Беше едър мъж, рядко говореше, поизправяше се доколкото може в леглото и гледаше през прозореца. Отвън беше задната част на двора, снегът току що се бе стопил и пролетта подаваше връхчетата си. Откога беше тук, не знаех.
Сестрата избърса челото на полковника, почисти набързо и дядото, който се бе умълчал и излезе.
Всеки си мислеше за нещо свое.
Пръв се обади старецът.
– Ако се ожени за мен – ще я позлатя – рече той и погледна Полковника. – А? Как мислиш? Имам имоти, а синът ми е в чужбина, всичко ще и завещая. Дали е омъжена?
– Разведена е – каза мрачно Полковника. – И мъже си има достатъчно. А ти си безнадеждно стар.
– Ти пък откъде знаеш! – изсумтя обидено дядката. – Да не си й светил. Или пък на мен. Оня в ъгъла да не е по-добре от мене! Има си сега лекарство за всичко. Само за оня няма...
– Млъкни да не ти отворя хернията! – рече през зъби Полковника. – Затвори си тракалника! – Наистина като говореше, челюстите му тракаха неприятно. Полковника стисна юмруци и се извърна към дядото. Оня веднага млъкна и се обърна на другата страна..
После вратата се отвори и влезе безшумно Радка.
Радка беше около петдесет и петгодишна жена, нисичка, с простодушно лице и светли очи. Огледа всички в стаята и ни се усмихна.
После седна на празното легло до Калоян и загледа брат си.
Лицето й ту потъмняваше, ту изсветляваше, после заплака беззвучно.
– Не плачи сестро – обади се след малко Полковника – На всеки каквото му е писано.
Радка се обърна към нас и избърса с длани очите си. Чак сега видяхме колко си приличат с брат й. Като две капки вода, едната, от които беше солена. А може би и другата – аз не знаех – беше изплакала тайно и безмълвно докрай съдбата си – за да стигне до самоубийството.
– От шест месеца го гледах почти всеки ден – започна тя – все по болници, вкъщи, у тях, у нас, никой не го ще! Нито жена му, нито синовете! Айде, жена му работи в чужбина, в Германия, но момчетата. Ако не им се развикам, не идват да ме отменят. Ами защо го гледам, ще кажете, ами брат ми е, как да го оставя! Качил са да реже един орех с резачката, паднал по гръб на тревата, а тревата мека, нежна и само едно малко парченце от тухла – в гръбнака му, а прешленчето счупено и затиснало мозъка. И ето ти сега – парализа. Две операции му направиха, що пари за рехабилитации, но почна пръстите да движи на краката, и да ги сгъва и да става. А да пикае – не се усеща, не, изобщо, там около мехура – пълна безчувственост... Всеки месец сменяме катетъра, че го разранява. Пък и памперси за отзад...
Радка се обърна и се зае с рутинните процедури по извършването на тоалета, масажираше внимателно краката и ръцете на отпуснатия, нещо шепнеше – на него ли, на себе си ли...
– Дух не му остана, дух! Туй е то! – говореше си убедено жената. – Защо бе, Калояне! – изплака изведнъж тя – млад си още, здрав си като бик, защо направи тая поразия с хапчетата! Щеше да се оправиш и там, нали чу какво каза докторът. Рехабилитация трябва, рехабилитация...
Отсреща дядото само изсумтя и нищо повече.
Полковника се изкашля.
Всички мъже изживявахме състоянието на Калоян, всеки по свой начин.
– Каква рехабилитация – престраших се да попитам.
– Трябва да се събуди чувствителността на мехура – рече Радка – ето така да се почуква с пръсти – и тя показа на таблата на кревата, почуквайки леко с два сгънати пръста. Ето така трябва – на всеки час по десет минути, всеки ден, та с месеци, а може и с години – да се възбудят нервните окончания и да получи чувствителност мястото...
– Той сам не може ли? – попитах.
– Не можеше – рече Радка – беше много слаб и нямаше координация още след операцията, пък и воля нямаше достатъчно. Аз го почуквах така, ама трябва постоянство...
