автор: samotnik

Черният мерцедес бавно приближи края на улицата и паркира встрани, далеч от погледите. Преди да излезе, Венци огледа околните къщи, но не забеляза никого. Входната вратичка не беше заключена и леко изскърца, когато пропусна тримата мъже в двора.
- Ау, змия! – изпищя единият от биячите, които придружаваха Русев и отскочи назад.
- Много си кух, бе, Кофа, не гледаш ли, че е убита – изсмя се другият, но за всеки случай заобиколи съсухреното тяло на пепелянката.
Кофата изсумтя и продължи напред, като гледаше в краката си.
– Бягай, има друга зад теб! – разбута с крак сухата трева първия и се разхили.
- Стига бе, тъпак, бой ли искаш? – озъби се Кофата.
- Господа, намалете приказките – спокойно се намеси Венци Русев и клекна до изкопа.
Двамата млъкнаха, но продължиха да си разменят коси погледи. Венци огледа нишата, видя липсващото дъно и смръщи вежди. Погледът му пробяга по разхвърляната пръст, обходи стъпалата и се спря на едва забележимия надпис върху последното стъпало.
- Влизайте вътре и взимайте всичко – нареди им той, а после се изправи и огледа дворовете наоколо. Следобедът преваляше и вероятно хората се криеха някъде на сянка, защото навсякъде беше пусто.
След няколко минути двете горили извадиха останалите плочи и ги струпаха на земята.
- За това ли блъскахме толкова път? - попита Кофата.
- Една липсва – забеляза другия.
- Тъп си, бе, Кире, не виждаш ли, че нищо няма на тях. За к’во са ти?
- Не разсъждавайте, господа, не ви се отдава, може да се нараните докато се мъчите – спокойно каза Венци.
- Аре бе, не се прай много, давай да се връщаме – изскърца със зъби Кирето.
- Не толкова бързо, не толкова.

***

Слънцето вече залязваше, когато Боряна се надвеси над изкопа.
- Тук ли беше?
- Да... но... някой друг е идвал – с недоумение гледаше тъмната дупка Петър. – Нишата си беше на място, стените и си бяха непокътнати. Сега няма нищо...
Петър се оглеждаше без напълно да разбира какво се е случило. Погледът му попадна на надписа, заради който бяха дошли.
- Боре, някой е изчистил надписа...
- Петьо, разминахте се! – чу енергичен глас зад себе си Петър и се обърна.
Възрастна, възпълна жена се приближаваше, докато бършеше ръце в пъстра престилка. Позна я въпреки годините, които се бяха отпечатали на лицето и.
- Лельо Петранке, здравей! Откога не съм те виждал!
- Моите съболезнования, Петьо, да знаеш, ние много го уважавахме бай Васил, много услуги ни правеше – каза със съчувствие, докато до държеше за ръката. - Е, и ние на него, де.
- Да, лельо, знам... той също много ви уважаваше.
Жената въртеше ръце в престилката си.
- Туй твойта булка ли е? Браво, мойто момче, много ти е хубава... – наклони глава тя.
- Аааа... не, тя е... съучничка, само компания ми прави – отговори Петър, но усети как се изчервява. Боряна се усмихваше широко.
- Ама, значи, пусто да остане, за малко се разминахте! Има-няма двайсе минути – плясна с ръце леля Петранка, после добави гордо - Ние с бат’ ти Прокопи им казахме, че си идвал оня ден, ама като не се обади не знаехме накъде си отишъл.
- С кой съм се разминал?
- Ми с ония, твоите съученици, дето те търсеха, за да се събирате – усмихваше се жената.
- Ние те видяхме, че ходи из двора оня ден. Ама бива ли така, да дойдеш, да не се обадиш? – сърдеше се тя, без да спира да нарежда. – Първом се чудехме, дали не искат да купуват, щото не говореха много, ама като им казах, че съм те видяла тия дни и се разприказваха. Среща на класа, а? Хубаво, хората трябва да се уважават... Много приятни момчета са ти приятелите, да знаеш.
- Ми тука кой ровил бе, Петьо, ти ли? – посочи с ръка жената.
- Не, не съм аз, ти не си ли видяла някой?
- Ух, пусти да опустеят дано, няма да мирясат! Колко им разправях аз, че бай Васил не е такъв човек, пък те... На, гледай какво направили.
- Да... – започна Петър.
- Ти не се безпокой, ние ще наглеждаме с бат’ ти Прокопи. Ама вие защо не ни дойдете на гости, а? Да разкажеш как е в странство, сигурно друго е там, нали?
- Не мога сега, лельо Петранке, нека друг път. Обещавам.
- Белким една торбичка домати да ви набера, а?

