автор: samotnik

Колата пъплеше на втора скорост по стръмния път, заобикаляйки дупките образувани от зимния сняг. Точно на върха имаше оградена ретранслаторна станция с множество антени и преди години бе изграден тесен път, по който работещите стигаха до съоръженията.
Не беше част от републиканската пътна мрежа, затова никой не го поддържаше и с течение на времето се бе разбил до неузнаваемост.
Пред вратите на станцията имаше още две коли и Петър предположи, че са на служителите, макар и да не видя никой зад телената ограда.
Преди години бе идвал на екскурзия до този връх и помнеше, че се излиза на група равни скали, от които се откриваше зашеметяваща гледка към целия Бургаски залив. За да се стигне до скалите се минаваше по крива пътека през гората. Не беше никак трудно да открие началото и, тъй като туристите често посещаваха мястото и не позволяваха да обрасне и да се загуби.
- Боре, знаеш ли, че на този връх му казват Гръцките скали? – обърна се към нея, вървейки. Тя понечи да отговори, но приветлив мъжки глас я прекъсна.
- Оооо, добре дошлиии...
Пълен мъж се усмихваше към тях, облегнат на дебело дърво на десетина метра в гората. Около врата му висяха преплетени златни ланци, който навярно тежаха килограми.
Петър и Боряна спряха и го загледаха изненадани.
- Добър ден – поздрави Петър, озадачен.
- Дааа... – продължи да провлачва думите мъжът, като небрежно се отблъсна с рамо от дървото – Много е добър, дааа... Заповядайте, моля, оттук.
Обърна се настрани с театрален поклон и ги подкани с широк жест към пътеката.
Петър се сети какво се случваше, но вече беше късно. Висок, добре сложен мъж с къса прическа, на около петдесет години, изскочи иззад голяма канара. Облечен в свободна зелена риза, той ги гледаше с присвити сиви очи.
- Изпълнявайте – каза тихо. – И без излишен героизъм.
Петър би могъл да се справи и с двамата без да се затрудни, но пистолетът в ръката на онзи със зелената риза го накара да размисли. Пистолет Макаров, 9 мм, може и да не е най-доброто оръжие на света, но със сигурност от такава дистанция би бил смъртоносен. Прецени възможностите, но нито един от двамата не беше дотолкова наблизо, че да може да го обезвреди, преди получи куршум в гърдите. Изглежда се налгаше да се подчинят, поне засега.
Боряна се оглеждаше безмълвно с разширени от ужас очи.
Той я хвана за ръката и без да каже нищо я поведе през гората, като регистрираше всеки детайл, който би могъл да му бъде полезен. Зад тях, пазейки безопасна дистанция, вървеше човекът с пистолета. Пътеката лъкатушеше между канари и дървета, но никой не обръщаше внимание на гледката.
- Спрете – чу гласa на мъжа зад себе си.
Петър изпълни командата, без да се обръща. Усещаше потната длан на Боряна в своята.
- Претърси ги – каза онзи и дебелия се насочи към тях. Приближи предпазливо и каза:
- Да ви видя ръцете. Високо горе.
Стояха с вдигнати ръце, докато потните му длани ги опипваха. Петър видя как Боряна се намръщи, когато ръцете на дебелака се задържаха върху гърдите и.
- Не се безпокой, ще се оправим – обърна се към нея, но онзи с ланците го сряза:
- Млък! Да не съм чул дума, ясно?
След това се обърна към мъжа зад тях и каза:
- Чисти са.

