автор: esenna

Семейство Венета и Драгомир Йорданови препъвайки се в трудности, недоразумения, безкрайни алкохолни опиянения на главата на семейството, ежедневни свади и спорове, все пак по неведомите прищевки на съдбата създали единствения си син- Теодор. С възпитанието му се заела майка му - коренячка русенка, запазила възрожденския дух на бащиния си дом, учителка по руски език, борейки се с пиянството на мъжа си и постоянното безпаричие.

Появата на Теодор предизвикала радост единствено в душата на майка си, баща му разбрал за появата му някак между другото.
Притежавал кротостта на момиче, четял много и имал само една мечта - да свири на цигулка. Защо точно на цигулка никой не разбрал, дори и самия Тео не знаел. Дали от музиката пускана по радиото , дали от близостта , в която живеели с Музикалното училище, но мечтата му съвсем не била от обикновените детски блянове да стане пожарникар или космонавт. Това било мечта - живот, упорита, страстна и колкото и да молел майка си да му купи цигулка, винаги срещал мълчаливият й отказ. Така постепенно той се затворил в себе си , неразбран, наранен и продължавал да расте със скритата си болка. Когато станал седми клас майка му го подготвила да учи във Френската гимназия във Варна . Като послушен син той въздъхнал и се подчинил, а душата му като че ли се смалила, загубила всякаква надежда.
Заминал за Варна - отначало тъгувал много и учейки по 100 думи на ден и триейки сълзите си, Тео не смеел да мечтае за нищо. Тази му плахост и неувереност го съпътствали дълго време от живота му. Единственото добро в решението на майка си той виждал в това, че заминал за друг град и не бил принуден да гледа алкохолните подвизи на баща си.
Когато завършил Френската гимназия , неусетно привързал се към морето и този град, той кандидатствал, без да обсъжда с никого, медицина - приели го. Зрелостник и едновременно с това вече студент , се завърнал в Русе, за да намери майка си смалена от годините и проблемите, а баща си неузнаваем в преждевременната си алкохолна старост... Само баба му - по бащина линия, като че ли се била запазила и всъщност тя го посрещнала на гарата и най-много радост и топлина получил от нея. Майка му – изморена от вечната борба със съпруга си , от проблемите на объркания си живот, от грижата за сина си, нямала вече сили дори да се усмихне.
Тео останал през ваканцията при баба си - баща си не искал да вижда. Странно как оживялата му отново и несбъдната мечта за цигулката отново го обзела. Обвинявал баща си и вечното му пиянство , майка си, която не се разделила с един толкова безполезен мъж и подложила себе си и него на безкраен ежедневен тормоз - всичко това като че ли попарило единственото, което обичал истински-мечтата да стане цигулар .
Все пак му предстояло да се занимава с една материя, която избрал по-скоро заради града, в който прекарал пет години от живота си, отколкото от влечение към тази абстрактна за него наука -медицината.
Есента заминал за Варна с някаква вътрешна увереност, че няма да се върне в Русе. Сълзите на майка си дори не забелязал, вземал си ’’сбогом’’ и заминал.
Приел Варна за свой град учел спокойно и задълбочено, а любовта към цигулката постепенно се преобразила в любов към класическата китара и така ден след ден -съвсем сам се научил да свири. Създали с приятели един състав към Института и станал за кратко време известен сред студентите. Слушали Бийтълс, Висоцки и свирели .Тогава започнали и първите опити на Тео да пише свои песни съпровождайки си сам на китара.
Когато започнал да излиза с красивата Доротея , вече бил желан от много момичета.
Доротея за разлика от Тео, имала хубаво здраво семейство. Била единствена дъщеря, гледана и глезена, красива и умна. Бързо преодолели стеснението и скрупулите на първите срещи и след месец вече заговорили за женитба. Решил, че ще се ожени, за да изличи по-бързо нерадостните детски спомени, да излъже паметта си и прегорялото си сърце. Отдал го на Доротея с цялата си топлина и обич, които му липсвали постоянно и натрапчиво през живота му. Любовта им била красива, сватбата събрала половината университет.
Завършили успешно и двамата се отправили към Добрич - млади, красиви и надеждни лекари. Тео като че ли започнал да намира утеха, спокойствие и нещо наподобяващо щастие в новото си семейство. Пишел почти всеки ден нови песни -страстни, задъхани, за любов, за радост, за тиха тъга.
