автор: tarassevitch

Една от най-съкровените ми мечти се сбъдна - отивам във Венеция!
Дългият и уморителен път, включващ чакане пред крайпътно заведение, докато отвори в шест сутринта, няколко-часово висене на паркинг, за да не пристигнем още по тъмно във Венеция и прочие подобни перипетии, е към своя край.
След като сме обикаляли час-два в малкото курортно градче Лидо ди Йезоло във Венецианския залив, за да вземем още няколко екскурзианти, пристигнали със самолет, ето ни вече на път за Венеция!
Вълнението, обхванало емоционални и възвишени натури като мен, мечтали цял живот да видят романтичната Венеция, когато вече плаваме към този великолепен град и по-точно към Канале Гранде, е неописуемо. Всички сетива са изострени от страх да не се изпусне нещо от впечатлението, от желание да се запечата този миг в съзнанието и да остане там за цял живот.
Венеция, моя любов! Ето я, задава се на хоризонта, минаваме и под последния автомобилен мост от сушата и навлизаме в Канале Гранде. Ето я, блести в далечината! Все по-близо са каналите, гондолите и зашеметяващите с красотата си сгради.
Господи, колко е хубаво! Очите ми се насълзяват, но сълзите засъхват преди да се търкулнат по страните ми - не трябва да замъглявам зрението си, не трябва да изпускам нито миг от това прекрасно преживяване, трябва да го усетя с всичките си сетива! Ето ме, плавам по Големия канал на прекрасната Венеция, на мечтаната Венеция, на романтичната и приказна Венеция. Морският бриз развява косата ми, във въздуха се носи миризма на риба, лодката се клати, когато на нея се качват нови пътници, но всичко това остава на заден план.
Опивам се от красотата и от вълшебството на този миг - край мен се носят красиви и пъстро боядисани старинни къщи с нацъфтяли цветя по первазите, великолепни църкви и грандиозни обществени сгради. Казино Ди Венеция преминава покрай нас с червените си плюшени завеси. Малко по-нататък е Академията по изящни изкуства (Академия ди Белле Арти) и Мостът на Академията, един от трите значими моста на Големия Канал (Моста Скалци, Моста Риалто и Моста на Академията). Докато преминаваме под Понте Риалто, се надават възгласи на възхищение и одобрение от всички страни - той наистина е много впечатляващ - най-старият мост на Канале Гранде. По-късно пак ще дойдем да го видим. Ето ги и гондолите с елегантни гондолиери и с много, много усмихнати щастливи лица в тях.
Снимаме като обезумели. От възхищение пред всичко, което ни заобикаля, майка изщраква цял филм на Канале Гранде, а аз снимам с камерата непрекъснато, за да може, ако съм пропуснала да забележа, да усетя, да почувствам нещо, после да си го припомням и да запазя спомена за него.
Катедралата "Сан Марко" ни взема дъха с красотата и величието си - величие, ненарушено от изящните и нежни форми на елементите на сградата. Екскурзоводката ни затрупва с информация, от която аз нищо не запомням - толкова много са впечатленията, че сетивата отказват да приемат такива дреболии като години, архитекти, скулптори и елементи.
От вътрешността на базиликата не помня почти нищо - възприятието на красивото си има граници. Но затова пък помня прекрасната и въодушевяваща гледка от балкона на втория етаж на катедралата... Площадът, ширнал се в нозете ни, огрян от прекрасното юнско слънце, камбанарията, часовникът, показващ даже и зодиите, чиито създатели са били ослепени, за да не създадат отново такъв шедьовър, тълпите туристи и гълъбите-венецианци, кълвящи направо от ръцете им, кафенетата с няколко-вековна история - всичко това пред нас; а от другата страна - морето на една ръка разстояние, пилоните със символите на Венеция, нежно-дантелената фасада на Двореца на дожите.
Опиянението от прекрасното, от вълшебната атмосфера на този умопомрачителен със силата на вдъхновението си град, няма край. С много уговорки ме свалят от балкона и си тръгвам от църквата само пред угрозата да изпуснем срещата с екскурзоводите. Следва Мостът Риалто, великолепен с покритите си павилиони; разходка из сокаците на стария град и отново площадът Сан Марко, но само на път към Двореца на дожите.