***

Стъпките им ги изведоха на сравнително равна скална площадка, от която се разкри обширна гледка към морето. Същата, каквато Петър я помнеше, тя спираше дъха с простора си. В центъра на Созополския Залив, подобно на зеница, се виждаше скалистия остров Свети Иван. Ако не бяха в подобна ситуация, Петър би се останал там часове, съзерцавайки красотата.
Славея избута двамата към ръба и се обърна към другия.
- Сега какво?
Той не му обърна внимание, а се насочи към Боряна.
- Доктор Казакова? – гласът му бе мек и внимателен.
- Кой си ти? – опитваше се да звучи уверено, но Петър долови паниката в гласа. - Какво искаш?
- Моля, успокойте се, нищо лошо няма да ви се случи.
- Какво искаш от нас? - повтори тя с широко отворени очи. Задъхваше се.
- Малко помощ, това е всичко.
Усмихваше се към нея, но пистолетът сочеше гърдите на Петър, застанал на крачка встрани.
- Нищо няма да ви кажа! Изроди, убийци! – повиши глас Боряна.
Славея пристъпи напред и небрежно я зашлеви през лицето. Главата и се отметна назад и завъртя тялото и. Петър посегна към нея, но пистолетът се вдигна рязко и той погледна в черната бездна на дулото.
Боряна хвана ударената буза и погледна към Златанов. Противно на очакваното, той прочете в очите и единствено ярост и злоба. „Тая ще е трудна” - помисли си Славея. Нищо, той ги харесваше трудни, харесваше му да ги опитомява. Докато накрая се пречупят. Обичаше да пречупва хората, а силните жени го възбуждаха.
Вдигна ръка отново.
- Стига! – рязко каза мъжът с ризата. Ръката увисна във въздуха.
- Виждате ли, нека не стигаме дотам отново – продължи мъжът с мек глас. - Ние знаем достатъчно, трябва ни вашата помощ съвсем за малко.
- Никога! – просъска Боряна. – Знам, че ще ни убиете...
Онзи я погледна кратко в очите и кимна на Славея.
Петър знаеше какво следва, но не можеше да направи нищо. Ударът му изкара въздуха и той се строполи на земята, превит на две. Докато падаше чу късия писък на Боряна, последван от звука на нов шамар. Лежеше на скалите, без да може да направи нищо.
- Виждате ли, не трябва, никак не ми е приятно това. Но ако се наложи мога да бъда и много по-груб, уверявам ви.
Тежък ритник се стовари върху гърба на Петър и го накара да изсумти от болка, последван от силен удар в бъбреците. Болката го ослепи и измести всичко друго от съзнанието му.
- Спрете! – извика Боряна – Не го удряйте повече, кажете какво искате?
Мъжът със зелената риза се усмихна към нея и свали ръката с пистолета.
- Да ми помогнете да намерим входа.
- Какъв вход?
- Онзи, за който всички сме тук.
Докато говореше, зад тях с бързи крачки се приближи младеж в черна риза с къси ръкави и мълчаливо застана над Петър. Въпреки болката, той осъзна, че балансът на силите се променя и шансът да се измъкнат е почти изгубен.