Доротея била мила, обичлива съпруга и появата на първата им дъщеря предизвикала много радост в прекършената му душа. Нарекли я Мина. Гледали я с много любов и радост. Когато Мина поотраснала , Доротея ги изпратила с майка си на село. Останали двамата с Тео сами, внезапно в живота им зейнала някаква необяснима празнота. Опитали да я запълнят с кино, театър, концерти, но нещо липсвало и те самите не знаели какво точно, несъзнавайки, че са хора от различни планети, говорейки на различни езици. Няколко години живеели и работели като всяко средностатистическо семейство, ходели да виждат в почивните дни малката си дъщеря Мина и после отново се потапяли във въртележката на непрестанни дежурства, изморителни дни и нощи. Втората си дъщеря създали като че ли по погрешка, но се родило прекрасно момиченце и Теодор й дал името Благовеста. Този път не позволил да бъде отведена като Мина на село - детска градина, ангини, кашлици, шарки - всичко това той приемал като част от голямата си любов към Веста.
Доротея не обичала да размахва знамето на бебешките пелени, нито безсънните нощи над болно дете и макар да обичала дъщерите си, като че ли повече обичала себе си. Ранни разочарования от семейния живот я подтикнали към първата грешна стъпка - преместила се лекар в Бърза помощ. Тео си останал в отделението по вътрешни болести и заживял с мисълта, че явно в този живот му е отредено да бъде повече сам с една изсъхнала сгърчена мечта, дъщеря, която виждал само един път седмично и друга дъщеря, която здраво държал за ръка и не пускал. Единствено Веста можела да го разсмее истински и да запали слабото огънче на кратката радост в сърцето му. С Доротея се отдалечавали , охладнявали, започнали да се карат, да не си говорят. Нейните дежурства прераснали в денонощни.
Когато чул за първи път за красивата млада лекарка Йорданова от Бърза помощ, която имала любов с шофьора на линейката , не повярвал. Замълчал - можел ли да остави дъщерите си, а вече бил прибрал и Мина при себе си. Нейното училище и игрите на Веста били неговият живот. На работа ходел по задължение и с много неудобство. С Доротея разговор така и не опитал дори да проведе. Гледал я как се разхубавява, как понякога не му обръща внимание и първата нощ, в която тя му отказала ласките си, нещо се прекършило в него.
Станал , вземал в един сак най-необходимото, погледнал мълчешком жена си , затворил вратата тихо след себе си и заминал за Русе.
Отишъл при баба си. Наранен и унизен той се борел с малкото му останали сили да се изправи на крака. Майка му бързо дошла и опитала да проведе разговор, но било безуспешно. Тео излязъл и за първи и последен път се напил. Върнал се тихо през нощта и си легнал.
Сутринта подал молба за развод. Разговор с Доротея не приел и когато една ранна утрин тя влетяла в стаята му, в първият момент не разбрал какво точно става. Плачела и го молела да се върне. Казала му, че всичко това са клюки за нея от завист, Мина и Веста плачели и го търсели.Тео мълчал , гледал разплаканите й очи и душата му сълзяла от болка, срам, ненавист и унижение. Имал чувството, че животът му някак изтича и изтънява. Станал рязко и казал:
- Аз бях до тук. Живяхме заедно, обичахме се, дадох ти толкова много любов и топлина, имахме ги, разбираш ли, имахме ги – в сърцата, в душите си! Бяхме щастливи! Създадохме две прекрасни дъщери , ти разруши всичко, ти избра да се разделим. Нито аз ще се върна в Добрич, нито ти ще идваш в Русе. Пътят ни не е общ вече… скъпа моя, изгубена Тея, разбра ли? Единственото , което искам от теб това е да мога да виждам дъщерите си когато поискам… Ще получаваш достатъчно голяма и добра издръжка за тях. Извини ме… - станал и затръшнал външната врата след себе си.
Цял ден обикалял из студения Русе. Когато се прибрал вечерта , баба му го чакала с любимата му мусака ,запалена печка, топла и уютна къща. Тя никога не попитала какво става, защо жена му идва разплакана, защо Тео се върнал така внезапно от Варна, защо не си отива в къщи при майка си - приемала всичко, което любимият й внук правел и тихичко си поплаквала когато го нямало заради неговите болки.