***

- Да, точно така, Петър Георгиев – говореше в слушалката Венци, докато гледаше в залязващото слънце – трябва да е влязал в страната скоро. От Англия, вероятно е кацнал в Бургас.
Мерцедесът се движеше бързо по завоите, като сечеше пътя на колите, които задминаваше.
- Наел е кола, няма начин, провери къде и каква марка е – продължи той. – Телефонен номер също. Искам справка с кого е говорил, откакто е в България.
- Веднага, да – изръмжа той. - Не ме интересува колко е часа, казах веднага!

***

- Нямам понятие какво става – разсъждаваше на глас Петър.
Малкото ресторантче, където седнаха да вечерят висеше над ръба на скалистия нос и разкриваше широка гледка към спокойното море. Сумракът се сгъстяваше, а с него от морето настъпваше прохладен бриз, който носеше приятна свежест след дългия горещ ден. Отбягвано от туристите поради неугледния си вид, то предлагаше винаги пресни рибни продукти. Соственикът беше и главен готвач, освен рибар и знаеше как да приготвя улова си.
Бяха решили да прекарат нощта в старата къща. Петър мислеше, че Боряна няма да иска да остава там, но къщичката беше чиста и спретната, макар и чаршафите да миришеха на нафталин. Смениха дрехите си набързо и слязоха към морския бряг.
- Никой, освен теб не знае, че съм се прибрал. Леля Евдокия, разбира се, но тя се интересува единствено от продажбата на къщата, за да прибере комисионната.
- И чак до тук да се грабнат да те търсят... – допълни Боряна.
- Мда... сигурно те са взели плочите. Не разбирам защо са се връщали? Защо не са ги взели още първия път?
- Може после да са се сетили нещо...
- Да бе... едва ли. За да знаят къде да копаят няма да са неподготвени.
- Да не са други?
- Може – сви рамене Петър. – Обаче и надписа са изчистили, видели са го... Професорът дали ще е готов вече?
- Не бързай толкова, когато е готов ще се обади. Ще почакаме малко, виж колко е хубаво тук.
Боряна изпрати снимките на професор Николов веднага щом ги свали на лаптопа си. Този път бяха детайлни и подробни. Файловете бяха големи и отне известно време, поради ниската скорост на мобилния интернет, който ползваше. Професорът звучеше изключително доволен и каза, че ще се заеме веднага с разчитането. Оттогава минаха два часа.
- Друго си мисля – каза Петър и бодна парче рапан с вилицата си. – Онова, което са намерили... Нали са го взели, защо им трябват плочите, надписа?
- Защото се надяват да намерят нещо друго... – отговори Боряна и отпи от изпотената чаша бяло вино. - Онази симпатична лелка много удобно им е казала, че си бил там преди тях и сега предполагат, че последната плоча е в теб...
- Да – съгласи се Петър, – продължават да търсят. Ама какво?
- Кой знае? Надявам се да разберем преди тях.
- Те не могат нищо да направят, нали? Не могат да разчетат надписа?
- Принципно си прав, но... – поколеба се Боряна.
- Но какво?
- Виж, не всичко е идеално в тия среди. Парите, за които работят археолозите са никакви и много се изкушават да помагат, без да задават въпроси.
- Разбирам – каза Петър и набоде още едно късче рапан. – Но професор Николов е единствения, който може да го разчете, нали така? И той е на наша страна.
- Не знам – вдигна рамене Боряна, после побърза да поясни – не знам дали е единствен. Трудовете му се публикуват. Ако онези имат подходящ човек...
- Е, да, но ще им отнеме време, докато разберат какво въобще е написано, че да намерят някой и да го накарат да работи за тях... Много време ще мине, ние ще напреднем.
- Така е, но... – започна Боряна, когато телефонът звънна.