***

- Не знам, наистина – настояваше Боряна – професорът не ни каза нищо за това.
Стояха на площадката и се гледаха безмълвно. Петър стоеше на колене встрани, с опрян в тила пистолет. Преди да ги заловят, тримата бяха претърсили скалите, до които имаха достъп, но не намериха образа на Херос. Славея започваше да губи търпение
- Мисли бе, или тоя заминава! – посочи към Петър.
Боряна се бе успокоила и възвърна самообладанието си. Знаеше, че нищо няма да му направят, не и докато имаха нужда от нея.
- Ниско се поклони – каза тя на себе си - ниско се поклони... на острова...
Направи крачка напред и застана на ръба на скалата. Погледна назад и промени позицията си така, че да е точно на линията, която свързваше върха и остров Свети Иван. След това наведе глава и погледна в краката си. Не видя нищо, затова се наведе още напред, в абсурден поклон. Главата и се показа над ръба и очите и пробягаха по дълбоката пропаст, на чийто ръб стоеше. Огледа всеки квадратен сантиметър. Нищо. Обърна се назад и разпери ръце.
- Нищо не се вижда. Не знам къде да търся...
Свитите очи на възрастният мъж и показаха, че той преценя възможностите. Тя му беше необходима, а заедно с нея и Петър. Провалеше ли се в опита да намери знака, вече нито един от тях нямаше да им е нужен.
- Нека да помислим пак – каза тя. - Щом професорът е разбрал това, за което се сетихме и ние, значи мястото е тук. Ще го намерим.
Мъжът я погледна твърдо.
- Имате пет минути. След това ще се наложи да си търся друг археолог.
Заплахата накара коремът и да се свие на топка.
- Така или иначе ще ни убиеш след това – намеси се Петър. Гледаше напрегнато, като сините му очи се взираха в мъжа.
Той вдигна рамене и каза:
- Не е необходимо, може да имам нужда от вас. Но ако не сте ми полезни, ще се наложи да се... освободя от вас.
Гледаха се безмълвно няколко секунди, като Петър преценяше доколко може да се вярва на думите.
- Поклонът – каза той и обърна глава към Боряна. – Ниско се поклони. Боре, ниско, легни на ръба.
Тя го погледна и коленичи на горещите скали. Постави ръцете си пред тялото и легна по корем. Чу как зад нея Славея се изхили, но не му обърна внимание. Наведе глава над ръба и огледа всяка повърхност. Отново нищо. Избута тялото си още напред, докато почти увисна над пропаста и погледна надолу.
Тогава го видя.
Няколко метра под нея, закътана между две скали, се виждаше онази особена окръжност, която беше издълбана на гърба на плочата с барелефа. Мястото беше подбрано така, че единствено от този ъгъл би могло да се различи какво представлява. Ако катерач попаднеше на него по пътя си отдолу нагоре, не би обърнал внимание, защото тя чудесно се сливаше с останалите неравности по скалата. От тук, обаче, погледът падаше директно върху окръжността и нямаше съмнение в това, което се вижда. Изпъкналите ръбове бяха прекъснати на равни разстояния от шест малки правоъгълника. Точно както онези на плочата, само че изпъкнали.
Остана така, без да реагира, като се чудеше какво да направи. Опитваше се да спечели време, за да намерят начин да се измъкнат.
- Много си готина така, да знаеш... Има ли нещо? – изкиска се мазният дебелак зад нея.
Боряна не отговори. Не знаеше какво ще последва, ако им разкрие знака. От друга страна, това беше просто знак, наоколо нямаше нищо. Търсенето им беше напразно. Каквото и да е имало тук вече го нямаше.
Усети стъпки зад гърба си и груба ръка я издърпа назад. Възрастният мъж с наивити ръкави се взираше в очите и. Изучаваше лицето и със студените си сиви очи. Избута я настрани и легна на нейното място. Стоя така минута, после пъргаво се изправи.
- Какво си мислехте, че ще направите, докторе? – насмешливо попита. После се обърна към Славея – Донеси плочата.
- Намерихме ли го, бе? А? – очите Славея блестяха – Кажи, там ли е?
- Плочата – процеди мъжът.
Златанов се отправи с бързи крачки по пътеката през гората, като коремът му комично подскачаше.
- Не се опивайте да си играете с мен, госпожице, мога да бъда много лош, когато се ядосам – обърна се отново към Боряна.
- Богдан ядоса ли ви? – процеди тя.
- О, Богдан? Но разбира се, вие сте красива жена, а професорът... хм, беше известен със слабостта си към нежния пол.
Боряна се изправи и се доближи до него, почти завирайки лицето си в неговото.
- Не си позволявайте да говорите така за него, вие нищо не знаете! – после го заплю в лицето – Убиец!
- Защо трябваше да го убивате! – крещеше тя, стиснала юмруци – Нали взехте каквото искахте, сега вече имате всичко, можехте да го оставите жив!
Човекът бавно обърса лицето си с опакото на ръката. След това, без да обръща внимание на Боряна, замислено се обърна към Кирето.
- Професорът е мъртъв?
- Ами... случайно стана. Оня не издържа разговора – вдигна рамене бияча. – Шефа каза, че е въпрос на живот и смърт. Няма как, за него беше смърт.
По лицето на възрастния мъж не трепна мускул. Очите му гледаха в идиотската усмивка на Кирето, сякаш наблюдаваха някакво интересно животно.