В русенската болница го приели с радост -
потънал в работата си, китарата му стояла безжизнена , оплетена в паяжините на забравата и обиденото мълчание. Пътувал често до Добрич , оставал по два-три дена и искал да знае всичко за дъщерите си, да го почувства, да бъде част от живота им. Купил цигулка на Мина, записал я в местната школа и винаги когато се виждали тя му свирела. Напредвала добре , но за нетърпеливата и несбъдната мечта на баща си, това било доста бавно.
Доротея изтръгнал от душата си .
Когато Мина станала шести клас поискал от майка й да му я даде в Русе да учи в Музикалното училище. Тя мълчаливо се съгласила и когато ги изпращала му съобщила:
- Есента заминавам на специализация в Холандия. Веста ще отиде на село при майка. Мина - дано успее с тая цигулка, поне знам, че много ги обичаш и двете и няма да ги изоставиш… както направи с мен.
Тео не отговорил - считал го за излишно и почти щастлив поел към гарата с дребничката Мина , куфара и цигулката. В Русе си вземал квартира, записал дъщеря си в близкото училище и веднага потърсил преподавател по цигулка. Мина започнала да учи най-после за радост на баща си цигулка сериозно и се подготвяла в седми клас да приравни в Музикалното училище. Ангажиментите му не позволявали вече да пътува и да взема нощни дежурства. Това го принудило да стане военен лекар .
Майка му изтерзана в самотата си, не издържала повече да живее в някакъв чужд мъгляв алкохолен свят и отишла да живее при свекърва си. Разболяла се от рядко срещана болест на имунната система -лежала по цели дни , тъканите й се разпадали , лек нямало както за тялото така и за душата й. Целият й живот представлявал една странност, която и сега не го напуснала - всеки ден идвал да я види съпругът й обикновено към обед - когато изтрезнеел, този, който убил в нея прекрасното момиче, красотата и радостта. Купувал храна и лекарства, не смеел да каже на жена си нищо, приел това, че го е напуснала като нещо, което е закъсняло . Майка си опитвал да успокоява и с гузна съвест си отивал. Две години продължила агонията на Венета Йорданова. По цял ден слушала цигулкови концерти и пиеси, самообвинявала се за това, че не разбрала сина си, за това, че робувала на максимата - по-добре баща- алкохолик, отколкото без баща и по този начин насочила живота на Теодор в неправилния коловоз. Измъчвали я болки в цялото тяло и единствената й утеха била внучката й Мина, която растяла красива като звезда, умна и талантлива. Един път дори й свирила на цигулка. Но идвала рядко. На мъжа си нямала сили дори да бъде сърдита или обидена за опропастения си живот. Приемала помощта му и след толкова много години едва сега можела да заспива спокойно, че няма да се тряска врата, да се чупят маси, столове , да слуша крясъците му. Така лежейки по цял ден събирала сили за единствения изход, който съществувал за обвитата й в креп душа.
Един ден когато останала сама, тя прочела любимото си стихотворение на Симонов –’’Жди меня’’, станала бавно от леглото си, извадила въжето, което криела под него, направила примка, закачила я над вратата на един пирон, качила се много бавно на един стол, поставила въжето и просто се отпуснала…
Около час по-късно Тео звънял дълго и никой не му отворил . Отключил и влязъл вътре , потърсил баба си, после майка си . Едва когато погледнал в стаята й я видял - като пронизана птица разперила крила за последен полет. Била още топла, смъкнал я внимателно - поне баба му да не я види. Едва когато прикрил всички следи, се разридал. Никога не разбрал майка си, дори и не се опитал, знаел,че страда, но никога не бил съпричастен към болките й. Чувствал се виновен с вината на обречените да носят цял живот тежък грях в душата си.
Погребението извършили бързо, не допуснал Мина да види баба си като част от друг свят, на баща си казал кратко:
- Ти я уби!

Упорито и талантливо дете се оказала Мина - учела, свирела и приравнила успешно - седми клас вече станала редовна ученичка в Музикалното училище. Баща й бил като че ли по-щастлив и от нея. Не стъпвал на земята от радост, завел я в най-хубавата сладкарница и се черпили заслужено двамата. Обадили се на баба й, чули и Веста , която вече надавала глас на недоволство, че нея са я изоставили.
