автор: Milvushina

Продължение от Мечтата на Оног (4)

Оног бързо научи какво означаваха думите на ковача, че на пътя се срещат както добри, така и лоши хора. Някои го заглеждаха отдалеч, но старателно го отбягваха. Повечето пътници просто префучаваха край него с конете си и го оставяха да кашля в облак от прах. Оног неуморно вървеше през деня, а вечер си правеше постеля в шумата и спеше под звездите. Когато стигна до разклон и не знаеше накъде да продължи, чака с часове някой да мине, за да попита. Малко преди залез слънце в далечината се показа пъпчив младеж, който водеше със себе си момиче. Оног сложи шапката си, за да не изглежда така страшен, приближи го и любезно го помоли да го упъти към града. Младежът се усмихна неприятно, после посочи разклонението вдясно. Полуоркът благодари за помощта и без да помисли се довери на странника. Разбра, че това е грешка, когато късно на другия ден вместо в следващото село попадна в тресавище.
В началото жива душа не се мяркаше по с часове по пътя, но постепенно потокът от пътници нарастна Една вечер два дни преди да пристигне в града, където трябваше да попита за кулата на магьосника, Оног стъкми малък огън до пътя и седна да похапне. Забеляза бедата, когато вече беше твърде късно. Трима яки мъже, примамени от вида на самотния пътник, го нападнаха. Момчето усети ритника на единия в гърба си, а другия заведнага започна да рови в торбата му. Оног много се уплаши, но когато видя третия разбойник да посяга към книгата му, се разяри. Той нададе боен вик и се нахвърли върху мъжа. При вида на дългия нож, който се подаваше от дрехите му и от ожесточението в орксите му очи, нападателите му разбраха, че момчето няма да е лесна плячка и избягаха. Оног се отърва само с натъртванията и с уплахата, но трябваше да прежали половината от хранителните си запаси, изгубени в схватката.

На другата сутрин той продължи към града. Вниманието му беше привлечено от странна двойка, която се движеше пред него. Единият от мъжете беше облечен в пъстроцветна одежда и носеше музикален инструмент на гърба си. Другият, старец с бяла брада, се подпираше на тояжка, но не изоставаше от спътника си. Оног, който беше стеснителен и се притесняваше от външния си вид, дълго се колебаеше дали да ги приближи и да ги заговори, но най-накрая любопитството надделя.
Той им викна, а те спряха и го изчакаха да ги настигне. Тримата завързаха разговор. Мъжът с лютнята се оказа трубадур, а старецът – фокусник. Те обясниха, че обикаляли заедно кралството и се прехранвали като забавлявали селяните и пътниците по хановете. За най-голяма радост на Оног двамата ни най-малко не даваха вид, че се притесняват от страховитото му излъчване. Денят мина бързо, а вечерта полуоркът и новите му спътници си направиха заедно лагер. Трубадурът взе лютнята в скута си и започна да подрънква на нея.
- Кажи, Оног, какво ще дириш в града? – попита го фокусникът.
- Там нищо. Отивам при магьосника!
- Магьосника ли? Той пък за какво ти е?
- Молба имам към него.
- А пари имаш ли?
Оног, който не беше забравил за бандитите, го изгледа мълчаливо.
- Предпазлив си, виждам, това е хубаво. Твоя си работа е! Но ако отиваш при магьосника, по-добре не влизай в града. Не ти е на път.
- Ти знаеш ли къде да го намеря? – оживи се момчето.
- Всеки знае! Кулата му е на два дни пеша оттук. Ще ти кажа пътя, но си закъснял. Магьосникът приема само на новолуние. Ще чакаш седмици преди да се срещнеш с него.
- Ти ми обясни как да стигна дотам, а за другото грижа не бери.
На следващата сутрин тримата се приготвиха за път, а старият фокусник начерта малка карта върху парчето хартия, което му даде Оног.
- Виждаш ли, това е градът. За него се влиза оттук. На портите стражите ще те спрат. Едва ли ще те пуснат, само ще повторят това, което ще ти кажа и аз. Затова вместо по този път, след разклона трябва да минеш по този, покрай реката. Щом видиш наблюдателницата със знамената, значи ти остава още съвсем малко. Това не е кулата, нея лесно ще я познаеш. Почакай, не съм свършил. – Мъжът сложи едно кръстче на картата. – Тук е страноприемницата на Лана. Тя е добра жена, отсядаме понякога при нея. Макар че ханът е малко извън пътя, по-добре да спреш там и да купиш храна от Лана. Поискай от рулата с плънка. Прати й много поздрави от Влас, ще ти ги даде по-евтино. На всяка цена да го направиш! Кулата е в средата на нищото, а магьосникът няма да те приеме до следващото новолуние.

