- Искам да си щастлива! Обичам те! Какво да направя за да ме обичаш и ти?
„Убий триглавата ламя...“ – без малко да кажа, смеейки се с оня смях, дето го ползвам в моменти, в които никак, ама никак не ми е смешно, но искам да избягам от отговор на сериозен въпрос и сещайки се приказките, които са ми разказвали, и които и аз, на свой ред, съм разказвала, за юнака, който победил змея и получил ръката на царската дъщеря... ииии „живели дълго и щастливо“.
Винаги точно в този ред: царят поставя уловие, юнакът решава да опита, побеждава, спечелва принцесата и „живели дълго и щастливо“.
Но за пръв път, след толкова години, се замислям. А тя, как се е чувствала тя в позицията на награда и дали нейните приоритети за избор на любим човек са съвпадали с тези на баща ú. Ами да допуснем, че от някое друго качество, а не от храбростта, сърчицето ú е биело по-учестено, а бузите ú са наподобявали разцъфнали розови рози...
А той ме гледа, с едни - ей, такива, големи очи и мълчи. Мълчи, а очакването до n-та степен е наситило тишината между нас, че тя е на път да се взриви, затова отлагам разсъжденията си за друг път и отговарям:
- Бъди себе си! Няма гаранция, че ще те обичам, но поне със сигурност, ако това стане, ще знаеш, че обичам точно теб, а не образа, в който се опитваш да влезеш.
А той... Той мълчи, а в тишината, поела въздух след отминалото очакване, се промъква струйка разочарование.
Защо ли?