– А има ли шанс да се оправи?
– Кой знае – рече жената – щом краката започнаха да се затоплят, що да не стигне и до кръста.
Отново настана тишина.
– Ще се оправи! – рече убедено жената. Чувствам го, ще се върне на този свят!
– Ще се върне, сестро, не се отчайвай – обади се прегракнал Полковника. Беше отворил прозореца да влезе въздух и сигурно беше настинал. – Важно е жена му да се върне от Германия. Да те смени малко.
– Ами тя се върна – рече Радка. – Върна се за една седмица и пак замина. И брат ми нагълта хапчетата.
Леглото в ъгъла изскърца. Лек гърч сякаш премина през болния, разклати креватите ни и излетя през прозореца.
Влезе сестрата. Този път Полковника не извика. Сестрата седна до Радка и я прегърна през раменете.
Изведнъж ми се допика жестоко. Станах бавно и се запътих към тоалетната. Болеше ме, но не беше кой знае каква болка. Важното е, че го усещах. След мен се замъкнаха и другите двама. Погледнах към катетъра на Калоян. Сестра му току що го беше изпразнила. Всички се бяхме облекчили.
Когато се върнах, Радка и сестрата ги нямаше. Отново в стаята бяхме само мъже.
В един момент си представих как сестрата с големите гърди се грижи за Калоян. Всеки божи ден – с месеци и години. Без прекъсване. И той се оправя...
– Полковник, имаш ли сестра? – дядото беше се обърнал наляво и беше вперил поглед в лицето на Полковника. – Щото аз винаги съм бил сам...
– Сестра му няма да му помогне – обади се след малко Полковника. – Нужна е ръката на жена му.
Мълчахме и изчаквахме какво ще каже.
– Представи си, че си мъж в разцвета на силите си... – продължи той – като мен... И онова място ти е напълно безчувствено. Как заспиваш нощем? Как се събуждаш сутрин? Какво чувстваш? Надяваш ли се? Представяш ли си сексуални сцени? Нищо не те боли, нищо не ти се иска. Не можеш да разбереш дори кога ти се пикае, по дяволите, за да се облекчиш като хората! Някой ти е заврял една тръба там и чака да се оправиш от само себе си. Никой не иска да те преобува, да се цапа с теб. Сестра ти се грижи, но тя ти е сестра! Казва ти, че те почуква по мехура, за да се оправиш. И какво усещаш? На какво разчиташ?... Та теб ти е адски притеснено от това. Сестра ти те обича, но тя не е жена ти, за която мислиш по цяла нощ. Защо не се прибира у дома. Нима не знае, че я чакаш и й се надяваш. Да легне до теб. Да те прегърне. Да поплачете заедно. Да извади оная тел от теб и да те подсуши внимателно. И после да сложи ръката си там. Нейната ръка. Както някога. Както много пъти. Да затопли мястото ти. Да почука лекичко с нокти. Да запърха с мигли. И да ти каже... Да ти каже, че те обича... Нима не си го представяш всяка страшна нощ след операцията. Нима ще спреш да си го представяш, докато си жив. Нима ще спреш да се надяваш тя да се върне. А като се върне. Нима ще си отиде отново? Ръката на жена ти. На една жена, която вярваш, че те обича. А ако не те обича? А ако се гнуси от теб и това, което чака, е смъртта ти! Ако тайно иска да умреш, така, внезапно, изведнъж, завинаги... Тогава пожелаваш да умреш. За да останеш мъж, такъв, който би бил достоен за ръката на една жена... Толкова е просто...
Полковника млъкна. Лицето му изразяваше такава тъга и безнадеждност, че затворих очи да не го гледам.
И тогава видях ръката. Беше някаква позната женска ръка, която плуваше из стаята. Ръката спря над всеки от нас и докосна с пръсти челата ни. После легна в скута на Калоян и сякаш изчезна.
Не помня колко време съм лежал така. Една дълбока въздишка се отрони от леглото в ъгъла.
Всички подскочихме в креватите си.
Болният се бе върнал на този свят.