автор: Hulia

По изгрев го приласкавам
с магични срички, рисувам
огледалните му образи -
мантрички с камъчета,
изпращам целувки-мандали
по лъчите - сякаш ми е любим,
припявам и се моля привечер
да залезе близо, съвсем близо,
облечено в златно-розово, до терасата.
Вечер тихичко, с котешки стъпки
ловко замятам ласото, улавям си
слънчицето, то се кротва в скута ми
като кълбо златиста прежда
и започва да разговаря с мен.
Аз го вдигам нагоре, подхвърлям
го като дете, шепна му галено,
обгръщам лъчите му – а то
ми разказва най-скритите
си тайни за своите хиляда ръце
и единадесет лица - после
уморено заспива в третата ми чакра,
тананикайки, че всеки е Водач на себе си...