В тия дни , след толкова години, отново посегнал към китарата. Написал песните си ’’Блян’’ и ’’Страст’’, които след няколко години се превърнали в хитови. Стиховете и музиката били негови и песента ’’ Забравена китара’’ станала една от най-проникновените :

Лунна китара,
по лунна пътека,
отворена рана
на спомен красив,
припява там тихо,
разтваря се ,
погълва я морската шир.


Доротея завършила здравен мениджмънт в Холандия, кандидатствала в Лондон и започнала да учи психология. Три години не се прибрала в България. Единият от професорите й се влюбил в нея, връзката им станала явна и тя била приета в едни от най-представителните кръгове в Лондон. Най-после навлязла в бляскавият живот, за който мечтаела от малка. Мина станала гимназистка и Тео решил да си прибере Веста - без да пита майка й в Англия , отишъл в Добрич, събрал й багажа и я вземал при себе си. Когато видял радостта на двете сестри въздъхнал облекчено. Заживели тримата, често си правили пикници, ходели на кино,на концерти, вечер смехът дълго огласял стаята им. Така животът на Тео се изпълнил с непозната радост. Момичетата растяли, имали своите успехи, неуспехи и винаги се подкрепяли .
Когато лятото Теодор получил писмо от Доротея, че се връща в България и иска да си вземе децата се объркал. Излязъл от работа, обикалял кея, парка и не знаел какво да мисли, какво да предприеме. Тя все пак им е майка, разсъждавал той на ум, но каква майка може да бъде щом ги изостави така безотговорно на баба им, защо в живота му тъкмо потръгнело и нещо най-после се случвало, всичко се разпадало, какво да каже на момичетата. Цяла седмица мълчал и най-после се престрашил - казал им, че майка им си идва и иска да ги види. Повече не успял.
Много сълзи и радост имало в срещата й с децата. Теодор гледал и се чудел - значи неговите момичета са тъгували за майка си, а никога не са му казали. Доротея постояла няколко дена , вземала ги и заминала с тях на море. Тео изпаднал в безтегловност.
Дори и китарата му като че ли страдала от самота и безпътица.
Заминал внезапно и за самият себе си на една среща на китаристи-бардове в Ловеч. Прекарал седмица сред приятели, потопил се в атмосферата на музиката и усетил за първи път, че неговото истинско ’’аз’’ било сред тези хора. Последната вечер прекарали край един голям огън - много песни изпяли, много музика изсвирили ’’бардовете’’. Тогава се запознал с Ели - завършила току-що ВИТИЗ. Цяла нощ стояли с нея на един хълм , говорили много - за нея, за него, за изгрева, за залеза, за морето, за уханието на бор , за любовта... Посрещнали слънцето и тръгнали надолу по хълма. Тогава Теодор решил, че ще замине с Ели за София . Върнал се в Русе, събрал си малкото багаж и заминал. В София постъпил на работа във фирма за френски лекарства като дистрибутор. Виждал децата си всяка седмица, майка им станала директор на една столична клиника. Мина учела в Софийското музикално училище, Веста влязла в Националната гимназия. Тео бил щастлив с Ели и макар,че възрастовата им разлика била доста голяма, се разбирали добре. Дъщерите му живеели малко странен живот - рядко виждали майка си, винаги била заета, но младостта нахлула в живота им и радостта и смехът често огласяли стаята им.
Когато Мина завършила 11 клас, майка й я записала в Лондон в колеж специалност-международни отношения. Така тя изоставила цигулката, Веста заминала със сестра си в същия колеж.
Теодор през всичките тия години написал над 100 песни - много от тях по свой текст, станал един от най-известните бардове, работел и вечер творял, купил си три китари, обзавел си кабинет и всеки ден ходел там да преобразява в думи и мелодии всичко,което преживявал… Издал два албума - изпратил ги на дъщерите си.Станал един от основателите на ’’Поети с китара’’, а по-късно и на състава ’’Точка БГ’’. Дошло времето когато можел да види своите слънчица само когато идвали в България и макар, че това се случвало рядко , никой от тримата не забравил прекрасните дни, които прекарали в Русе.
Музиката най-после изпълнила живота му , макар и не като звук на цигулка, изпълвала сърцето му с щастие и станала част от неговата зряла същност и постоянна връзка с дъщерите му.