***

- Венци, голяма работа си – мазнеше се Кофата. – Много те слушат твоите.
- Това им е работата, да слушат – отвърна Русев и понечи да продължи, когато телефонът му иззвъня.
- Да?
- Само тези двамата? – говореше в слушалката Русев. – Да, казвай. Години? Аха... Остави дъртата, провери тази Казакова. Искам да знам тя с кого е говорила, всичко за нея.
Кофата и Кирето се слушаха в интерес в поредната лекция по бизнес управление. Сумракът се беше сгъстил и Кирето включи фаровете на дълги, без да обръща внимание, че заслепява шофьорите в насрещното платно.
- Къде? – повиши тон Венци – Сигурен ли си? Добре, провери всички, с които е говорила Казакова.
- Да, пак веднага! – кресна и затвори.
Завъртя глава към Кирето и му каза:
- Обръщай, връщаме се.
- Е, що бе, бос? – опита да протестира Кофата.
- Защото отиваме да приберем плочата, която Петър Георгиев е взел.
- Ми може да не е той, може да е доктора – предположи Кирето.
- Вие нали го обработихте?
- Хи-хи-хи, голям рев беше... Сълзи и сополи – хилеше се той, - нов турски сериал.
- Значи не е той.

***

- Основният проблем е идентификацията на текста и разделянето на думите, тъй като, както виждаш, текста е скриптио континуа.
- Какво е скриптио континуа? – попита Петър.
- Непрекъснат текст – отговори Боряна и посочи снимката на монитора – Виждаш ли как всички знаци са събрани в една непрекъсната композиция?
- Окей, разбрах, извинете...
- Няма защо – отговори гласът на професор Николов от телефона, поставен до лаптопа на масата. – Така или иначе възникна друг проблем. Надписът не е аналогичен на онези, на които разчитах.
Петър погледна Боряна и видя как усмивката и посърна.
- Няма ли друг, на който да се опрем?
- Този напомня много повече пеласгийските букви, които смятам, че са били разпространени между тракийските племена от древноста – продължи професорът. – Те са различни от Линеар Б, като най-близък аналог намирам във фрагменти от надписи от остров Самотраки. Това прави нашия надпис един от най-древните, допускайки, разбира се, че съществува автентичен оригинал. Следвате ли мисълта ми досега?
- Да – отговори Боряна, а Петър само кимна. Навярно професорът можеше да съкрати лекцията, но учителският навик у него явно бе твърде силен и успяваше да вземе връх. Въпреки това Петър нямаше нищо против да изслуша урок по история за напреднали.
- Добре. Навярно няма как да знаете, но у нашата страна е намерена единствената напълно запазена Орфеева книга, която се съхранява в Националния Исторически Музей. Подчертавам, това не е орфическа табличка, като онези, които са намирани из цяла Южна Европа. Това е напълно запазена книга, изработена от 24 каратово злато, с размер, приблизително пет на пет сантиметра. Има общо шест листа, захванати със златна пружина, но не златото е това, което я прави безценна, а съдържанието и.
- Мистичните орфееви слова – промълви Боряна.
- Точно така, древните гърци са смятали за свещени буквите, които им е донесъл Орфей и като, мисля вече споменах, има записи, които го доказват.
- Разчетени ли са?
- Не съвсeм. Има много орфически таблички, пръснати из музеите по света с различни тълкувания, но до едно са непълни, поради факта, че се работи с фрагменти. Трябва да призная задоволството си от факта, че съм ръководител на екипа, който работи върху разчитането на тези шест златни листа, които имаме късмета да притежаваме. Поради това успях да направя паралел между елинската азбука и символите в нашия текст.
Петър и Боряна не смееха да си поемат дъх, допрели глави над телефона. Гласът на професора продължи уверено.
