автор: secret_rose

Афганистан, 1979


- Бесим, не!
Пръта застина във въздуха и очите на момчето се впиха в Амма.
- Той е приятел познавам го, не го удряй!
Брат и свали ръката си, приближи към падналия на земята и надменно го изгледа. Амма хукна към майка си, наведе се, изтръгна от свитите и пръсти кинжала и изсъска:
- Повече не докосвай това.
После двамата повдигнаха Салима за раменете и я повлачиха към къщи.
Емир-Хан се отупа от прахта, наведе се над изстиващата пепел, измъкна обгореното метално украшение на жената и го прибра в джоба си. Тръгна към голямата скала с очи, вперени в пръстта. Някъде тук трябваше да е и неговият кръст. Фатих го бе стъпкал. Зад камънаците утринното слънце вече подаваше лъчи като пръсти от разтворена длан, която ще разплиска над света светлината си. Не спираше да мисли за ритуала на Салима. Ровейки в пясъка виждаше очите и – обезумели и празни. Напипа го. От тук рядко минаваха хора и кръста бе останал заровен без никой да го открие. Нави синджира около телта, пъхна го в джоба и се надигна точно когато иззад скалите се чу конски тропот. Нищо не се виждаше на хоризонта, само звука от препускащи копита се носеше от далече. Скочи на крака и хукна към къщите накъдето бяха поели децата.

В дома на Амма кипеше живот. Майка и се бе успокоила след вълненията по изгрев и бе възвърнала студеното си изражение. Припряно приготвяше закуска в кухнята, напявайки с отсечен глас стара арабска песен на Фейруз – певицата, която се слуша сутрин. Животът и се струваше по-абсурден отвсякога. Песни на Египетски певици плуваха в ефира на всяка радиоточка по изгрев, незнайно как пробили стените на Афганската крепост, иззидана към света навън, но какво ли толкова чудно имаше - аргановото масло бе пристигнало чак от Мароко от незнайния Агадир, а странника, който сутринта я бе наблюдавал иззад скалата носеше в сърцето си непознати славянски думи от някаква далечна, още по-непозната страна. Ако не го бе попитала веднъж, побутвайки козата към хангара на хълма за какво пее, нямаше да научи, че „Злато моме” означава и онова, което Фейруз бе изобразила в черно-белия мюзикъл на Анвара през 1953, на възраст съвсем като Амма – „Дахаб”, което също означаваше злато. Шегите на живота продължаваха – в „Дахаб” дете на 10 заработваше прехраната си в Египет с пеене по улиците, а в Афганистан седемгодишните трябваше да бъдат омъжвани, за да оцелеят.
Малко оставаше. Скоро слънчевокожите щяха да дойдат и да сринат със земята грижливо изградения мъжки свят на Фатих. Знаеше го, както знаеше името си. Насипа зелени маслини в купичка, отряза суджук, изтегли сирене от саламурата и лисна зехтин върху сместа подправки в чинията, да топят. Огледа се, измъкна от пазвата си кесийка и поръси от нея върху храната. Невидимият прах на истината. Да им е сладко. Слънцето поразяваше и без да го викат, но тези дни бяха особени и нямаше време. Сега оставаше да чака, да види чия ръка ще ползват боговете, за да спасят свидното и дете.
- Мамо, да вляза ли?
- Ела, Амма, ела. Седни тук. Приготвила съм къната, утре е важен ден. Не трябва да работиш. Седни и хапни, не от тези, ето – вземи, хляб и сирене. Не яж от закуската на баща си. Милото ми момиче, утре ще е булка, алена като огнен мак.
- Мамо... не прави нищо на странника. Той е добър. Кръста беше негов.
- Знам, знам, детето ми. Нищо няма да му правя. Каквото им полее нощта, това ще е. Златото на светлината денем се събира в малки слънчеви куршуми а залеза ги изстрелва нощем, когато е тъмно. Довечера ще дойдеш в кухнята и ще се скриеш, ей там, зад печката, и няма да мърдаш. Постлала съм ти чердже, ще спиш там. На сутринта ако всичко е добро, ще палим къната.
Амма загледа майка си неразбиращо, но усещаше, че в нея има промяна. Не знаеше каква. Странна бе майка и, мълчалива и често ядосана, но Амма усещаше, че е обичана. Захапа сиренето и се усмихна.
Денят мина бързо, изниза се като песен. Надвечер настроенията бяха приповдигнати и Фатих потриваше ръце доволно – всичко вървеше по план, сватовете и гостите, даровете и празненството – всичко бе готово. Тръгна към одаята и зърна момичето зад печката, свито на пода. Понечи да я разбута, посегна и ръката му увисна във въздуха. Дръпна я. Не можеше даже да я погали. Прибра се бързо в одаята, извади намазлъчето, подшито с кожа, разпъна го на пода и отиде да се умие. После изпълни сюджюд – докосна чело до пода и остана така дълго. Устата му мълвяха сура след айет, сърцето му заплашваше да се пръсне. Господи Боже, зекят ли не давам, намаз ли не кланям; нийет ли нямам, името ти ли не славих, уруч ли не спазвах. Къде е покоят, къде е къйяметът?! До кога очите ми ще изтичат на запад, да зърнат изгряването на края, идването на Мехди, до кога, Боже, ще мълчиш с тъмнината на нощта, с блясъка на безумието. Днес ще дам Амма на друг. После чак в Махшер ще я срещна, на страшния съд. Съдник съм, Боже, а осъденото е чедото.
Дръпна кърпата от главата си и зарида. В това време Салима примига под завивката и благодари безгласно на силите на светлината. Беше ги чакала дълго, цял ден бе тръпнала пред усещането, че идват. Бе обикаляла замаяна двора на къщата и бе премълчала, че зад скалите се виеше дим – сигурен знак за приближаването им. Мъжете бяха слепи, бяха ослепени от собствената си ярост и нямаше да съзрат нищичко.

...

- Амма, Амма... ставай, момиче. Трябва да дойдеш с мен, тръгваме, ставай... Шшшттт...
Емир – Хан повдигна спящото телце на момичето, преметна отгоре и завивката и се измъкна през вратичката. Никой не го усети. Скоро цялото село щеше да е на крака, но нямаше да открият липсата и. Войниците бяха пред първите къщи. Господ да е на помощ на Салима. Огледа се и хукна към скалата. Детето спеше дълбоко, само в просъница потърка очи. Тежеше му, и торбата му тежеше, но трябваше да успее. По обед наоколо нямаше да е останал един жив, трябваше да я измъкне.


Следва...