автор: barzashka

Ще издълбая картина от пера в стената. Това не е прозорец, не е врата, не е изкуство. Перата са дървени и стават червени на светлината на залеза, отразяват се на стената срещу леглото ми и се смеят. Аз не спя, никога през живота ми не съм спала. Ще издълбая в стената несънуваните си сънища, за да заспя.

* * *

По струните полазилите паяци
плетат чаршафи,
които да поръся с кръв
от изгрева ще си откъсна пламъци,
от изгрева, от залеза, и връв,
с която да завържа дявола,
и ангела, и всички странници.

Тъкат чаршафи
морални хиени и измамници
да видят кой ще се откаже пръв.
В леглото, оплетено от паяци
ще дам най-девствената кръв.

По струните, по тръните, площадите
от изгрева, от залеза и кладите
раздадох полазилите пламъци
на дяволи, на ангели и странници,
които да изчистя с кръв.

* * *

Засмях се небрежно‚ това е само жест - нещо като снизходителна съпричастност и винаги трябва да се подхожда към такова действие с необходимия такт и премерено вдъхновение‚ макар и фалшиво. А случаят сам по себе си беше достатъчно неестествен. Слънцето залезе накриво. Не съм сигурна‚ че разбрах защо това предизвика толкова масово въодушевление‚ в крайна сметка е доста несправедливо да се смята‚ че има създания‚ които никога не грешат. Объркването‚ което причини въпросното вечерно явление‚ доведе до вълната от смях‚ което заля цялото население. А то може би трябва да се каже вълни‚ защото всички се смееха в различни тонове‚ темпо‚ интонация и т.н.‚ а и твърде нехармонично един с друг. Наложи се и аз да се включа (целият град е пълен с контакти‚ а и спрях да си забравям ключовете)‚ но то беше само първична‚ спонтанна реакция на конформизъм‚ а и защото още не се бях сетила за последствията. А именно: слънцето се смути‚ съвсем се изчерви и малкото‚ което още се показваше на хоризонта‚ се скри бързо отзад.
Ама аз говорех за смеха. Изглежда не съм спряха‚ но само ако съм започвала. Май просто споменах‚ че съм се засмяла. Очевидно е губене на време да отбелязвам подобен факт‚ въпросът е‚ че на мен рядко ми се случва и е нещо като събитие‚ което трябва да се отчете. Нека обясня. Аз не разбирам смеха. Признавам го. Това съвсем не значи‚ че не съм весел човек‚ но да съм весела още по-малко означава‚ че съм забавна. Всъщност смятам‚ че тези неща нямат никакво значение‚ нямам предвид речниково‚ такова със сигурност им е намерено‚ дори и неточно. По-интересно е контекстуалното‚ тъй наречената променлива‚ която обикновено е константа‚ но то е само защото така е по-лесно за изчисляване. Затова всяка есен се консервира смях за определени‚ предварително предвидени случаи‚ предполага неестествени и неочаквани. В зависимост от настроението на предизвикващата смеха ситуация‚ обичайни разфасовки са лютеницата (лека и приятна пикантна подправка за широк диапазон от разговори‚ особено при обсъждане на общи познати в тяхно отсъствие)‚ киселите краставички (чудесно мезе с тръпчив вкус‚ който усилено се натрапва на жертви на покушение с лютеница и последните използват зелените зеленчуци като оръжие за самоотбрана‚ а вкусът в устата се запазва и на следващата сутрин‚ особено силен‚ ако рецептата включва и лук‚ от който (както знае всеки очите свенливо се навлажняват)‚ всички конфитюри влизат в категория сладък смях‚ често използван като реакция след отмъщение‚ а компотите са по-подходящи за ежедневни нужди‚ всякаквите там нюанси са поразводнени и съответно този смях е мултифункционален‚ безобиден и без трайни последствия. Има и една консерва‚ която много малко хора си приготвят‚ а на мен най-много ми харесва‚ все ми се ще да питам за рецептата‚ но ме е срам‚ че не я знам. Как да нарека този смях‚ нямам представа‚ той просто е искрен.
Пак забравих да поясня‚ но пък и сигурно вече съм го казвала: не е нужно да се смееш‚ защото такава е ситуацията‚ не е необходимо да си забавен‚ защото така повече биха те харесали‚ не трябва да показваш‚ че си весел‚ щом не са го разбрали‚ знаят го тези‚ които като теб и без рецепта са искрени и вярват в смеха в очите повече‚ отколкото на този върху устните. Какво като за първи път виждаш‚ че сутрин обувките ти се плезят‚ докато се прозяват. Ами ти просто не си ставал толкова рано.

* * *

В наръчника за домашни любимци не пише‚ че сладките животинчета умират‚ въпреки че очевидните лъжи са най-лесни за пробутване. Затова пък се опитва да те убеди в невероятната глупост‚ че отглеждането на животно в изкуствена среда от изкуствени настойници‚ тъпчещи го с изкуствена за него храна‚ е хуманно. Винаги съм се възхищавала до каква наивност води себичността.

* * *

За три неща бих вдигнала наздравица: за чашата кафе сутрин‚ за целувката за лека нощ вечер и за вечността между тях.

* * *

Винаги е било странно защо писателите се опитват да пробутат това‚ което тях ги интересува‚ на останалите‚ като ги убеждават‚ че всъщност това‚ което са написали‚ наистина е интересно. Цялото изкуство е една такава машина за пласиране на лични интереси‚ които се представят за интереси на всички. Ако ги нямаше творците на изкуството‚ може би нямаше да възникне рекламата‚ нито комунистите‚ тираните останаха единствените почти искрени хора‚ които признават‚ че техните интереси са си интересни само за самите тях и не искат никой да им се бърка‚ нито да заразяват цялото човечество.

А на мен ми е интересно какво искам‚ как не го постигам и защо никога няма да успея. Ако не друго‚ поне все така че си ми е интересно до края на живота ми‚ защото песните писват след няколко изслушвания‚ книгите омръзват още по време на / след първия прочит‚ а картините уж си ги гледал‚ но оставаш с разочароващото убеждение‚ че интересът ти е бил направляван от рамката. И колкото и да ти се иска всичко това да ти е интересно‚ най-интересно си остава огледалото.

* * *

Смяташ‚ че можеш да направиш хората вечни‚ че си способен да нарисуваш Господ‚ че си по-силен от раните. Никой не е по-силен от раните!‚ защото от първото одраскване до окончателния инсулт кръвта не спира‚ все тече. Докато изпразни погледа и изстуди пръстите‚ с които отчаяно продължаваш да ме докосваш‚ какво ще докажеш? Че още си жив‚ че все така ме обичаш? По-вечен от раните‚ но не и по-силен от тях‚ само защото си открил безполезното кръвопреливане. Така си вечен и неистинен‚ и поддаващ се на измамата на четката. Може би така си себе си.
А аз намерих у мен само преходността на Господа.

* * *

Никога не вървим сами. Това трябва да е утеха. Остава въпросът дали сянката е добра компания.

* * *

Не себераздаването ще ме довърши, напротив, то ме поддържа жива, убива ме надеждата, че от него има смисъл.

* * *

Стъпките ми похапват хръскащи кристалчета сняг, да им е сладко. Аз ще си отида друг път, по смешните нишки на вятъра, където следите не се топят през пролетта. Течно стъкло са очите ми и променят цвета си с изгрева, иначе би било скучно, а виното във вените ми рисува утопии. В които вярвам. Това е мое ненакърнимо право и никой не може да ми го отнеме. Бог да го благослови. Иначе какво бих правила. Аз си вярвам, когато лъжа, толкова, че забраввям, че лъжа. Не мога да не казвам истината. Моята. Понякога от това ви боли. Тези стъпки ще останат и когато пролетта се разтопи. Бог да ги пази. Аз пазя само купища хартия, която някой ден ще закопаят. Не ги осъждам, прави са. Ще живея както си искам. Какво ще направите? Затварям вратата зад себе си, аз живея в други измерения, не ми е уютно във вашия дом, а вие се прекръствате и казвате "Амин".

* * *

Какво остава от един живот? Брошка с блестящи стъкълца‚ някои липсващи. Писмо от някого‚ когото сме обичали‚ били сме близки и се чувстваме длъжни да си дадем тези няколко реда‚ с които си напомняме‚ че вече всичко е отминало. Всичко. И ние вече гледаме отстрани‚ безсилни и ненужни‚ и отчаяни. И единствената ни утеха са децата ни. Живите‚ все още нужните‚ каквито вече не можем да бъдем. И онзи мирис‚ който не изчезва‚ незабелязано присъствие‚ което започваме да усещаме‚ чак когато само то е останало… от някого‚ който вече го няма. И онзи пръстен‚ с големия червен камък‚ с наситения блясък на кръвта‚ която потъва в нищото. Какво остава?… от един живот. Освен проклятието на забравата? Остава само знанието‚ че сме го изживели и съмненията на децата ни: дали въобще някога ни е имало‚ или сме били сън‚ призрак‚ фантазия.