- Съпоставих развития текст с вече известните и открих две общи думи с Езеровския надпис. Така успях да идентифицирам разделите. Думите, несъмнено, са правилно разкодирани още от професор Георгиев през 1938 година, макар аз да тълкувам nesko като наречие, а arazea, като глагол. Така разгледано, словосъчетанието означава „ниско се прекланям”, в контекста на Езеровския надпис. В нашия случай има известно разминаване с цялостния смисъл, но важното е, че благодарение на съвпадението успях да разделя текста на правилните думи, със сравнително голяма сигурност.
Боряна несъзнателно стисна Петър за ръката.
- Разбрахте ли какво означава?
- Не мога да предам напълно и еднозначно смисъла, но звучи приблизително така „Напред от свещеното морско око към върха на земята, ниско се поклони на свещеното морско око и ще те поведе Бог”
Двамата се спогледаха озадачено.
- Ало? Там ли сте още?
- Да, тук сме, но...
- Не е каквото очаквахте, нали? Изглежда объркано, но това е моят превод, доколкото го позволява наличният материал – поясни професор Николов.
- Нищо не ми говори – каза Боряна.
- Естествено, ако знаехме източника и предназначението бихме имали по-голяма сигурност в превода. Тук може би е мястото да напомня, че древната писменост се е използвала изключително от религиозно-жреческото съсловие. Това съвпада с последния символ, който се разчита и няма връзка с главния надпис. Също така, вероятно трябва да поясня, че в текста има думи, които биха могли да бъдат използвани в различен смисъл. Например думата „бог”- „теос” и „Херос” са взаимозаменяеми, тъй като в оборочните плочки Херос, често е изписван Теос, което обаче, в случая няма смисъл. Освен това „водя” е двусмислено, може да има значение на „въвеждам” или „провождам”
- Добре де, все пак надписът е истински, дядо не си го измислил, нали така?
- Да, това е несъмнено – съгласи се професор Николов. – Въпреки, че е напълно възможно да е изпуснал важни части от оригиналния надпис.
- Тогава защо не опитаме на открием мястото, където го е намерил? – предположи Петър.
- Не бих се осланял на това – възрази професорът. – Едва ли разполагате с информацията, която вашият уважаем дядо е имал, а и мястото може да не е всъщност от такова значение. Тепърва трябва да разтълкуваме закодираното послание.
- Какво имате предвид? – намеси се Боряна.
- Мисля, че надписът е указание, инструкция към точно определена географска позиция. При това, не случайно в края му е поставен знакът, за който споменах, този на Кабирските мистерии, което кореспондира пряко с текстовете от Самотраки. Това, което ме озадачава, е непосредствената връзка с Херос, показана...
- Професоре - прекъсна го Боряна, - моля да ни извините, не смятах, че има някаква връзка досега... но..
- Да?
- Там, където се намира надписът имаше и плоча с барелеф на Херос.
Последваха няколко мига в мълчание, след което гласът на професорът каза остро:
- Доктор Казакова, нали не очаквате да гадая разни неща, докато вие ми пускате информацията късче по късче?
- Моля да ме извините – отново се изчерви тя. – Наистина не направих връзка...
- Хм... мога да допусна, че сте се заблудили, поради естеството на надписа... – предположи той с по-мек тон, макар че и говореше официално. – Това, разбира се, поставя нещата в съвсем друга светлина. Къде беше плочата?
- На дъното на камерата – отговори Петър.
- Интересно... не на капака, а на дъното... В това има определена символика... – започна професорът, но после смени темата – Знаете ли, мисля, че една ваканция на морския бряг ще ми се отрази добре, крайно време е да спрем да плащаме високи сметки за телефон.
Боряна погледна Петър, усмихна се безмълвно и вдигна палец. После каза:
- Има още нещо, професоре...
- Да?
- Някой беше идвал на мястото и беше взел останалите плочи и ...
- Да, продължавай?
- Беше изчистил надписа, който ви показахме – завърши Боряна.
- Това означава единствено, че се налага да побързам – заяви професор Николов. – Ще тръгна веднага, така че ще имам време да почина, преди да се срещнем утре сутрин. Тогава ще споделя с вас предположението, което имам относно указанията от този надпис.