Трубадурът и фокусникът му пожелаха успех и Оног се сбогува с тях. Вълнуваше се. Сърцето му разтуптяваше само при мисълта, че след два дни ще да види кулата. Не знаеше какво щеше да направи когато се срещне с магьосника, но все нещо щеше да измисли. Или щеше да му стане чирак, или да загуби живота си в опита, но назад нямаше да се върне.
Лесно намери страноприемницата. Лана се оказа закръглена жена с големи сини очи и майчинско излъчване, което внезапно напомни на Оног за старата му благодетелка Амелия. Полуоркът бързаше да продължи по пътя си, но Лана го накара да седне и да изяде голяма чиния задушено овнешко с картофи докато приготвя рулата с плънка. От почивката и топлата храна се почувства далеч по-добре, а езикът му се развърза.
- Виждала ли си магьосника, Лана? – попита я той нехайно.
- Разбира се. Понякога се отбива да пие бира и да хапне от моето задушено. Синът му идва често, той също живее в кулата, само че ще става алхимик.
- Наистина ли? Как изглежда магьосникът?
- Като всички други. Висок.
- Много магьосници ли си срещала?
- Чак много не. Няколко. Спират при мен на път за града. Ето ти рулата. Не ги отваряй, ако няма да ги ядеш, така ще се запазят тройно по-дълго.
Оног плати на Лана с две от трите медни монети. Преоблечен с новите си дрехи за срещата с магьосника и запасен с храна за няколко дни той отново пое към кулата. По пътя видя дърво отрупа с ябълки и напълни догоре торбата. Повтори си три пъти, че реалността се огъва под силата на волята и продължи напред.

Фокусникът Влас се оказа прав – човек нямаше как да сбърка магическата кула. Голямото здание изплува от мъглата като величествено млечнобяло привидение. Върхът му се губеше високо горе в небето. Оног зяпна кулата с нескрито удивление – изглеждаше дори по-внушителна, отколкото си я беше представял. Когато приближи съвсем, забеляза нещо странно. Кулата беше кръгла, изградена от монолитен камък и приличаше повече на обелиск - врата никъде не се забелязваше. Той я обиколи няколко пъти, но нищо не му подсказваше откъде се влиза вътре.
Уморен от пътя и несигурен какво да направи, Оног седна на ливадата, която опасваше кулата от всички страни и зачака. Жива душа не се появи до вечерта и полуоркът заспа от изтощение в тревата. Нищо не се случи в следващите три дни, но Оног не се и помръдваше от мястото си. Той седеше на ливадата, повтаряше си как силата на волята се налага над реалността и си представяше как магьосникът излиза от кулата. Желанието му се сбъдна на четвъртия ден. Слънцето печеше силно, а една от стените се отмести и за миг ослепи Оног. Той потри очи, но веднага скочи на крака и тръгна по посока на светлината.

Представяше си магьосника като героя от книгата - висок беловлас старец с дълга брада, тъмносиня роба и мантия със звезди. Този изглеждаше на средна възраст, а дългата му кестенява коса беше вързана на тила с кожена лента. Носеше одежда в кафяво с безброй джобове.
- Господин магьосник! Господин магьоснико!
Мъжът се спря и се обърна.
- Приемам на новолуние – каза той и продължи по пътя си.
- Господин магьоснико! Дошъл съм…
- Казах на новолуние! – отсече той отново и изчезна в мъглата.
Оног въздъхна нещастно. Какво си беше представял, помисли си горчиво, че магьосникът ще го покани в кулата на чаша чай? Полуоркът се премести по-близо до мястото, където се беше отворила кулата и отново зачака. По залез слънце магьосникът пак се показа, но се прибра преди Оног да успее да му извика.
Дните се проточиха дълги и монотонни. Оног пестеше от рулата на Лана, но след по-малко от седмица те свършиха. Ставаше от ливадата само колкото да се разтърпче и да си налее вода от близкия поток. Лицето му изгоря от силното дневно слънце, но той не се отказваше и чакаше.
На осмия ден кулата се отвори отново и магьосникът излезе от нея. Вместо да изчезне внезапно като първия път, той тръгна право към Оног.
- Господин магьосник!
- Махай се от ливадата ми, младежо. Казах ти да дойдеш по новолуние.
- Не съм дошъл по работа, господин магьосник. Искам чирак да ви стана!
- Не ми трябват повече чираци. Изчезвай.
Вместо да посърне, Оног се окуражи. Магьосникът не му беше казал, че орките за тази работа не стават.
- Аз… - започна той, но усети удар като от камшик по задните си части и полетя назад. Докато се изправи на крака магьосникът си беше тръгнал.
Нищо ново не се случи през следващата седмица. Рулата с плънка отдавна се бяха превърнали в далечен спомен, а Оног трябваше да задоволява глада си със спаружените ябълки, които беше набрал по пътя. Два дни валя проливен дъжд, а Оног зъзнеше на калната ливада прогизнал до кости. Не можеше да се върне обратно при майка си - в селото вече нямаше място за него. Той лежеше по гръб в тревата, а студените капки дъжд обливаха хлътналите му бузи и се смесваха със сълзите му. Нямаше да се предаде. Беше въпрос на време ливадата се превърне в негов гроб, но полуоркът беше готов да загине в името на мечтата си.