Сокаците на стария град... Това, всъщност, са канали и каналчета, толкова тесни, че по тях не могат да преминават лодките на градския транспорт, а само гондоли. Което ги прави още по-романтични. От двете страни на каналите има малки тротоарчета, свързани с много старинни и красиви мостове. Те са толкова близо и съвсем успоредно разположени, че могат да се правят снимки от единия мост на другия. Наименованието "стария град" е плод на моята фантазия, защото всички сгради са старинни, мостовете и тротоарите също, но всъщност, това не е град-музей, тук има функциониращи магазини, на всеки ъгъл се продават прочутите венециански маски за карнавала през февруари, а някои къщи даже са обитаеми.
И ето ни отново на площада Сан Марко, приютил едноименната църква. Но този път няма да влизаме в нея, нека й се порадваме отвън.
Уморени сядаме да си починем на стъпалата около площада. Атмосферата, царяща тук, е невероятно заразителна със своето старинно и многогонационално вдъхновение. От двете страни на площада се намират кафенета, чиято история ни връща няколко века назад. В едното от тях изискано облечени музиканти свирят класическа музика - не само за посетителите, насядали по десетките маси отвън, но и за всички туристи на площада. За съжаление камерата ни ни предаде в най-сюблимния момент, та няма как да запечатаме музиката, слънцето, гълъбите, площада, църквата и туристите, говорещи на десетки езици в едно. Но все още имаме добрия стар "Фед 3", с който майка ме снима именно пред онова кафене и пред онези музиканти. Музиката може да не излезе на снимката, но ние нали ще си знаем, че са свирили за нас. Да, именно за нас, защото на този площад всеки се чувства добре дошъл и всеки се чувства специален. Не искам да си тръгвам от тук. Или може би само с обещанието, че някой ден ще се върна. Тръгваме, но вървим бавно и все се обръщаме да гледаме назад.
Идва ред и на най-значимата забележителност от нашата обиколка - Двореца на дожите.
Ако досега думите ми бяха слаби да изразят възхищението ми от приказното великолепие на този спиращ дъха град, то оттук нататък, в Двореца на дожите, думите ми ще стават все по-бедни. За жалост вътре в двореца снимките са забранени, а и човешката памет е къса, та не помни подробноситте на всички зали, тавани, картини и прочие забележителности, но помни и никога, никога няма да забрави величието на човешката мисъл и творчество, проявени при изграждането и украсата на този дворец; никога няма да забрави великолепието, пищността и едновременно с това изяществото на всеки един елемент от него; и завинаги ще запомни изумлението и преклонението пред толкова много красота, сътворена от човешки ръце.
Следва Мостът на въздишките, обвит в много романтика. Но се оказва, че той не е мост на любовните, а на обречените въздишки. През него са минавали осъдените, които след като са обиколили целия Дворец, за да се насладят на великолепието му, на този мост за последен път са виждали белия свят - през едни малки прозорчета, едва процеждащи слънчевата светлина - за да влязат от него директно в затвора и да жалят за пропилените възможности за щастие. А там, там не им е оставало много време да жалят. Скоро след това са умирали, измъчени от нечовешките условия в наполовина наводнения затвор. Това е Мостът на въздишките.
След него - отново на яркото венецианско слънце! Последна пешеходна разходка край каналите.
Стоим на така наречения "Сламенен мост" и гледаме надолу - преминават гондоли, претъпкани с пътници. Гондолиерите са облечени с елегантни бели ризи и някои от тях изпълняват песни под съпровода на акордеон. Опитваме се да запечатаме този миг с фотоапарата, макар да знаем, че това е невъзможно... За да го направиш, трябва да можеш да запечаташ на хартия не само канала, моста и гондолите, но и въздуха, напоен с аромата на морския град, и бриза над канала, и звучащите над моста италиански канцонети.
Както правят всички, и ние хвърляме по една монета с дясната ръка през лявото рамо назад към канала и си пожелаваме нещо с тайната надежда, че този мост, гледащ към моста на неизпълнените желания и на въздишките, ще помогне за изпълняване поне на нашите желания!
Пътуваме отново по Канале гранде, тръгваме си от Венеция. Обръщам се в лодката назад - искам до последно да я гледам, да се насладя на всеки покрив, на всеки купол на църква, на последния връх на сграда, който се вижда от нея.
Сърцето ми остава във Венеция. И когато вече сме на сушата и се отдалечаваме по шосето, се обръщам отново да я търся... Къде е? Не се вижда, не се вижда нито един остров, нито една сграда. Скрила се е в морето... Ще се върна някой ден, обещавам си, избърсвам сълзите и се обръщам напред.
Венеция не може да се забрави, а и не може да се опише с думи. Тя трябва да се види със собствените очи, трябва да се почувства! Така, както я почувствах аз...