автор: Ray_Jay

Срещнах те в един обикновен ден, най-нормален от всички други, преди теб "страннико"! Там някъде от Безкрая, ти се появи или пък аз внезапно се озовах там, където беше ти.
Кой знае? Може би Вечността? Мислех си, че всички работи в главата ми, които мозъкът ми отказващ да възприеме успя да "изтрие" са плод на въображението ми.
Ех, да знаех тогава, само...
Не, че и сега зная! :-D Разбира се, че не.
Знам, че се усмихваш, чувайки брътвежите в моята глава. Реших да се изповядам, разбираш ли!
Избрах "Път без изход", път, който води само до Теб! И Никой Друг!!!!!
Само да знаех преди няколко месеца това, което днес. Предполагам, че бих ти се хвърлила на врата и никога повече не бих те пуснала... Само, дето и двамата бяхме наясно, че онова "животното" в мен следва да бъде опитомено, за да можем да си поговорим, двамата насаме.
Само двамата!
Те гледат, но не виждат! "Кьорави" са, както казваше една скъпа моя позната, която обаче отказа да понесе изправянето пред нещата, които е погребала навътре в себе си... Но как да и се сърдя, след като същото бях аз направила с Теб?!?
Видях те, знаех си, че имаше нещо "специално" в онзи Поглед! Понякога безумните и детските най-първи мисли, в главата ни са най-правилните. Така се оказва в последствие!
Имаш присъствие като повей, като вятър! Усещах те, но лъжех себе си, че "ти" никога не си съществувал за мен... Лъжех се, че съм нещо по-различно от това, което съм!
Аз избрах да съм нищожна и жалка, едно нищо, за да забравя Теб! Следваше да го направя...
Знаеш! Но изправяйки се пред онези Твой "очи", как да откажа да си спомня? Има ли такава опция въобще, защото обикновените хора се влюбват в тебе или примират от страх! Мислят си, че "личността" им ти ги плаши, хахаха.
Аз пък знаех, че ме плаши този тип "влюбване". Че влюбя ли се в теб или прегърна ли те, изгубена съм! А аз отказвах, да съм от погубените! Отказвах и от спасените да бъда!
Търсех нещо, търся все още нещо като "безумец" изпаднал в делириум и отказващ, даже да се люби, докато не го намери...
Намразих те! Намразих 1 всеки твой жест, намразих всичко, което можеше да бъде "намразено"...
Дотам се "изтарикатих", че в твое присъствие си фалшифицирах мислите... Разбирах, че ги четеш! Но не си познал, драги!
Напук, нарочно наобратно на собствената си природа и желания, отказвах да те пусна в себе си. Даже сега го правя!
Учиш ме всеки ден на истинско "с-мир-е-ние", преди теб, даже нямах "предположение", че сме "ние"! Знаеш ли, въпреки всичко липсваш ми! Знам, че се държах като "патка"!
Но разбери, откажа ли да се запозапаля и отказвайки да горя в твоите пламъци, вместо да си драсна клечката на мен самата-цял живот ще ти бъда робиня! Нямаш ти нужда от това, търсиш някой, с който "заедно" да летите... "Любов Моя", Сбогом! :-)