Останаха пет дни до новолунието. Оног от дълго време не беше слагал нищо в уста и беше отслабнал толкова, че мръсните му дрехи висяха по мършавото му тяло като дрипи. Този следобед беше тих и прохладен. Съзнанието на момчето се замъгляваше от глада и в началото то си помисли, че проблясването е мираж. Когато чу стъпки да се приближават към него, Оног се надигна и се опита да съсредоточи поглед върху фигурата пред себе си.
- Ще умреш тук, момче – рече магьосникът.
- Щом такава е съдбата ми.
- Какво в името на боговете те накара да помислиш, че можеш да ми станеш чирак?
- Искам да заслужа уважението на хората – призна чистосърдечно Оног.
- Глупаво момче. Стани монах! Раздавай храна на бедните и ще те благославят.
- Бях помощник на ковач вече. Щом го е докосвал орк, казват, значи е отровно. Книгите не са коварни като селяните, господин магьосник. Най-много от всичко на света тях обичам. Искам да чета, да уча.
- Какво искаш не е същото като какво можеш. Сега по-добре си върви. Не мога да ти помогна.

Оног отново легна в тревата и се загледа в звездите. Толкова близо изглеждаха, а бяха така далеч, също магическата кула и неговата мечта. Той затвори очи и заспа.
Времето се влачеше, а животът на Оног бавно се изтичаше от него. В следващите два дни след като изпи последната глътка от шишенцето си той нямаше сили дори да напълни вода от близкия поток. Мислеше за майка си. Дали щеше ще пролее сълза за сина, който никога не е искала да има? Сети се за добрата Амелия и гиганта Манфрид. Прошепна молитва за тях и се отпусна в тревата.
Стори му се, че глас от отвъдното му каза:
- Стани, момче. Намери сили и се изправи.
Като в сън полуоркът вдигна глава и полека застана на крака. Залитна. Разбра, че още е жив, защото го хвана нечия здрава, жилава ръка.
- Как се казваш? – попита магьосника.
- Оног. Оног Леонин.
- И искаш да ми станеш чирак, така ли?
- Повече от всичко на света.
Магьосникът въздъхна и кимна:
- Може би все пак има хляб в теб, щом си толкова дяволски упорит. – Той потри брадичка замислено. – А аз ще бъда първият, който ще изпробва и документира магическия афинитет на орк! Така най-сетне Съветът ще ме направи Доктор по философия.
Въпреки че едва се държеше на крака, Оног се засмя.
- Какво има?
- Не ми е хрумвало, че ще стана чирак на магьосник заради оркската си кръв, а не въпреки нея – каза момчето и припадна.
Оног се свести от парливата течност, която се разля по устните му. Отвори очи, а магьосникът каза строго:
- Пий.
Момчето преглътна въпреки блудкавия вкус и почувства прилив на сили.
- Да се разберем отсега. Още не си ми чирак! Една година ще миеш лабораторията, ще преписваш свитъци, ще редиш книги, въобще ще правиш каквото ти наредя. След това ще реша дали е възможно от теб някой ден да излезе магьосник. А сега – тъмнокосият мъж извади извади тънка червена пръчица от един от безбройните си джобове – трябва да я вземеш в ръце и да повториш на глас три пъти, че няма да издаваш на никого входа на кулата.
Пръчицата се нажежи до бяло докато Оног казваше думите. Магьосникът кимна доволно.
- Сега по-лесно ще изтръгнат езика ти, отколкото това знание от теб.
Двамата обиколиха три пъти кулата, а на четвъртия в нея се появи пукнатина, колкото да ги пропусне. Магьосникът спря на прага и произнесе ритуалната фраза, която Оног отдавна така силно копнееше да чуе:
- Името ми е магистър Корнелиус Телвани. От този миг насетне ще се обръщаш към мен с Господарю.
- Да, Господарю – каза полуоркът и го последва в кулата.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ!